В Бургас моите исторически разкази биваха изслушвани с най-голям интерес и разбиране

Историкът д-р Атанас Орачев разказа защо Бургас е неговият любим град

Ключови думи: д-р атанас орачев, представяне, монография, морско казино, бащите на европейската политика

Историкът Атанас Орачев е роден през 1953 г. в гр. София. През 1971 г. завършва средно образование и отбива редовната си военна служба в Български военно-морски флот и Отряда за борба с природни бедствия – гр. София. През 1974 г. става най-младия български водолазен инструктор, а през 1975 г. е приет в Исторически факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски” и още като студент ръководи водолазните работи на експедициите „Аполония-Странджа” и „Месамбрия-Хемус”. През 1984 г. печели конкурс и е назначен в Центъра за древни езици и култури към СУ „Св. Климент Охридски“, където ръководи учебно-професионалния комплекс на „Националната гимназия за древни езици и култури“. През 1985 г. е зачислен на свободна аспирантура към катедра „Стара история и тракология” на СУ „Св. Климент Охридски с дисертационна тема „Проблеми на извороведското и истоиграфското изследване на Западното Черноморие”, която защитава през 1989 г. Междувременно разработва за Института по траология проектите „Машинен архив от извори за историята и културата на българските земи” и „Тракийско изворознание”, които се финансират от Комитета за наука (от 1986 до 1990 г.). Автор, съавтор и консултант е на музейните експозиции „Шабленска музейна сбирка”, Музей „Добруджа и морето” в гр. Каварна, РИМ-Добрич, РИМ-Варна, „История на котвата“ в гр. Ахтопол. През 1988 г. подава протестна оставка и напуска Софийския университет, а през 1995 г. по сходни причин престава да преподава и в „Нов Български университет“, за да се заеме с частна научно-изследователска практика. Създател е на „Дигитален архив България“– първия български частен научно-изследователки и издателски проект. Автор е на над 250 статии и студии и на следните по-важни монографии: България в европейските картографски представи. София 2005 (на български и английски); България страна на съкровища  (на български, английски, немски, френски, италиански, руски, испански и японски); Римските императори. 1. От патриция Гай Юлий Цезар до овчаря Максимин Тракиец. София, 2008; Римските императори. 2.1. От Гордиан III до Проб. София, 2012; Bulgaria: The Land of Treasures. Sofia, 2017; Диоклециан и спасяването на римския цивилизационен модел. София, 2017; Bulgaria – the beginnings of mining and metallurgy and the ancient treasures. Sofia, 2018; Ахтопол. Древност и съвремие. Ахтопол, 2022;  и други.

- Д-р Орачев, Вие сте софиянец, „старо градско чедо“ по бабина линия, а по бащина сте потомък на известен воеводски род от Гюмюрджина (днешното Комотини). Откъде идва вашия задълбочен интереса към морето?

- Вече не съм „софиянец“ – през 2022 г. станах жител на прекрасния Ахтопол. Има дори предложение да стана негов почетен гражданин, но аз предпочитам да ме направят почетен селянин на Синеморец. Почетни граждани има бол, а почетни селяни – хич, та защо пък да не стана първия такъв. 

Що се отнася до тракийските ми корени, не съм ходил в Гюмюрджина, родния град на дядо ми Атанас Стойков Орачев. Неговият баща е бил тракийски войвода и има смъртна присъда в Гърция. Затова когато родът идва в България след Първата световна война и се установява в граничното Лесово, приема ново фамилно име – Орачеви. Така правят и всички видни тракийски родове, които са излъчвали войводи, за да не ги предаде правителството на Александър Стамболийски на гръцките власти. Родът на баба ми Неда пък е от Граовско, но се препитава чрез хана и кръчмата на известния „Солни пазар“ (където беше „Цирка“). Този мой род се появява в София след Кримската война: не съм „приватизирал“ нищо, тъй като от „враг на народа“, още през 1990 г. бях етикиран от един мой овластен учител и като опасен за държавата „враг на властта“, може би защото по родовата традиция имам социал-демократически убеждения.

Но конкретно на въпроса. Интересът ми към морето и по-специално към професионалното гмуркане дойде отрано. Аз тренирах акробатика в спортен клуб „Славия“ и през лятото на 1967 г. бях на лагер-школа в станцията на ГУСВ в курорта „Дружба“ край Варна. Видях едно германче на моите години, което излизаше от водата с маска и шнорхел. Впечатлен аз го помолих да ми ги даде за малко. Гюнтер, така се казваше момчето, ми ги даде, гмурнах се и видях един изумителен свят. Бях запленен от него завинаги. Още същата есен се записах в гмуркаческите курсове към „Софийски морски клуб“, а през 1970 г. станах инструктор по гмуркане. Започнах да водя практическите упражнения по гмуркане, а понеже още тогава четях много и умеех да разказвам за сложни неща ясно, точно и увлекателно, дори ми повериха отговорността да чета лекции по подводно ориентиране, подводен риболов и вече не помня по какво още. Всички курсисти бяха мои батковци, но ме приемаха добре. Сред многото такива батковци и бъдещи добри приятели си заслужава тъкмо тук да спомена името на Христо Пимпирев, с когото след години участвахме, по моя идея, в проект (с научен ръководител проф. Живко Иванов) за петрографски анализи на „каменните котви“ от българския шелф.

- Защо в последните години предпочитате да представяте свои книги в Бургас?

- През 1974 г. изкарах курсовете за инструктор-водолази в Поморие, а старши инструктор ни беше бургазлията Димитър Терзиев. След завършването на курса той покани всички, които пожелаят, да проверят своите гмуркачески умения в пещерата до Маслен нос. Нейният вход е на 14 м, а изходът на 24-25 м дълбочина. Някъде по средата тя има просторно помещение и там под светлината на факлите стояха наредени инструкторите. На апнея трябваше да стигнеш дотам, да стиснеш ръката на всеки от инструкторите и да се наредиш сред тях, а Ончо Читакян заснемаше събитието. От двадесетте курсисти само четирима или петима издържаха нелекото изпитание. Сред тях аз бях единствения, който не беше „морски“. Митко Терзиев, тогава неизменен републикански шампион по подводно ориентиране, специално ме покани на чашка в Бургас и ме поздрави за моите гмуркачески умения. По-късно ме запозна и с бъдещите основатели на „Морско Общество“ Асен Гюзелев, Иван Карайотов, Тодор Батилов и други (не мога тук да изброя всички). Сприятелихме се, виждахме се често всяко лято, а Бургас стана любимия ми град. Може би защото тук повечето хора са потомци на тракийски бежанци. Според мен, мнозина в този град са някак си по-добри и отзивчиви, понеже от бащите или дедите си знаят що е то неволя и бедност по принуда. Не на последно място именно тук моите исторически разкази биваха изслушвани с най-голям интерес и разбиране. Впрочем изборът на Бургас е и в памет на всички мои бургаски приятели, които вече не са сред нас.

- Какво ще кажете за вашата поредна монография „Бащите на европейската политика“?

- Автор да говори или да пише за своите произведения намирам за неприлично. За това си има рецензенти, а и книгите трябва да „говорят“ сами за себе си. Все пак ще споделя, че идеята за настоящето изследване се зароди през втората „кризисна петилетка“ от 80-те години на миналия век. Тогава вече работех в Център за древни езици и култури към Софийския университет като ръководител на „Учебно-професионалния комплекс“ на Националната гимназия за древни езици и култури, където преподавах и римска история. При проверките на отговорите на въведените от мен тестове, които целяха и „обратна връзка“, разбрах, че учениците и дипломантите са придобили доста превратни представи и за „римската република“, и за „римската империя“. Ето защо започнах да „чета“ ведно с тях някои от по-важните антични „извори“ за римските „граждански войни“ и закони, а завалялите техни въпроси разкриха сериозните недостатъци на учебните програми (не само по история). Споделих наблюденията си с моя същински учител езиковеда проф. Мирослав Янакиев. Този голям български учен и хуманист ме посъветва да обърна повечко внимание на правните въпроси и особено на изборното законодателство, като предвидя и съответни семинарни занятия, на които заедно да четем и да тълкуваме „изворите“. Така се заех да превеждам и да ревизирам по-важните текстове за „гражданските войни“ и особено за административните и правните преустройства. Същите се описваха твърде превратно в учебниците или пък липсваха доста данни за тях в „Христоматиите“. Изобщо през 2021 г. близо тридесетгодишното четене, превеждане и мислене над наличните писмени известия, археологическите, епиграфските и нумизматичните материали положи основата на монографията. Част от прочетеното и анализираното се намери между двете твърди корици и вече стана възможно да се чете и да се разумява.

- Как съумявате да публикувате своите монографии, които безспорно могат да се нарекат шедьоври на полиграфското майсторство?

- Трудно, тъй като за мен всяка една книга трябва да е и произведение на полиграфията. Това обаче е скъпоструващо удоволствие и по неволя дълго време аз сам странирах своите книги, макар в своите лекции и упражнения по историческа информатика навремето изрично да посочвах на студентите, че не бива авторът да се прави и на редактор, и на дизайнер, и на страньор. Това води до нов тип грешки, защото се съвместяват коренно различни дейности, които изискват специфични знания, умения и навици. Последните ми три монографии обаче най-сетне намериха свои спомоществователи и не по-маловажното, своя перфектен дизайнер и предпечатар. Известният български художник Цвятко Остоич се зае с тази нелека задача и така моите информационни концепции започнаха да намират своите добри дизайнерски и полиграфски решения. Един издател, като разбра, че книгата ще струва много, а печалбата ще да е малко, се отказа от своето обещание. Реален издател на монографията „Бащите на европейската политика“ стана бизнес-дамата г-жа Нели Симеонова – магистър по тракология и доктор по медицина. След като се запозна с моята работа, тя реши да финансира издаването и книгата видя свят „черно на бяло“. Надявам се тя да намери своите добри читатели, а чудесната г-жа Симеонова, която е и майка на трима сина, да си възвърне поне част от вложените средства.

- Има ли вашата книги „червена нишка“?

- Завяваните „червени“, а и на нароилите се напоследък „сини нишки“ в различните писания са меко казано недомислици или, казано иначе, шарлатании. Добрият историк трябва да има стройна информационна концепция и произтичащи от нея цели и задачи. Той не бива да се поддава и на политико-идеологическата „ченгесарщина“ и да се стреми към онази медийна популярност, която няма как да не граничи с онова, което навремето не се посрещаше добре и се наричаше халтура. Днес халтураджии колкото щеш, включително и на иначе редица претенциозни морски публикации. Само ще припомня колко много титулувани „учени“ писаха уж от научни позиции за сензацията „Черноморски Потоп“. Тя изначално си беше пълна псевдо-научна шарлатания и още през 2001 г. писах за това в „Морски вестник“. След като и анализите на новите дълбоководни сондажи потвърдиха старите изводи, никой от разписалите се надълго и нашироко доценти и професори, които ще нарека тук „черноморски катастрофисти“, не си посипа главата с „научна пепел“, камо ли да се извини на читателите. Макар да не обичам да давам примери, а да излагам известното на науката, тук все пак ще си позволя да дам един. Колцина са онези, които знаят, че едно от най-добрите изследвания за тукашния риболов дължим на д-р Благородна Филевска и нейната монография „ Култура на морското рибарство по днешното Южно българско Черноморие в края на ХІХ – първите десетилетия на ХХ в.“ Едно перфектно изследване от 2012 г., за което няма да намерите почти нищо в интернет-клюкарниците. По правило липсват и цитирания в множеството уж специализирани публикации за черноморския риболов и морското дело по нашето Южно Черноморие. Монографията на ученичката на проф. Иваничка Георгиева обаче е явление не само за българската специализирана литература.