Задава се академична цензура, която изключва истини и забранява мисленето

Политическата намеса в академичното поле ще доведе до "интелектуален херметизъм", смята доц. Катя Михайлова

Ключови думи: Катя Михайлова, избори 2024, интервю, Флагман

Доцент Катя Михайлова е социолог и преподавател в УНСС. Свързваме се с нея не само по повод предстоящите избори, но и по темата за политическото влияние в образователната ни система.

- Г-жо Михайлова, предстоят парламентарни избори в България и такива за евродепутати. Каква кампания очаквате?

- Поредната от агоничния цикъл на политическите партии. Всеки утвърждава себе си като за последно, сякаш друг път няма да има. Е, то за някои може и да няма. Какво да се прави – продължаваме промяната, а промяната е най- изменчивото нещо на света.

Иска ми се не да върнем разума, защото не знам кой точно разум от близкото и далечно минало е добре да се върне, но най-после да се свържем с разума и мъдростта – не човешката, а Божията. Струва ми се, че само по този начин България може да стане стабилна, а Европа – силна.

- Кои са основните теми, които ще предопределят избора на българите?

- Чудя се дали ще избираме идеи и теми, дали ще преценяваме аргументи,  възможности и последствия, или ще изберем този, който най-много го дават по телевизията и най-скъпо го рекламират в социалните медии?  Дали ще се разкъсваме между острите ъгли на геополитическите n-ъгълници, вместо да съберем силите си в България? А може би много от нас въобще няма да избират? Отдавна се говори за намаляващата гласоподавателна активност. Хвърля се вина върху избирателите. А те вина нямат, просто не намират на кого да доверят управлението на обществото си. Едни искат да управляват държавата като корпорация. Опитаха се, при това не особено почтено. Видяхме, че не става. Други искат да управляват страната, коя да е страна, само да управляват. А дали някой иска да управлява България като родина? Дали знае как? Дали може?

- Като представител на академичните среди в България и преподавател в УНСС виждате ли политическа намеса в университетите?

- Разбира се! Политическа намеса има във всяко обществено поле – чрез политиката се регламентират и управляват социалните и обществени отношения. Друг е въпросът, че председателя на Съвета на Ректорите проф. Темелкова твърди, че „държавата е абдикирала от ангажимента си към образованието“, т.е. не изпълнява законовите си задължения и конкретни финансови обещанията към университетите, което провокира университетите точно преди най-светлия празник на духа български „24 май“ да подготвят протестни действия. Заплатите са нещо важно, включително и за нас, които работим в образованието. Но не са най-важното. Със заплати само, колкото и добри да са те, не можем да постигнем добро образование. Но можем да привличаме разнообразни придворни слуги на Нейно величество Неуката в университетите, които да печелят конкурси за академични длъжности. Ето това е по-големият проблем на висшето образование – критичната маса от подобни професори, доценти и други, които произвеждат стъпаловидна плетеница от… пиарски казано – имиджови щети за българското висше образование. В развързването на този възел държавата може и трябва да се намеси чрез политиката. Има много какво да се допълни, измени в Закона за висшето образование и в Закона за развитие на академичния състав в Р България. Има какво да се направи. Трудно ще е, защото вътрешната съпротива на системата не е слаба. Но, нали това означава държавник – да приеме проблема и да го реши.

Но Вие питате за друг тип политическа намеса. Онази, която погубва мисленето, образованието, културата. Знам я тази намеса. В други геополитически хронотопи вече е явна, търси си път и у нас.  Бързам да кажа, че този тип политическа намеса е възможна именно заради пропускливостта на критичната маса придворни на Неука в българските университети. Преди години унизително се говореше, че това ядро е съставено от комунистически номенклатурчици, съдържатели на явочни квартири и други подобни, знаете за какво говоря. Е, сега да кажа, че това поколение вече се пенсионира, но остави достойни наследници, които и днес приемат специални допълнителни правила, за да отстранят някой неудобен, както пише в романите за предишното българско време.

Политиката на „задоволения господинчо“, така Хосе Ортега и Гасет нарича човекът с посредствени възможности на властови позиции, най-напред се намеси в медиите и се опита там да наложи кой, колко, кога и как да приказва. Съзнателните граждани навсякъде по света не се почувстваха особено добре от подобни политически намеси и заговориха за цензура в медиите, за свобода на словото. „Задоволеният господинчо“, обаче, свърши своята работа в и чрез медиите – установи се във властта, изкова си изкуствена харизма, принуждава ни да уважаваме авторитета му и да унижаваме себе си.

Сега на пътя са му тези от нас, които продължават да отстояват свободния си избор. Наскоро прочетох в Закона за развитието на академичния състав в Република България, че свободния избор е основен принцип за научно развитие на всеки от нас – в чл. 1 е записано това. Очаквам го „Господинчо“ да се намеси политически в академичните отношения, за да намести спрямо себе си свободно мислещите, свободно избиращите, свободно защитаващите тези, забранени за неговото себелюбие.

Всъщност, очаквах го до скоро. Надявах се да е като Годо и да не дойде, но дойде и „продължаващата промяна“ много му помогна да се намеси. Примери няма да давам, Google може да свърши тази работа. 

Ще кажа само, че политическите намеси в академичното поле водят до „интелектуален херметизъм“ – без мислене,  без чувстване, без действане, не само в университетите, но в цялото общество. Цензурата в медиите може да ни се види сив кахър в сравнение с академичната цензура, която изключва истини, забранява мислене, дава път на безпътници.

- Това допринася ли за допълнително разделение в обществото?

- Не допринася за допълнително, а задълбочава същностното разделение в обществото. Не икономическото, не социалното, не половото, не дигиталното или политическото разделение, а именно разделението по интелект и нравственост, по духовност е фундаменталното. Затова и Конфуций стратифицира обществото именно по това на кой свише са му дадени познание и висока нравственост, кой ги придобива с труд, кой не може да ги достигне, дори и да се опитва, и на кой въобще не са му дадени. Ако ми позволите да кажа нещо християнско, то ще е, че и Бог подрежда хората според дарбите, които са получили – на върха са апостолите, след тях пророците, после учителите, следват ги лечителите, управниците и владеещите езици (І Кор. 12:28).

Когато тези подредби се разместват, поради неправомерни намеси били те политически или намествания на „задоволения господинчо“, и обществената, и академичната ситуация стават каскадно конфликтни. Днес са разместени и май не се чувстваме обществено спокойни. И ако това не ни харесва, то хайде да го променим! Ако се откажем или не можем, то ще трябва за дълго да замълчим.

- Въпросното разделение умишлено ли се прави и как може да бъде преодоляно?

- Честно казано вече ми омръзна да мисля за това дали някой злодеец прави нещо умишлено и какъв му е интереса да го прави като вижда, че и той страда. Реших да сменя посоката на мислене. Важно е какво искаме ние, какво можем да направим, за да живеем по-добре заедно в българското общество тук и сега. Иван Хаджийски казва, че ако има оптимистична теория за нашия народ, то тя може да бъде само и единствено научна. Мисля за това. Може би и той е мечтаел да види победата на същностно отдадените на Науката над придворните на Неуката. Може би и по неговото време, както и днес, неуки политици и не само са се хвалели с научни звания, за да усилят обществения си авторитет. От друга страна, колкото повече уча българската история, толкова повече научавам, че всяка българска победа започва от образование – от образа, който българите създават за самите себе си, и от духовността и нейното обаяние или автентична харизма.

- И като последен въпрос къде можем да намерим надежда около предстоящия светъл празник 24 май?

- Именно там, където изглежда, че е безнадеждно. В българския образ, който сме си създали и продължаваме да си създаваме чрез българското образование. Надеждата е дълг, казва богословът Николай Михайлов. То значи, че ако сме отговорни, задължително ще намерим и последваме надеждата. Ако не сме, ще затънем в петнистата чернота на блатото и „като жаба мокра“ ще повтаряме по цял ден „свойто име пред възхитена локва“, по Емили Дикенсън. Е, искам си надеждата. Намерила съм си я, защото си имам вярата в Словото.