Няма по-хубаво чувство от това да си победител, меря сили с по-големите, защото мога

Автор: Радостина ГЕОРГИЕВА снимка Авторът



Едва ли има някой в Карнобат, който да не я знае, след като вече и Гугъл я разпознава - лекоатлетката Антония Щерева. Тя завършва 11 клас и само преди месец стана на 18, но вече се бори за медали с жените в дисциплините хвърляне на чук и мятане на диск. Тя е участвала в десетки състезания  у нас и в чужбина и се е доказала като една от най-големите надежди сред младите състезатели по лека атлетика.

Антония е зодия Телец, раздава се за приятелите си, казва, че могат да я предадат само веднъж. Отсява верните и истинските. Музика слуша всякаква, но разтоварва с попфолк, като си е у дома. Най-много обича да похапва мусаката на мама и толумбичките на треньорката си. Слънчева и винаги усмихната, някой ден тя ще ни накара да затаим дъх, когато, качена на най-високата стълбица, заради Антония ще звучи химнът на Родината. Това просто е неизбежно


- Антония, само преди дни ти донесе пореден медал от състезание, този път сребърен, а ние сякаш свикнахме да печелиш злато. 

- За мен това сребро е супер успех. Аз съм старша възраст и в нея ще представям страната, защото тук съм си шампионка. Позволих си да меря сили с по-големите, защото просто го мога. Започнаха веднага да ме упрекват защо не съм спечелила злато, това не е справедливо, така е в спорта.

- Какво състезание ти предстои в близко време?

- Балканиадата ще е в началото на юли в Серес, Гърция. Надявам се да представя България там с медал.

- Няма леки тренировки, но какво теб те затруднява най-вече?

- Най-трудното в тренировките е, че не мога да остана сама на стадиона и да хвърлям спокойно. Не мога да се усамотя със себе си, а това е от изключителна важност за всеки спортист. На последната ми тренировка имаше две деца, които си караха велосипедите точно, където чуковете ми падат, отне ми време майките да ме разберат, а всяка минута за тренировка е важна преди състезание.
На седмица правя по 6-7 тренировки. Всеки ден - студ, мраз през зимата или жеги през лятото - аз съм длъжна да тренирам и да поддържам форма. Ние нямаме зала, но се стараем да използваме максимално тази база, с която разполагаме. И мисля, че постигаме добри резултати. Всички от лекоатлетите тук, в Карнобат, сме упорити и никой не се отказва. Защото няма по-хубаво чувство от това да си победител.

- Други спортисти от Карнобат следват ли твоя път?

- Има други, да, няколко деца. Малко, но качествени, добре се справят. Алекс например е млад талант, 7 клас е, но хвърля като за големите. Тази година остана на 11 см от националния рекорд. Вярвам, че и той скоро ще троши рекорди.

- Колко спортни победи имаш досега за тази година?

- През месец март на зимния шампионат - при хвърляне на чук станах шампион и втора на диск. После на  турнира в Добрич - пак бях първа на чук и втора на диск На турнир в Балчик - отново станах първа на чук, диск нямаше.
На Държавния шампионат на 13 май си направих подарък за рождения ден - злато на чука - хвърлих 43,43 м, втора станах на диска.
На 21 май на турнира "Нови звезди" - там  регистрирах най-силния опит за сезона на чук - 46,00 м. С него ще отида на Балканиадата, ако ме вземат.

- Силна ли е конкуренцията в твоите дисциплини?

- Конкуренция са ми спортистки, които са с 6-7 години по-възрастни от мен и учат в НСА. Но не се плаша, нито се притеснявам, знам си силите и възможностите. Всеки е силен, всеки тренира здраво. Доста сме. Правят се по три опита и се отделят осем състезателки за следващите три опита. Така се отсяват най-добрите. Определям се като една от добрите. А иначе разбира се, че всеки един спортист мечтае да представя България на Европейско или Световно, или за олимпиада. И аз имам такава мечта и се надявам да я сбъдна.

- Да върнем времето назад, кога бе първият ти досег до атлетиката?

- Това стана чрез Йорданка Тончева, която за мен е най-специалният треньор на света. Помня, че исках да тренирам борба и тръгнах към залата, за да се запиша. На кръстовището до СОУ „Св.св. Кирил и Методий" се срещнах с Йорданка Тончева, която ме покани да отида на стадиона, нейната покана бе час преди насрочената ми първа тренировка по борба. Отидох най-вече от любопитство и си казах, че ако не ми хареса, след това отивам на борбата.

Като отидох на стадиона, първо ми дадоха да хвърлям малки медицински топки, стана ми забавно. После треньорката ми даде да се докосна до копието. Като го видиш за първи път, копието изглежда като едно голямо шишче и няма как да не ти грабне очите. Хванах копието и казах: „Оставам тук!“ Бях на 9 години тогава и сега като пресмятам, то половината ми досегашен живот е минал на стадиона в тренировки и състезания. Така се случи, хареса ми, започнах.

И дойде първото ми състезание. От малка меря сили все с по-големите от мен. Не знаех какво правя, каквото ме бе научила треньорката - това правех. А Йорданка Тончева трепереше като лист. Имаше квалификации, класирах се за финалите. Няма да забравя, бях на 10 години, искаха лични карти, а аз имах само ученическа карта за градския автобус. Беше и смешно, и притеснително. Тогава хвърлях гюле и диск и се класирах девета, те бяха 15-годишни, а аз още дете.

- През годините на кои дисциплини наблегна повече?

- Реших да натисна на тренировките с диска, защото ми харесва тръпката. Искам когато тласна уреда, да имам своята минутка. После започнах да натискам и тренировките с чука - един много добър треньор от Балчик ми помогна - Андриан Андреев. Бях на лагер там, показа ми техниката и почнах стабилно с чука да се занимавам. За да постигна това, което досега съм спечелила, на всичко Йорданка Тончева ме е научила от книгите, мислено си го представям, всяко движение и ме учи. Така беше. Ходим по състезания, наблюдаваме мъжете и жените, тъй като тяхната техника е най-вярна. И гледаме, "крадем" занаята, дето се вика. Така напреднах и започнах да побеждавам.

- Броила ли си титлите?

- В началото имах голяма тръпка да ги броя. Но мисля, че вече не мога да броя до толкова (смее се). Всеки нов го закачам на стената. 47 са медалите ми. Засега.

- Спортът учи на ред и дисциплина, така ли е при теб?

- На всеки би трябвало да е ясно, че е така. Е, понякога разпускам с приятели, но се държа на положение, защото в последно време ме спират и непознати да ме поздравяват за успехите ми. Това ме задължава да съм възпитана и благодарна.

- Най-близките ти приятели - малко или много са покрай славата и победите ти?

- Малко, но верни приятели имам. Това е приятелството - да се чувстваш щастлив, да споделиш лични неща, които са много съкровени. Преди бяха повече приятелите, но не можеха да си представят какво е да станеш шампион - да разберат колко труд и мъка има, докато се стигне до медал.
Три приятелки имам, най-верните. Това са Марина Друмева, Симона Димитрова и Веселина Желева. Уникални са, верни и откровени. Преди няколко месеца правихме парти с награждаване на танцуващи. След официалната част, спонтанно реших да дам награди на моите приятелки. Грабнах микрофона от диджея и обявих, че подарявам на дружките ми по един от моите медали. Три години от живота си все едно им подарих, три шампионски титли, зад които стоят безкрайни часове тренировки и хъс за победа. Но тези приятели заслужават това.

- Чукът - труден уред за хвърляне ли е?

- При чука е много сложно въртенето. Прави се на пета - пръсти. Половин оборот правиш завъртане на пета на 180 градуса и същевременно завърташ другите 180 градуса на пръсти. Ръцете - изпънати, тялото - изправено, посрещаш чука, правиш махове над главата и т.н., и т.н. Сега си представете, че моята треньорка това го чете от книга и си го представяме и няма как действително да го видим, освен ако аз самата не се упражнявам да го разбера и да се усъвършенствам. Четем и се чудим в началото: „Ами другият крак? О, той е само опора.“ И така, с много постоянство, с много труд - ето ги и постиженията ми при хвърляне на чук.
При първото ми състезание на чук направо не знаех какво точно правя. Хванах чука, завъртях го над главата си и го хвърлих. И станах четвърта тогава.
В залата на Балчик се научих как да въртя чука, тази тренировка тогава никога няма да я забравя - за около час с 4-килограмов диск в ръце (колкото тежи и чукът) направих близо 300 завъртания. А Йорданка Тончева седи наблизо, наблюдава и попива всяка дума на треньора от Балчик.

- С какви уреди разполагаш за постоянните ти тренировки?

- Имахме един-единствен чук 6-килограмов. На самия лагер в Балчик треньорът им ми подари чук -  4-килограмов, подари ми и ръкавица, която се слага на лявата ръка. Имахме и два диска, които буквално се разцепиха от хвърляне. Съответно нямахме уреди за едно състезание. Получих един диск подарък от треньора на атлетите в Трявна. После намерих сайт за дискове и един карнобатлия, който е бизнесмен, ни закупи три диска. Благодарни сме много, надяваме се и тях да разцепим не само от корави тренировки, но и от рекорди и медали. Имаме и две гюлета, бяха три. Решихме да пробием едното, за да го направим на чук, но гюлето се пръсна. И нямаме нито чук, нито гюле сега.

- Когато застанеш в този сектор, в кръга, от който се хвърля уредът, какво е усещането?

- Самото въртене и изхвърляне стават на един дъх. Както моята треньорка затаява дъх, докато аз правя опита, така и аз на един дъх изкарвам цялата си сила. Когато започна маховете и тръгна да влизам във въртенето, дъхът ми спира. В тази минута когато чукът или дискът лети, застивам, следя с поглед ще падне ли в тревата да си остави белязката и тогава излизам от кръга в очакване на измерването и с надежда, че съм хвърлила по-далече от другите състезатели. Голяма тръпка е това, не е лесно да се опише с думи.
 
- Мечтата ти е...

- ... медал от Балканиадата. Миналата година станах четвърта, този път искам да съм по - напред. Искам злато!