Ивайло Христов: Порточанов побесня, защото го цитирах да казва, че Йоан Костадинов краде пари чрез ремонта на градинки

Днес бившият бургаски журналист е един от най-уважаваните театрални актьори

Ивайло Христов е роден на 17 септември 1970 г. в Бургас. През 1995 г. завършва НАТФИЗ специалност “Актьорско майсторство за драматичен театър” в класа на Елена Баева, Асен Гаджалов и Атанас Атанасов. От същата година е щатен актьор в трупата на пловдивския драматичен театър. Публиката го познава като Степан в “Женитба”, Докторът в “Полковникът птица”, Яша във “Вишнева градина”, Емо в “Морска сол”, Фабиан в “12-та нощ” от Шекспир, Перфектът в “Изкуството на комедията”, Гуньо Адвокатинът в “Бай Ганьо”, пасажера в “Инструкции за оцеляване при извънредни ситуации”, Тибалт в “Ромео и Жулиета”, Алексей Карамазов в “Братя Карамазови”, Женихът в “Кървава сватба” от Лорка, Белогубов в “Доходно място”, Дарин в “Живите от мъртвата махала” от Петър Анастасов, Духът на Шекспир и Алонзо в “Хубавото лошо време”, Пау в “Канкун” от Жорди Галселан, реж. Бина Харалампиева, Крогстад в “Куклен дом” от Ибсен, Тодор Шумненеца във “Възвишение”.

За близките си приятели и любителите на спорта е авторитет заради успешната си кариера в Демокрация, 7 дни спорт, Дейли сокър, сп. ЦСКА, Спорт сервиз, Гол.  Наред с ролите в театъра Ивайло има успехи и на футболното игрище с отбора на Черноморец Нефтохимик, където играе като вратар. Тежка контузия обаче прекратява кариерата му. Сега играе рядко, но не би пропуснал футболен сблъсък с Петьо Зехтински, Садъков, Ераносян. Поддържа форма с тенис на маса и йога. За изненада на мнозина Ивайло е завършил Механотехникум, но преподавателят му инж. Янчо Киряков все повтарял: “Ивайло, и двете ти ръце са отзад”. Бил сигурен, че Христов ще бъде актьор. Учителката му по литература Венета Тодорова е тази, която му дава крила за сцената. Тя го инжектира с магията и мотивацията “театър” и във втори курс на техникума Ивайло и приятелите му създават театралната студия “Поколение”. Там работи с актьора Васил Бинев и Елина Калинова, която даде старт на кариерата на Мариус Куркински.

Животът ми - макар и да не е цветен по всеобщите критерии, всъщност е едно безкрайно пътешествие. Приказка без край. Така ми се получава, че правя това, за което съм си мечтал. През каквито и тежки моменти да преминавам, имам търпението да изчакам по-хубавите неща. И винаги се случват. Много хора казват, че правят това, което харесват. Аз мога да се закълна, че двете неща, за които съм мечтал винаги - театърът и журналистиката, ми се случиха. И в двете професии съм се учил от най-добрите майстори. В крайна сметка театърът спечели битката, казва Ивайло Христов.

Въпреки категоричната победа на Мелпомена най-примамливите си предложения актьорът получава именно покрай медийната си кариера. В репортерската си работа съм бил адски безкомпромисен. Неслучайно най-големите изкушения за реализация, и то от най-сериозните национални медии, съм получавал точно след мои репортерски пробиви. Журналистиката беше нещото, което повече от 15 години ме вдъхновяваше, разказва Ивайло. Актьорът успява да предугади трансферите на някои от най-големите звезди на българския футбол - Димитър Бербатов, Стилиян Петров, Мартин Петров, Радостин Кишишев, Милен Петков. Пише и материал прогноза, че рано или късно в родния футбол ще има убит президент.

Нямах връзки в отборите, разчитах на интуицията. Наричам го провиждане. Успявах да предвидя в кои първенства тези играчи ще успеят да се реализират и да направят кариера. Бях първи и за Мартин, и за Стилиян, казва Ивайло. В резултат на публикациите дори получава заплахи за живота си от Гриша Ганчев, Христо Порточанов и покойния Илия Павлов.

За какво ли - ами никой не обича да се говори за пари, да се цитират сумите, за които футболистите са трансферирани. Или пък материалът ми за колко пари Илия Павлов откупува Георги Василев от Омония, за да стане треньор на ЦСКА. Порточанов например се ядоса, защото цитирах наш разговор, в който обвиняваше тогавашния кмет Йоан Костадинов, че е откраднал пари през облагородяването на градинки в Бургас, казва Ивайло и допълва, че единственият човек, който винаги е запазвал добрия тон, бил Николай Гигов, президентът на Локомотив София. Той е категоричен, че най-голямото събитие, най-великата случка в българския футбол, е победата на националите ни над Франция на Парк де Пренс на 17 ноември 1993 г.

Всичко друго е последствие. Това е мигът, който осмисля това поколение. Преди това си отиде едно друго, което не можа да се класира на Европейско първенство през 1988. А беше дори по-талантливо от това, категоричен е Ивайло. Разказва, че е гледал мача на Парк де Пренс на един култов за бохемата в София таван - на ул. “Антон П. Чехов” 26.

Беше луда нощ. После и световното го изживяхме там. Имаше 8 стаи, в които бяхме все лидери на различни университети - Юридическият, Духовната семинария, школата в Симеоново, Художествената академия, Театралната академия. По това време Ваня Щерева, Елена Бозова живееха там. Това култово място в квартал “Изток” е било дом и на моя съименник ­ актьора и режисьор Ивайло Христо, и поп певеца Дони. Всяка вечер имаше купони, безпаметни. Никога не се знаеше кога завършват и кога започват. Шантаво време, живеехме лудо. Един мой приятел - днешният адвокат Димитър Ганев-Маляка, и голяма звезда от повече от 30 български филма, сред които “Войната на таралежите”, казваше “живот на светлинна скорост”, връща се назад Ивайло.

След края на следването актьорът е на път да запише дебют на професионална сцена във Варненския театър в проект на Стоян Камбарев - “Майка” по Горки, но неустоимо обаждане от страна на тогавашния шеф на Пловдивската драма Петър Радевски променя намеренията му.

Имаше няколко представления, с които ме убеди, че трябва да дойда под тепетата - “Януари”, “Дон Жуан” и “Еквус”. За съжаление от всички тях се случи само едно, и то не така, както очаквах. Репетирахме “Еквус” на Питър Шафър, аз бях разпределен в ролята на Алън Стренг. Това е единственото представление, в което съм работил, и не излезе на бял свят. За моя радост. Режисьор беше един доста шантав човек ­ Румен Томов. Щеше да е ужасяващ старт на кариерата ми, признава актьорът.

Точно този период е един от най-тежките за Ивайло Христов и журналистиката му помага да преодолее усещането за вина, че едва ли не в него е причината спектакълът да не се качи на сцена, а и дългото време - близо две години, в които не играе толкова, колкото му се иска.

Беше урок за мен, че не трябва да се поддавам на депресията. Защото невинаги нещата зависят от теб. Стартът ми в Пловдив беше много нисък. Никой в последните 20 години не е получавал толкова малко шансове в началото на кариерата си, не е бил толкова лъган. Но с търпение и смирение дочаках своя миг и ролята на Алексей в “Братя Карамазови”, казва актьорът.

Той е категоричен, че грешката на българите е, че са фаталисти - винаги се съмняват, преди да се случи едно събитие, а и след това. Първо дали ще успее то, после какво ще се случи след финала му и ще има ли някакво следващо предизвикателство. Заговаря за артист и режисьор, когото цени и обича. Изпитвам една много голяма болка, че Мариус е в тежко състояние на духа, защото аз така мога да го определя. Всеки такъв гений като него изпада състояние на тупик, нещо като руските актьори, които изпадат в запои. Може да продължи 5 години, може да е и 1 месец. Притеснявам се, че неговото продължи повече от 2-3 месеца. Това е пагубно за българския театър.За мен работата с Мариус е едно от най-добрите партньорства, които са ми се случвали. Той знае, че може да разчита на мен, защото е един от режисьорите, на които дължа най-добрите неща в театъра. Не съм му близък, но смятам, че това е едно от изключителните ми театрални приятелства, признава Ивайло.

Наред с успешната си кариера в Драмата, той може да се похвали и със страхотно семейство. Съпругата му Милена е преподавател по френски, а дъщеричката му е ученичка в “Патриарх Евтимий”. 13-годишната Милвана е сбъднатата му мечта - отговорно, умно, целенасочено дете, всичко онова, което той не е успял да бъде. Опитвала е какво ли не, но до момента, в който осъзнае, че това не е нейното занимание. Сега прави оригами. Сама си намира моделите в интернет, реже и сгъва прецизно и твори невероятни красоти, разказва Ивайло. На въпроса успял ли е да научи езика на любовта от съпругата си, актьорът реагира спонтанно: “Да науча френски ли, о, не. Никакъв език освен руски и някакъв приличен немски.” Научих една цяла роля на немски за едно наше гостуване в Магдебург с “Полковникът птица”, където играех Доктора. Сериозно предизвикателство, защото героят ми имаше задачата да изнесе една втора от текста в пиесата. И така от август до септември аз бях готов. Почти никой друг от колегите не беше успял. И в Магдебург се получиха смешни моменти. Например аз казвам нещо на немски, а Петьо Тосков ми отговаря “докторе, не знам какво точно ме питаш, но ще ти отговоря по следния начин”. Аз говорех на моя немски с бургаски акцент, те на български. Местната публика нищо не разбра, но пък сънародниците ни в салона много се забавляваха. Ние самите се забавлявахме, беше голям виц, смее се Ивайло.

Той не крие, че най-големият, най-страшният момент в живота му, с изключение на загубата на близки хора, е пожарът в Пловдивския театър. Приема го толкова емоционално все едно е изгорял собственият му дом. Почувствал се празен, размазан.

Всяко влизане в сградата ме измъчва, като в място, в което няма живот. Притеснявам се, че нещата не се случват и че ремонтът не започва. Измъчва ме и друго, че в последните една-две години нямам хубави роли. Не ме интересува по чия вина е, но не се чувствам използван по най-добрия начин. В най-силната си творческа възраст съм и ми е болно, че минаха две години, а аз нямам кой знае какви интересни задачи с изключение на “Възвишение”. Чувствам се обиден, все още не съм се сгънал на две, признава актьорът. Той се опитва да гледа мъдро на ситуацията, защото знае, че в театъра всичко е периоди, но когато си бил дълго време в добра форма и изведнъж се почувстваш малко извън борда, е трудно. Много отдавна ми са казва, че ми предстои да изиграя силна роля, но все още чакам, завършва Ивайло.