Политиката на безкрайна толератност към имигрантите обрича европейците на постепенна асимилиция в собствените им страни

Източник: www.advokati.org



Правителството на Словакия възнамерява да предоставя убежище само на такива мигранти от Сирия и другите размирни райони от Близкия Изток и Северна Африка, които желаят наистина да се интегрират в словашкото общество. Според властите в Братислава индикатор за склонност към интеграция е наличието на християнско изповедание. „Искаме да изберем хора, които наистина желаят да започнат нов живот в Словакия – аргументира позицията на своето правителство Иван Метик, говорител на словашкото Министерство на вътрешните работи. – Като християнска държава, Словакия може наистина да помогне на християни от Сирия да намерят своя нов дом тук. (…) Бихме могли да приемем 800 мюсюлмани, но в нашата страна няма нито една джамия! Как биха се интегрирали мюсюлманите, след като при нас не може да им хареса?“
Правителствената позиция е формулирана в отговор на европейския план за разпределяне на квотен принцип между страните-членки на близо 40 000 лица от кризисните райони, понастоящем разквартирувани във временни мигрантски лагери в Италия, Турция и Гърция. Съгласно плана Словакия трябва да приеме 200 лица. Властите в Братислава изтъкват, че такива лица „не биха могли да се чувстват у дома и да се приспособят“ към порядките на словашкото общество, ако не се отъждествяват [поне] с традиционната за тази държава религия.
Словакия отхвърля категорично обвиненията в дискриминация, посочвайки като цел на мярката съхраняване единството на своето собствено общество и постигането на успешна интеграция за приетите на словашка територия лица.
Позицията на словашкото правителство е особено актуална на фона на безпрецедентната миграционна криза, при която в последните месеци десетки хиляди нелегални имигранти щурмуват южните и югоизточните граници на Европа. По данни на Европейската агенция за управление на външните граници „Фронтекс“, от началото на годината до 240 000 имигранти са влезли в ЕС от Средиземно море, като мнозина намериха смъртта си в препълнени и изоставени плавателни съдове. Само през месец юли до 107’000 имигранти са влезли в ЕС от югоизточните сухопътни граници, а други 400’000 очакват отговор от миграционните власти в ЕС на своите искания за бежански статут. Очаква се кандидатите за убежище в Германия до края на годината да достигнат 800’000. Подобен миграционен натиск заплашва да изкриви демографската картина на засегнатите райони и да промени драстично културния им облик. На фона на това поставянето на въпроса за интеграцията на прииждащите имигранти е от съществено значение.
Повечето от имигрантите, на чийто натиск са подложени южните и югозападните граници на ЕС, идват от Сирия, Афганистан и северноафриканските страни, където доминираща религия е ислямът и начинът на живот се различава коренно от този в страните-членки на ЕС. В голямата част от случаите не можем да говорим изобщо за „бежанци“ в юридическия смисъл на думата, тъй като повечето от тези лица – дори и да идват от размирни региони, застрашаващи живота, свободата и достойнството им – прекосяват европейските граници, след като вече се намират на територията на „трети сигурни държави“, които не ги застрашават с нищо (например Турция). Съгласно утвърдените международни стандарти в бежанското право (чл. 31, т. 1 от Конвенцията за статута на бежанците от 1951 г.), дори едно лице да е наистина бежанец, който се спасява от непосредствена заплаха и това е оправдало незаконното му преминаване през държавни граници, за да се спаси), то той не може просто да продължи да преминава следващи държавни граници, след като вече е влязъл трета сигурна държава и там не го заплашва нищо. Така например, ако едно лице е сирийски бежанец и като такъв оправдано премине незаконно границата с Турция (за да се спаси например от терористичния огън в държавата си по произход), то това лице се превръща в незаконен имигрант, извършващ криминални деяния, ако след като вече се намира в третата сигурна държава, продължи да прекосява без разрешение следващи държавни граници – например с цел да достигне до Германия. Икономическият мотив в този пример е очевиден. Ако не беше така, за този „бежанец“ би било много по-лесно и много по-оправдано да се ориентира към по-близки сигурни държави (и географски, и културно), каквито са например Йордания, Саудитска Арабия, Турция.
Мащабът на имиграционния натиск към ЕС от последните месеци съвсем резонно поставя въпроса за интеграцията на тези лица в приемащите общества. В този ред на мисли е уместно да подчертаем, че „интеграция“ не означава само това – приемащото общество да осигури жизнена среда и материална издръжка на имигрантите, които просто искат да живеят в по-добри условия. Интеграцията е двустранен процес на опознаване и приемане, при който идващият по необходимост трябва да припознае и да уважава като свои ценностите и порядките в приемащото общество, и да допринася за благоденствието на това общество като отплата за получения прием. В противен случай – под натиска на чисто икономически стремежи към по-добър живот, създаването и поддържането на който не е в приоритетите на прииждащите лица – рискуваме не само да променим необратимо демографския и културен облик на ЕС, но и да подкопаем устоите на обществото, чиито плодове очевидно са се оказали привлекателни за хората от други части на света.
Във връзка с изразената позиция от властите в Словакия, Агенцията по бежанските въпроси при ООН призова страните-членки на ЕС да се въздържат от каквато и да е дискриминация при осъществяване на плана за разпределяне на имигрантите. Европейската комисия засега отказва коментар, но също подчертава, че в ЕС е забранена всяка форма на дискриминация.
Този рефлекс разкрива опасната неспособност да бъде разпозната собствената идентичност и да бъде призната като отправна точка за суверенното право на всяка държава да полага усилия за опазване на собствения си етно-културен облик.
Не може да се окачествява като „дискриминация“ изискването на приемащото общество имигрантите да се интегрират в него. В противен случай рискуваме да превърнем приемащите общества в своеобразен заложник на чужди етно-културни модели, и да ги осъдим на постепенна асимилация в собствените им държави. Това е в пряко противоречие с чл. 1, т. 1 от Международния пакт за икономически, социални и културни права на ООН, където се признава, че „всички народи имат право на самоопределение; по силата на това право те свободно определят своето политическо положение и свободно осъществяват своето икономическо, социално и културно развитие“. Подобна неспособност за разпознаване на собствената идентичност е от естеството да подрине християн-демократичния модел, чиито достойнства – видно дори от посоката на самия мигрантски поток – се припознават далеч отвъд границите на ЕС. Без съмнение тези достойнства не биха били възможни, ако ги няма хората от европейските народи заедно с техните ценности и начин на живот.

Б.р. Заглавието и подзаглавието на материала са на редакцията на Флагман.бг