Какво е да си ученик в Китай

Източник: fakti.bg


Три китайски деца и леля им, пристигнала в отпуск от чужбина: един твърде любопитен разказ на Жан Данхонг за разликите в образователните системи на Китай и Германия. А някои може да открият дори и български елементи.

За мен това са „трите скъпоценности": тризнаците на брат ми. Две момчета и едно момиче, родени наведнъж - според мен, това беше най-елегантният начин да се заобиколят разпоредбите на китайската семейна политика. Сега те са вече на възраст, в която и без особено голяма подготовка можеш да предприемеш нещо с тях. Изпълнена с предчувствие за радостта, която ме очаква, в петък вечер разгледах програмата на детските филми - макар че при такова хубаво време нямаше да е лошо да отидем и в увеселителен парк или в пекинската зоологическа градина. А може би просто да отидем да хапнем някъде?

Какви ти развлечения!

"Лельо! Лельо!" Радостта на децата от това, че отново ме виждат, беше безгранична. Само че преди да успея да ги попитам какво искат да правим, те вече бяха отворили тетрадките с домашните - две страници с общо 80 уравнения по математика и задачи с думи от рода на следната: селянин има две кошници – във всяка от тях има по седем глави китайско зеле и по 14 - брюкселско зеле. С колко по-малко е количеството на китайското зеле?

В моите очи това е доста сложна задача за първокласници. "Трябва ли да проверявам?" - попитах потъналите в изчисления дечурлига. "Длъжна си, иначе учителката ще се разсърди", отвърна едното от децата. Троен контрол, значи. Добре, че са само в първи клас.

След математиката разопаковахме подаръците от Германия и строихме известно време кораби с конструктора LEGO. За последното аз успях да се наложа, макар че майка ми беше недоволна – нямало нужда да ги отвличам. "Играта с LEGO стимулира концентрацията", отвърнах ѝ аз. Трябва да отбележа, че докато строяхме корабите, децата бяха дори по-концентрирани, отколкото, когато решаваха задачите по математика.

Пълна програма даже за най-малките

След като обядвахме, трябваше да насочим усилията си към изучаването на китайски език. Усърдието е най-важното: трябваше да се препишат 30 йероглифа и да се продиктуват 50 думи. Последва по-дълъг текст за опашките на различни животни и тяхната функция. Четенето на текста и въпросите се паднаха на мен. Децата трябваше да зачеркват верния от три дадени отговора. След това всяко дете трябваше да си избере по три кратки разказа от една детска книжка и да ги прочете на глас. Най-хубавият и най-добре прочетен разказ трябваше да се запише и да бъде изпратен на учителката. Опитът ми да убедя тризнаците да си изберат един и същи разказ и заедно да го упражним, се провали. После преминахме от групови към индивидуални занимания.

И точно тогава открих, може би, най-голямата разлика между германското и китайското основно училище. Тя се състои в различните очаквания към родителите. В Германия те са равни на нула. Всяка подкрепа от страна на родителите е нежелана. Най-добре би било всъщност родителите да са неграмотни, така че изобщо да не изпадат в изкушение да се месят в училищните дела на децата. Дали германското училище няма вяра на родителите или пък просто иска да даде равни шансове на децата от необразованите семейства - е нещо, което и до ден-днешен се питам. В Китай обаче, искат или не, родителите са принудени да дават на децата си безплатни допълнителни уроци по математика, китайски, английски, а в по-късна възраст и по всички други предмети. Изискванията към родителите растат заедно с възрастта на децата.

След вечерята племенницата ми ми показа задача, поставена от учителя по краснопис: с помощта на родителите децата да открият как са възникнали йероглифите в тяхното фамилно име, да проследят развитието им във времето и да го обяснят със свои думи. Боже мой! След повторен прочит най-после схванах задачата и реших лично да се заема с предизвикателството, а децата пратих да си прекарат няколко приятни свободни минути.

Децата - щастливи, родителите - стресирани

След като реших задачата, написах на китайски обяснението, което на следващия ден тризнаците преписаха и повториха. Останалата част от неделята прекарахме с домашните по английски. Не само че не осъществихме нито едно от планираните от мен развлечения, но и въобще не мръднахме от къщи. Децата не изглеждаха обаче нещастни. Изтощената бях аз. Изпълнена със съчувствие към другите китайски родители, си мислех: Заслужава ли си да ставаме заложници на училището?

Китай