Следващата цел на Путин – следсъветска идеология

Източник: vesti.bg

Владимир Путин очаквано спечели т.нар. „избори“ за четвъртия си мандат като президент на Русия. С това той е на път още повече да укрепи властта си, да следва експанзивна външна политика и да продължи своята засилваща се конфронтация със Запада.

Една от неговите най-важни цели за подсилване на позициите му обаче може би засега убягва от вниманието: разработването на постсъветска идеология за неговата страна, пише Агния Григас* в коментар за агенция Ройтерс (Reuters).

Откакто дойде на власт през 1999 г., Путин определя и става синоним на съвременна Русия.

В края на своя четвърти президентски мандат през 2024 г. (включително времето, докато беше министър-председател от 2008 до 2012 г.) Путин ще е управлявал Русия по-дълго от всеки друг руски или съветски лидер освен Сталин. Още през 2014 г. първият заместник-ръководител на президентската администрация Вячеслав Володин заяви: „Ако има Путин – има Русия, ако няма Путин – няма Русия“.

Путин не иска нищо повече от това Западът и руското население да се съгласят. Макар че е голяма и многообразна, Русия става заложник на личността на Путин и неговата нововъзникваща идеология. Това представлява криза на идентичността. За страна, която иска да има статута на велика сила и цивилизация, а не да бъде лично феодално владение на Путин, Русия има нужда от заявление за мисия – идеология, предлагаща открояващ се светоглед.

Путин се нуждае от тази „причина за съществуване“ не само като средство за отклоняване на вниманието от намиращата се в застой руска икономика, но и за да осигури наследство, предлагащо алтернатива на западния модел на либералната демокрация. А макар много от действията му напоследък да изглеждат може би импулсивни, неговото близко обкръжение все повече дава очертанията на зараждаща се национална философия.

Путин се пошегува: Обиден съм, че не съм в „кремълския списък“ на САЩ

Според световното мнение Путин е по-добър от Тръмп

Разработването на идеология може да изглежда необичайно занимание за популярен авторитарен режим, който не се страхува да демонстрира военна сила и да дрънка ядрени оръжия. Но за страна, в която съвременното държавничество е новост и която едва напоследък излиза от политическите цели, основаващи се на марксизма-ленинизма от съветската епоха, е важна екзистенциална задача да определи своето виждане за себе си. Това е още по-решаващо за страна, която се стреми да играе голяма световна роля, но не иска да приеме западните норми за легитимност на вътрешното управление и на международната дипломация.

Какво може да служи за основа на новата идеология на Русия?

В началните години от своето управление Путин обещаваше на руската общественост благоденствие и стабилност. Но след като руската икономика не се разнообрази и стана още по-зависима от износа на природни ресурси, след като корупцията стана по-дълбоко вкоренена и най-важното – след като цените на петрола започнаха да падат през 2014 г., посланието за благоденствие звучи все по-кухо.

През последните години от Кремъл излязоха няколко открояващи се теми: суверенитет, консерватизъм, православие и месиански стремеж за статут на велика сила. Суверенитетът стана лозунгът на Кремъл след намесата на НАТО в Косово през 1999 г. По-забележимите призиви на Путин за национален суверенитет напоследък бяха отправени в статия в „Ню Йорк таймс“ през 2013 г., в която той защити тезата за използване на международното право за противодействие на едностранната намеса на Америка в Сирия.

Оттогава Москва изтъква неотменимия „национален суверенитет“, който дава на държавите пълна власт над техните територии, за разлика от американската и европейската представа за ограничен държавен суверенитет.

Статията на Путин, наред с решението на Москва да предостави убежище на американския разобличител Едуард Сноудън същата година, беляза началото на усилията на Москва да се представи като морален световен играч, който противодейства, особено, на САЩ.

Всъщност голяма част от нововъзникващата идеология се определя повече чрез това, на което се противопоставя, отколкото чрез това, което подкрепя: против Америка, против Запада, против либерализма, против глобализацията, против космополитизма и против прогресивността. В много от своите речи Путин цитира руския философ Иван Илин, предупредил в есе през 50-те години на миналия век, че понятия като демократизация, либерализация и свобода са инструменти за разрушаване на единството и евразийския дух на руската цивилизация.

Социалният консерватизъм – или т.нар. християнски ценности, поддържани от Руската православна църква, са допълнителни градивни блокове на новата руска идеология. „Много евроатлантически страни са се отдалечили от своите корени, включително християнските ценности . . . Това е пътят към падението“, каза Путин през 2014 г. При положение че според оценките едва 15-20% от 142-милионното население на Русия са практикуващи членове на Руската православна църква и като се имат предвид атеистичните съветски традиции на страната, е изненадващо, че църквата се очертава като една от най-значимите сили, оформящи новата руска национална идентичност. На практика това води до поредица вътрешни закони, забраняващи богохулството и т.нар. гей пропаганда, и декриминализиране на домашното насилие.

Желанието на Русия за статут на велика сила е свързано с усещането за месианска мисия.

Тук ключова концепция е „руският свят“ (руский мир), отнасяща се до специалната духовна общност от най-малко 35 млн. рускоговорящи извън федерацията – като тези в бившите съветски републики Грузия, Молдова и Украйна.

Според Кремъл тези руски сънародници смятат Путин за нов „обединител на руските земи“ в традицията на Иван Грозни, утроил територията на Московското княжество в края на XV в. Всъщност аналогиите между съвременната външна политика на Русия и нейната някогашна имперска доктрина са поразителни. „Руский мир“ е съвременна алтернатива на териториалните амбиции на СССР и царистката империя.

Важно е обаче да се признае, че тези отчаяни елементи на консерватизъм, отричане на Запада и самовъзвеличаване не изграждат единно цяло. Идеологията е по-сложно явление, което обикновено включва важни елементи като икономическа теория. Путин може да се опитва да предложи алтернативно разбиране за света, но Кремъл не е доказал, че е способен да осигури привлекателна алтернатива на западния начин на живот.

През следващите шест години управлението на Путин ще положи усилия да утвърди и систематизира алтернативен светоглед – виждане, което Русия има силно желание да предложи за вътрешна консумация, както и за износ. За Кремъл това виждане ще представи легитимност и патриотично заявление за мисия през XXI в.

За Запада е важно да признае и да изтъкне кухостта на това виждане, а не да попада в капана да го приема като оправдание за този режим. Западът спечели Студената война, защото спечели надпреварата за идеите и идеалите. Той ще спечели отново, ако успее да преодолее предизвикателствата на обтягащите се отношения между политически разделените САЩ и фрагментиращата се Европа и да се придържа твърдо към виждане и мисия, които са по-положителни от това, което ще измисли Путин през поредния си мандат.

*Агния Григас е старши сътрудник в Атлантическия съвет. Изразените тук мнения са лично нейни.