Спомени за пожарите, унищожили Ахтопол в началото на 20 век

Източник: tsarevo.info

В утрото на следващия ден над руините стърчат желязната камбанария на църквата, напълно запазеното училище и няколко къщи в източната и южната част на града


През 1913 г. изселените от родните си места и разорени тракийци населяват Ахтопол. Войната и съпътстващите я събития поднасят на изселниците още по-големи беди. Само градът не променя своя облик. Ахтопол остава най- красивият град по южното Българско Черноморие и едно от най-известните и оживени пристанища от древността до 1918 год. Агатополис /благоденствуващ град/ – така го наричали посещаващите го мореплаватели до фаталната 1918 г.

Намерили подслон в чуждия за тях град, 1450 тракийци са подложени на нови изпитания от българските властници. Лишени от средства за препитание, земя и работен добитък, с които са преживявали, сега са принудени да работят като аргати на двамата земевладелци Сариоглу и Василаки ефенди, запазили земите си и в българско владение.

Представителят на властта капитан Серафимов се отнася към заселниците с пренебрежение, даже с неприязън. Несъвършените регистрационни списъци му дават възможност да подбира и изпраща на фронта млади мъже, които и колкото той определи. Вместо 30 млади мъже изпраща над 60. Тридесет от тях загиват на бойното поле. Прави неправомерни реквизиции и не предприема нищо за опазване на населението от грабежите и изнасилването на млади жени от останалите в града гърци.

Хората негодуват. Комендантът Серафимов и кметът Бабаков нехаят. Арестуват изявените негодуващи и заплашват с изселване от града. В края на войната преди подписването на капитулацията на България от фронта се завръщат няколко войника, между които са Димо Вълчев, Янко Костов и Анести Хамалов. Серафимов ги обявява за дезертьори и прави опит да ги арестува.
Войниците се укриват по кошари в гората. И започва диалог със закани за разстрел от едната и другата страна. Не се достига до кръвопролитие. След капитулацията войниците са привикани да се явят по частите си и конфликтът е приключен.

Серафимов запазва своя пост и неприязненото му отношение към тракийците нараства още повече, когато те правят жалба в окръга срещу него.

В началото на октомври изчезва Сариоглу. Предполага се, че е избягал. Комендантът веднага слага ръка на имуществото му, заделя и изпраща най-добрите животни в чифлика си край Сливен.
Комисията, която трябва да обследва деянията на Серафимов, е насрочена да пристигне на 20 октомври.

Дали случилото се на 18 октомври не е резултат на предстоящото разследване и досега няма обяснение.

През целия ден на 18 октомври духа силен източен вятър. Привечер минаващи край общината забелязват, че вътре нещо гори. Опитват се да отворят вратата, но тя се оказва заключена. Потърсват кмета и коменданта по домовете им, но не ги намират. И докато обикалят и съобщават за случилото се, огънят обхваща сградата и отвън. Силният вятър поема пламъците и ги разнася над покривите на гъсто застроените къщи. Тревожно бие камбаната. Народът се опитва с каквото може да ограничи пожара. Мокри черги увисват по балконите и прозорците на съседните къщи. Напразни опити! Огънят се разпростира в дълбочина по посока на вятъра. Гори долният квартал. Населението оставя пожароспасителната дейност и се захваща да изнася каквото може от незасегнатите сгради. Храна, завивки и дрехи се струпват на безопасно място извън града.

Горният квартал, ограничен от крепостната стена, все още остава незасегнат. И когато огънят се е изнесъл, далече в дълбочина и горят последните къщи на квартала, изведнъж изненадващо за всички пламва къщата на Сариоглу. Новото огнище на пожара започва от най-горния етаж на красивата сграда. Пламъците, поети от вятъра, бързо се разнасят от къща на къща и за два часа изгаря и този квартал.

В утрото на следващия ден остават да стърчат над руините желязната камбанария на църквата „Успение Богородично“, напълно запазеното училище и по няколко къщи в източната и южната част на града.

Потърпевшите отчаяно гледат руините от тлеещите си домове и се питат „Сега накъде?“. Отърсили се от преживяното, хората се оглеждат и никъде не виждат кмета и коменданта. Оформя се становище, че виновници за пожара са те. Правят се предположения, че в стремежа си да унищожат уличаващи ги документи са ги подпалили, не са могли да овладеят огъня и затова пожарът започва от общината. Загадка и досега остава кой е подпалил къщата на Сариоглу и унищожил и горния квартал.

На другия ден след пожара десетки семейства напускат града и тръгва да търсят подслон и храна по други селища в окръга. Останалите се настаняват по осем- десет човека в една стая в запазените къщи, училището, параклисите „Света Марина“, „Възнесение Господне“ и манастира „Свети Яни“.

Както е посочено в разказа за големия пожар, в Южната и източната част на града остават запазени по десетина къщи. До 1945 г. къщите в източната част една по една се разрушават. Остава само къщата, в която живее семейство Николиеви. Къщите в южния край са запазени и дават подслон на петнадесет семейства.

В края на м. юни 1945 г. жената на Дико Хъша пренася огън от съседите с парче счупена керемида. Спъва се и въглените се разпиляват. В съседния двор е сеновалът на общината. Един въглен попада в сеното. Жената не го забелязва, прибира останалите въглени и се качва в стаята си на горния етаж. Въгленът, попаднал в сеното, бавно се разпалва. Никой не вижда началото на пожара. Жителите на града са по лозята и нивите.

Когато димът навлиза в стаята и Диковица усеща мириса на изгоряло, тя излиза извън къщата и крещи: "Пожар, пожар!"

Пламъците обхващат напечените от слънцето дъски и къщата гори като огромен факел. Силният източен вятър прехвърля огъня върху съседните къщи. Да се гаси е невъзможно. Живеещите в тях едва успяват да изнесат част от покъщнината си.

Силен детски плач привлича вниманието на насъбралите се хора. Детето сочи горящия покрив на ниска дъсчена постройка и плаче: "Гошо е вътре, спи!" (Гошо в случая е най-малкото дете на овчаря Полимен Михайлов. Майката и бащата са по къра и детето е оставено под грижите на по-голямото си сестриче)

Един мъж залива дрехите си с вода от кофата до него и с мокра кърпа на устата и носа се втурва вътре, рискувайки всеки момент покривът да се срути върху него. В малката, изградена с тухли стаичка, вътре в големия хангар намира детето, полузадушено от дима, и с последни сили го изнася навън. Детето бързо се съвзема, но спасителя му пада изнемощял на земята. Всички го гледат и не знаят какво до правят с него. Пристигналият навреме д-р Савин му дава първа помощ. Отнасят го в най-близката къща без никой да знае кой е той. По облеклото се разбира, че е войник от пристигналия в залива военен кораб.

Пламъците се прехвърлят от къща на къща и до вечерта остават само тлеещи камъни, Лишени от дом са семейството Сербезови, Лалови, Полименови, съседите им Ст. Барбов и Панайот Ников. Къщите откъм морето са запазени благодарение на това, че са в посока, обратна на посоката на вятъра. След пет години и те са разрушени, за да се прокара трасето на теснолинейката.