Василе????
Той стоеше като статуя без постамент по "Витошка", навсякъде хора, реклами, светлини, девойчета с къси поли и голи пъпчета....
– Василе! Василе???? – викаше някой, а гласът се носеше като бълбукане от кана с айрян в юлска жега.
Васил се размърда неохотно, навъсен като петел, събуден в ден без зора. Сънувал бе хубав сън. Че вече не трябва да се крие в тавани и курници. Че България е свободна, уредена и се управлява от мъдри българи. Никой не го търсеше, никой не го предаваше.
Отвори очи и видя не куршум, не турчин, а… розовобузесто херувимче с руси къдрици.
– Защо ме будиш? Пак ли ти е скучно? – попита Васил.
– Не е това. Изтеглиха те на томбола! – заяви херувимчето тържествено.
– Каква томбола, бе душо? – ококори се Васил.
– Е, не скучаем само ние, ами и началниците – вдигна рамене крилатото момченце. – От време на време въртят жребий. Печелившият има право да се върне за един ден на Земята. Шефовете те следят, залагат дали ще се просълзиш, колко ще се пулиш, кога ще припаднеш… Развлечение, така да се каже.
– Нали знаеш, че като жив почти станах свещеник? Не е хубаво да говориш така за Бог и помощниците му – измърмори Васил с въздишка.
– Айде сега, не се прави на светия! Всеки говори зад гърба на шефа си – намигна херувимчето. – Ставай, отпускът ти вече тече. Пращат ме с теб за гид. Задавай въпроси, не се срамувай. Минали са, все пак, век и половина.
*
„Витошка“, София.
Васил стоеше като статуя без постамент. Навсякъде хора, реклами, светлини. Две девойчета с къси поли и голи пъпчета минаха край него, а той се изчерви и отклони поглед.
– Няма ли да се преобразиш? Всички те виждат! – прошепна той.
– Само ти ме виждаш. За останалите съм въздух под налягане – каза херувимчето и се понесе над главите на минувачите като балон, пуснат на свобода.
Нататък видяха опашка. Хора купуваха плоско тесто, обгорено в огън, с натрупани върху него съставки като в натюрморт: месо, зеленчуци, нещо бяло, нещо жълто…
– Какво е това? – попита Васил.
– Пица – отговори херувимчето. – Италианска храна. Много е популярна.
– Италианска храна в България? – изненада се Васил.
– Ами да, България е в Европейския съюз. Заедно с Италия, Германия, Франция… Като една голяма държава. Границите са формални. Хора и стоки пътуват безпрепятствено. Общ пазар, споделена глупост. Всички си говорят заедно, карат се заедно, правят бюрокрация заедно.
– Значи… не съм умрял напразно? – очите на Васил се навлажниха.
– Абе, напразно не, ама и не е точно така, както си го мислил… – измънка херувимчето с полуусмивка.
*
Изведнъж – куку-руку прическа, леопардов клин, грим като от индийски сериал и заразителна усмивка.
– Братлеее, изглеждаш свестен! – подвикна момичето. – Сякаш идваш от друго времееее.
– Благодаря. А ти защо си облечена така? – попита Васил, искрено озадачен.
– Аз съм учен, брааат! Ама кой го ебе за учените днес? По-добре да мислят, че съм инфлуенсърка.
*
Скоро след това видяха пред себе си протест. После втори. После още един.
– Какво става тук? – попита Васил.
– Тези са против правителството. Другите го подкрепят. Третите са против първите две групи. Всички мразят някого.
– Някога имахме само един враг – поробителя…
– Да. А сега султан няма. И понеже българинът не може без врагове, си ги създава сам. На дребно. В ежедневието. Съседът, държавата, времето, всеки, който мисли различно от теб...
Нататък се натъкнаха на шарен парад.
– Ама това са мъже, облечени като жени! – възкликна Васил.
– Да. Забавни са. Понякога протестират, понякога просто празнуват. Никой не е сигурен защо са тук и какво искат, но всички ги снимат.
След тях се зададе тежка черна група със златни кръстове, благовонен пушек и мрачни лица.
– Светият синод – обясни херувимчето. – Протестират срещу Мадона.
– Мадоната? Богородица?
– Не. Мадона – певицата. Греховна е, според тях. Преди 50 години пяла и танцувала пред запалени кръстове. Стара история. Сега протестират по навик. Ако не викнат поне веднъж годишно, хората ще си помислят, че Българската православна църква се е пенсионирала.
– А народът?
– Отиде при протестантите. Те поне излизат от храмовете и ходят сред хората.
*
Васил въздъхна. Очите му се навлажниха отново, но този път не от гордост. В душата му се разплискаха съмнения. Това ли беше свободата? Това ли беше България?
И тогава го връхлетяха децата. Водеше ги млада учителка с високо чело. Наобиколиха го. Започнаха да се смеят. Едно му каза, че има смешна коса. Друго го попита дали е актьор. Трето го прегърна просто така.
– Прощавайте, сигурно им приличате на някой герой от учебника – усмихна се учителката и отведе децата нататък.
Васил остана сам. Усмивката му се върна.
– Време е да се връщаме – каза тихо.
– Не искаш ли да видиш паметника си? Или стадиона, който носи твоето име? – попита херувимчето.
– Не, видях всичко, което исках. Паметникът ми е там, където светят очите на децата. И това стига.
Херувимчето кимна и пъхна нещо в джоба му – едно триъгълно парче пица.
– За из път. Хем и да опиташ вкуса на бъдещето – ухили се то.
И изчезнаха.
*
На следващата сутрин наблюдателни минувачи забелязаха, че паметникът на Васил Левски в центъра на София е с леко накривена усмивка. Но никой не посмя да попита защо.
Още политическа сатира от автора, четете ТУК:
Древните българи създали Египет? Учението им за бог Ра използвано и от фараоните
40-годишен изверг уби гаджето си
Млада жена доминира в "Игри на волята", както никоя досега! Водещият Павел се скъса да я хвали
Точно той, които мечтаеше българите да са равни с другите народи, а не да ги управляват с: от Европа казаха така, от Европа казаха онака. И вярваше в силата на българския народ да се справя сам дори и с най-тежките исторически предизвикателства, без да разчита на външни сили, било от Запад или от Изток.
Разбира се къде-къде е по-лесно да се плъзнеш по повърхността на повърхностното, злободневно и ефектно. Това с децата също сме го виждали вече, но как ли щеше да протече една среща с държавник, магистрат и изобщо хора, които биха му обяснили, че всичко е точно?
Когато едно дете чуе за Васил Левски, то не мисли за хронологията, за Възраждането, за международните обстоятелства. Детето вижда човек, който е бил смел. Който е бил различен. Който е искал всички да са свободни и равни. Който не се е уплашил, когато е било трудно. Децата не се впечатляват от мрамора. Децата възприемат очите, погледа, думите.
Левски за едно дете не е бронзовата статуя в центъра на София. Левски е онзи човек от учебника, който е искал всички да живеят добре, който не е предал никого, онзи, който е вярвал в хората. И най-силното е, че децата усещат това с интуицията на сърцето си, а не с разума на възрастните.
Когато детето прегърне идеята за Левски, то просто започва да вярва, че истината има значение. Че доброто си струва, дори когато е трудно. Че не е срамно да обичаш родината си, да се жертваш за другите, да отстояваш правдата. Левски не е спомен за тях. Той е пример.
И ако в съвременния свят всичко се променя — ценности, модели за подражание, обществени устои — едно нещо трябва да остане: способността на всяко дете да срещне Левски не като мит, а като живо вдъхновение. Не защото някой го е задължил, а защото в себе си е усетило, че това е правилно.
Затова Левски живее най-дълбоко не в историята, а в погледа на едно дете, което още вярва, че светът може да бъде по-добро място. В сърцето на онова дете, което мечтае да защитава слабите, да бъде честно, да бъде смело.
В сърцето на това дете Левски не е минало — той е път. Път към едно по-чисто утре, в което думите свобода, равенство и чест не звучат като от забравен речник, а като ежедневен избор.
А ние, възрастните, трябва да сме достойни за тази детска вяра. Да я пазим. Да я вдъхновяваме. Защото когато Левски живее в детето, има надежда и за нас самите. Тогава заветът му не просто ще бъде запомнен — той ще бъде продължен. Не в бронз, не на хартия, а в живот. В човешки живот, който не се страхува да бъде свободен.
Няма такъв измислен сайт
Иначе тоя триволтовия има трибуна да се гаври с паметта на Апостола