В ръцете на Симеон Марияна остана завинаги влюбена на 22 години

Автор: Илонка ИВАНОВА, снимки и видео: Добромир ДОСКАЧАРОВ


Бургаски журналисти (виж заснетия видеоматериал), родители на загинали по пътя деца, граждани и роднини се събраха на терасата пред Казиното да почетат паметта на Марияна – дъщеря на нашата колежка Емилия Карабулева. Организаторката на мълчаливото бдение и протеста – Соня Георгиева, също бивша журналистка и главен редактор на седмичника „Свободен бряг” каза просълзена, че ние, пишещите, не бива повече да мълчим и трябва да обявим война на шофьорите – убийци, да разобличаваме всеки, седнал пиян, или дрогиран зад волана, да искаме справедливи и навременни присъди. Тя даде за пример Швейцария, където може само по сигнал на друг шофьор, че някой кара с превишена скорост и заплашва сигурността на другите, нарушителят веднага е глобяван без право на обжалване. Там катастрофите с пешеходци са в пъти по-малко, отколкото в България, а за убийство на пътя се лежи в затвора. Журналистът Марко Бонев, който все още се възстановява от катастрофа преди 6 години, в която загина баща му, призова да не мълчим и да се борим. Самият той участва във всяка инициатива за борба с моторизираните убийци и макар и трудноподвжен и с бастун, непрекъснато търси правдата и възмездието.

Журналистът Диана Саватева - главен редактор на в."Твоят ден" пали свещ в памет на Марияна

Стотици свещи наклониха пламък към морето и символично почетоха паметта на Марияна. На импровизирания параклис бяха поднесени цветя, а над тях от снимката си, едно момиче гледаше с усмивка към бъдещето, без да знае, че… за него няма такова. Марияна остана завинаги влюбена на 22 години.

На 14 февруари влюбеното момиче тръгва с приятеля си към  ресторант в Студентския град,

 за да отпразнуват своята любов и да помечтаят за бъдещето на чаша вино.  Столицата е вледенена, снегът е затрупал всичко, от месеци тротоари няма, никой не ги е почистил и пешеходците се движат по платното срещу движението, за да бъдат забелязани и опазени от шофьорите. На тъмната улица без осветление, на която изпреварването е забранено, маршрутка се опитва да изпревари автобус, не вижда движещите се студенти и блъсва Марияна в гръб. Ударът е толкова силен, че тя отхвръква и после като парцалена кукла пада в краката на приятеля си  Симеон Прусийски.

Симеон се опитва да й помогне, но вижда главата й клюмнала, цялата в кръв

и разбира, че няма да види повече очите й, усмивката й, любовта й. Струпват се минувачи, някой вика полиция, друг линейка, а Симеон изпада в шок. Полицай му нарежда да се обади на родителите на Марияна, но момчето просто не може да произнесе ужасните думи. Казва, че му е паднала батерията. Гледа как отнасят приятелката му с линейка, отговаря като автомат на въпросите на полицаите, те пак го карат да се обади и той пак повтаря с треперещ глас, че му е паднала батерията.

Мястото, където бе прегазена Марияна в Студентски град

В същото време бившата ни колежка Емилия Карабулева празнува Свети Валентин в Плевен, където има собствен мебелен бизнес със съпруга си Бойко. Компанията е весела, едни почитат Свети Валентин, други наблягат на Трифон Зарезан и никой не подозира трагедията, която завинаги ще изтрие усмивките от лицата им, а очите им ще се напълнят с най-страшната мъка на света. Емито, както всички я знаем, усмихната черпи гостите си, припомня си веселите журналистически години в Бургас във вестник „Свободен бряг”, разказва на компанията как се влюбила в плевенчанин и как вече чувства два града като родни.
На другия ден те все още не подозират какво се е случило. Отиват на работа и всеки се захваща със задачите си. Сещат се по някое време да се обадят на детето, но решават да не го будят, защото е празнувало…

В същото време в Бургас една възрастна жена с любов приготвя колет.

Бабата на Марияна. Любимата й внучка я е помолила да й прати малко мед, малко орехи, някой неин специалитет, кексче, сладки. Уморена била от сесията, имала нужда от сили и от меда на баба.  И разбира се най-вече от бабината любов в колета. С много обич жената слага в него своите специалитети, увива го и го адресира да внучката си. Тя също не знае, че Марияна всъщност, никога няма да получи този колет, няма повече да види усмивката й, очите й, няма да чуе гласа й и от нея ще останат само спомените.  
Полицейската машина се раздвижва все пак. На 15 февруари следобед непознат мъжки глас се обажда на бащата Бойко Карабулев.

ДЪЩЕРЯ ВИ Е В МОРГАТА, ЕЛАТЕ ДА Я ВЗЕМЕТЕ

Това са първите думи, които таткото чува. Няма съболезнования, няма обяснения, просто служебно уведомяване. И причината – катастрофа. Гласът замлъква, а Бойко не вярва. Звъни на Марияна, но никой не вдига. Звъни на приятеля й, той също не смее да вдигне. Звъни пак в полицията, оттам казват – да, истина е. Елате.
Като автомати двамата родители се качват в колата и потеглят за столицата. Още са в шок и не могат да разберат какво им се е случило. Пътуват вцепенени, хлипат и се молят това да е някаква лоша шега. Само че не е шега. В София ги посрещат в полицейското управление и ги разкарват от стая в стая да попълват документи. Мъж и жена, полудели от скръб се сблъскват с бездушната машина, за която срещата с родители на убити деца е почти ежедневие. Същите формалности чакат и в моргата. Не може току така да вземеш детето си, не можеш да влезеш да го видиш, трябва да попълваш документ след документ. Бюрокрацията не уважава скръбта. Част от бюрокрацията даже живее от скръбта и двама залутани, отчаяни родители не правят впечатление на никого. Емилия събира последните си силици, за да не падне на студените плочки в моргата. Разплаканият баща уговаря подробности как да пренесат тялото до Плевен.

Тяхното усмихнато момиченце от днес вече е по документ само тяло...

Точно тези подробности завинаги са се запечатали в съзнанието на Еми и по-късно тя ги споделя със своята единствена първа братовчедка Виолета.  
Еми е силна, но никаква сила на този свят не може да й върне Мариянка, казва тъжно Виолета. Двете сме като сестри, често си говорим, но вече в нея нещо е счупено. Все още не може да приеме истината, все поглежда телефона и се надява Мариянка да й звънне отнякъде. Гледа некролога и не вярва. Приема съболезнования и не вярва. Майчиното сърце никога не може да повярва в смъртта на собствено дете.
Не е изминал месец. В къщата е тихо като в гроб. Родителите са сломени, малкото братче на Марияна ходи като сянка, гледа снимките й и плаче. Животът в почерненото семейство се е променил завинаги. Заради една маршрутка, един забързан шофьор и надежди, амбиции, красота и любов, се превръщат в парцалена купчинка на снега, наречена от институциите тяло.

Сбогом, Маряна! Надяваме се да си в един друг, по-добър свят от нашия.
Където никой никого не убива, където младият живот има цена и където виновните  са в затвора.
Винаги ще помня кестенявите ти буйни къдрици, големите очи, широката палава усмивка и онази розова рокличка, с която мама те водеше на работа, а ти казваше, че като пораснеш,  ще станеш журналистка.
Е, не порасна…
Сбогом, мило!

Б.А. Марияна щеше да бъде жива сега ако:
В нашата окаяна столица почистваха тротоарите от снега, както се прави във всеки нормален град по света.
Ако в тази окаяна столица имаше улично осветление.
Ако шофьорът Димитър Димитров не беше предприел изпреварване на място, където е забранено.
Или ако момичето просто не беше избрало да учи в България.
Приятели, нека се обединим! Ние просто бавно убиваме младото поколение. Бъдещето на нацията се превръща в безкрайна алея с гробове.
А убийците продължават да са на пътя с условна присъда в джоба и споразумение с прокурора!
Докога?