Денят, в който Хитлер трябваше да бъде убит

Източник: vesti.bg

Покушението срещу Адолф Хитлер, извършено на 20 юли 1944 година, е най-значимият опит за преврат по време на нацистката диктатура.

Организаторите на атентата са от високопоставените офицери от Вермахта. Висш офицер е и Клаус фон Щауфенберг, който поставя взривното устройство в главната квартира на Хитлер.

При експлозията Хитлер е ранен, но оцелява.

Заговорът се проваля, а Щауфенберг е заловен и екзекутиран още на следващия ден. По-късно са убити и всички останали участници в опита за ликвидирането на Хитлер.

Те са обявени за държавни предатели, изменили на офицерската клетва за вярност към Хитлер. Дори и след края на Втората световна война голяма част от германците продължават да ги смятат за изменници.

Първият президент на Федералната република Теодор Хойс е на съвсем друго мнение.

През 1954 г., в реч по повод 10-годишнината от атентата, той се опитва да разбуди германците, че съпротивата срещу Хитлер е не предателство, а заслуга.

“Речта на Теодор Хойс предизвиква обрат в нагласите на германците по този въпрос”, казва Рюдигер фон Фос в интервю за "Дойче Веле".

Неговият баща е бил участник в заговора срещу Хитлер, а самият той е юрист, посветил живота си на една задача - да поддържа буден спомена за германската съпротива срещу Хитлер. Издал е книга с речи, държани в Германия по повод чествания на годишнини от атентата.

“Когато човек чете тези речи, получава цялостна представа за дебата около духовната и политическата същност на съпротивата, а и вижда как в съзнанието на германците значението на датата 20 юли 1944 постепенно се променя”, отбелязва Фос.

Основната заслуга за това е именно на президента Теодор Хойс - и на неговите решителни думи, благодарение на които атентатът срещу Хитлер постепенно бива осъзнат като бунт на съвестта.

"Теодор Хойс беше първият, който заговори за провала на политическите елити в Германия", посочва Рюдигер фон Фос.

Убийството на тиранина е морален дълг, заявява през 1958 година и социалдемократът Карло Шмит. Негови са и тези паметни думи:

"Когато няма друг път за измъкване от злото, морална повеля е да бъде убит онзи, опитал се да тласне към безчовечност цял един народ".

Много години минават, преди заслугите на участниците в съпротивата да заемат подобаващо място в колективната памет.

За това допринасят оратори като писателя Карл Цукмайер, който през 1969 година казва следното за Щауфенберг и неговите съмишленици:

“Тези мъже осъзнаваха, че шансът им да успеят е нищожен, но че въпреки това са длъжни да го сторят. И те рискуваха - с надеждата, че дори и да се провали, делото им ще бъде мощен сигнал за утрешния ден”.

Днес някогашните "предатели" са герои, пише "Дойче веле".

"Само че в училище все още се научава твърде малко за германската съпротива", казва Рюдигер фон Фос и добавя: "Липсата на достатъчно гражданска смелост винаги вреди на демокрацията". Или както казва Теодор Хойс през 1954 година: "Още не сме изпълнили дълга си".

Шест години след края на Втората световна война, през лятото на 1951, демоскопският институт "Аленсбах" прави анкета.

Въпросът, отправен към германците, е какво мислят за събитията от 20 юли 1944 година.

Едва една трета от участниците в допитването изразяват положително мнение за организаторите на неуспешния опит за сваляне на Хитлер от власт. Още шест години по-късно германците продължават да мислят по същия начин - повечето от тях се противопоставят на решението едно училище да бъде кръстено на името на главния организатор на атентата - Клаус фон Щауфенберг.

Така и сега с Меркел, която като Хитлер е на път да унищожи Германия - но не с бомби и автомати, а чрез етнически геноцид над собствения си народ, все още се радва на почит и подкрепа. След години, когато коренното населени стане малцинство в Германия, ще се види съдбовната грешка, допусната от нея. Но ще бъде късно. След Хитлер Германия успя да се съвземе, но след Меркел вероятно няма да може.