Вижте речник на чужди и диалектни думи в странджанския говор

Източник: tsarevo.info

Странджанският говор е български диалект, представител на източните рупски говори. В понятието източни рупски говори се включват странджанските и тракийските говори на българския език.

Рупските народни говори (най-голямата диалектна група в България) стоят много близо до кирилометодиевския (старобългарския) език. В говора на странджанските рупци има старинни славянски думи: „по̀дзима” (есен), „домовит” (заможен), „изник” (изгрев), „бръстя” (отсичам габърови клонки за храна на животните), “жѐлва” (костенурка) и др. Има също така и една неголяма група думи от гръцки и романски произход: „ха̀ркома” (меден котел), „ла̀хана” (зеле), „ска̀ла” (дървена стълба), „меса̀ль” (покривка за софра) и др.

Особености за странджанския говор

По-важните характерни особености на странджанския говор са следните:

1. Наличие на дълги меки съгласни л̄’, н̄’, к̄’, г̄’: бѝл̄’е (билка), зèл̄’е (лапад), фил̄’è (филия), лѝл̄’ен (люляк), х’ил̄’à̀да, кòл̄’е (колове), имàн̄’е (имане), сѝрен̄’е, кàмен̄’е (камъни), рàн̄’ет (ранèн), цвèк̄’е (цвете), брàк̄’е (братя), мọмчèк̄’а (момчета), ливàг̄’е (ливади).

2. Преход на меки т’, д’ в к’, г’: пък’ (път), пек’ (пет), дèвек’, о̥цèк’, в’ềж’г’и (вежди).

3. Член за мъжки род единствено число след твърда съгласна -ът, a след мека -е̥т: гърбъ̀т, долъ̀т, носъ̀т, л’àбът, стòлът; мъжè̥т, зèте̥т, езѝке̥т, кòше̥т, козàре̥т.

4. Лексикални особености като пòтọн (под), съ̀сек (хамбар), кой (щъркел), бàгр’ạ (боядисвам), ọзноб’àвạм (осланявам). Срещат се и много заемки от гръцки език като ми (не, недей), лѝдạ (свинска мас), кунѝзмạ (икона), врис (извор), пòтурạ (по-късно) и др.

Разпространение за странджанския говор

Понастоящем странджанският говор е разпространен изключително в българската част на планината Странджа, както и от преселници в Бургас и Варна. В миналото този говор бил разпространен също и в Южна Странджа и Източна Тракия, но след Балканските войни тези територии стават притежание на Турция и местното население бива изселено в България.

Старите рупски селища в Странджа са: Резово, Българи, Кондолово, Граматиково, Сливарово, Малко Търново, Бръшлян, Звездец, Стоилово, Бяла вода, Калово, Заберново, Визица (не се включват рупските изселвания от планината през различните епохи). След Междусъюзническата война (1913 г.) рупското население от Централна, Южна Странджа и Източна Тракия се установява в северозападните окрайнини на областта в селата Евренозово, Близнак, Младежко, Белеврен и по крайбрежните селища Ахтопол, Василико (Царево), Каланджа (Синеморец), Кости, Бродилово, Варвара, Велика, Фазаново, Китен и Приморско.

Речник с думи от странджанския говор

аба̀ – дебел плат, връхна дреха;
абаджѝя – шивач на аби
авджѝя – ловец
ага̀ле-ага̀ле – полека-полека
адѐт – обичай
аджамѝя – неопитен
а̀джеба – дали наистина
ай нва̀, ай сва̀ – ей онова, ей това
айля̀к – свободен, без работа
а̀йол? – укорително, недоволно обръщение
акра̀н – връстник
акъ̀л – ум
аланджѝя (ялънджѝя) – лъжец, измамник
алъщѝсвам – свиквам
ана̀тема (да те ана̀тема!) – да опустее! (анатемосване, проклятие, често шеговито)
а̀нжък – точно така
а̀пачик – отворен широко
арадѝсва (ми) – пригажда ми, отразява ми се добре
аратлѝк – приятел
а̀ргенлия – човек, който се разддава
арнау̀цки пупѐрь – лютиви чушки
арнѝсвам – преставам, спирам, отказвам се, напускам
артѝсва – остава
артъ̀к – излишък
а̀ртък – в края на краищата, нима
аслъ̀ – и без това, наистина
асма̀ – лоза
афѝф – некачествено, съмнително
ахма̀к – прост, неук
ачигь́оз – оперен, пробивен човек
ая̀змо – свещен извор