Фондации въртят „флуидни инициативи“ за милиони, държавата ни стана „Майко Мила“

Казуси около депутатите Манол Пейков и Елисавета Белобрадова ни карат да си припомним случая с "Хелп Карма"

Ключови думи: депутати, НПО, фондации

В последните седмици нашумя казус, който за пореден път показа няколко неща. Първо – не си ли свърши навреме държавата работата, после проблемите се задълбочават. Второ – говорим ли за НПО-та, е хубаво да те да не се свързват с партии или политически лица, защото въпросите и съмненията често са повече от отговорите и свършената работа, и трето – в България тези организации, макар и обявени като благотворителни, често са и бизнес проекти, и политически.

Към конкретния случай. През март месец Манол Пейков, настоящ депутат от ДБ/ПП и отпреди това свързан идейно с първата партия, обяви дарителска кампания за закупуването на къщата на Димитър Талев в родния му град Прилеп в Северна Македония през частната си фондация „Манол Пейков и приятели“.

Пейков, който е и издател, през последната година и половина успя да привлече хиляди съмишленици в своите благотворителни кампании, и по негови собствени думи, даренията са на стойност над 3 600 000 лева за повече от трийсет различни инициативи. Сред инициираните от него кампании бяха тези за пострадалите от земетресението в Турция и Сирия, за закупуване на генератори за Украйна, както и всякаква помощ – отново за Украйна, над 25 кампании, без точна конкретизация.

Къщата на Димитър Талев

е купена от семейството на Снежана Аческа преди 97 години от майката на писателя. Но отдавна не се поддържа и състоянието й е потресаващо – западнал двор, протекъл покрив, вътрешни поражения. Цари разруха... Освен това, съществен проблем е, че 1/3 от имота, по наследствен път, е в друг собственик. Отдавна се говореше за закупуване от страна на държавата на поне 2/3, а впоследствие, ако е възможно, да придобием и останалата част, за да може къщата да се реставрира и да стане музей. Правителството на Гълъб Донев даде съгласие за закупуването на къщата, но вече повече от 4 месеца това не е осъществено.

По-рано, още през април, Манол Пейков обяви, че е събрал 180 000 лв. (те после набъбнаха до над 200 000 лв.), които са напълно достатъчни за закупуването на въпросните 2/3 от имота. Обаче такава сделка не е осъществена до момента.

Обясненията на Пейков са, че причината е в македонската страна, но не дава повече подробности, което породи редица резонни въпроси – ако наистина има някакво забавяне, което не зависи от него, защо не каже за какво става въпрос; ако сделката няма да бъде осъществена, какво ще стане с парите, събрани точно за тази кауза – много от дарителите като цяло не споделят политическите възгледи на Пейков, но подкрепиха конкретно тази му кауза, надали ще се очаровани да разберат, че парите им ще отидат за друго, което не импонира на техните виждания; ако наистина има непреодолими пречки, защо Пейков не помоли за помощ българската страна и т.н.

А някой пита ли се какво ще се случи, ако след време той реши да продаде имота? Или пък, ако реши да превърне къщата в заведение, или пък в място за по-съвременни и разчупени „културни” прояви, а ако новият собственик (депутатът, де) неочаквано почине? Редица логични въпроси, които пораждат много неизвестни и отварят вратата и за спекулации, и за възможни измами.

Случващото се накара и наследниците на Димитър Талев (които по-рано през годината подкрепиха инициативата на Пейков) да организират протест пред Министерството на културата заради бездействието на държавата по казуса, като на него те призоваха Пейков да даде незабавен отговор на въпроса какво се случва със събраните от него пари.

Последваха ги и от СБП (Съюза на българските писатели), които излязоха с позиция, че „изцяло и безапелационно” подкрепят исканията на наследниците. По думите им, недопустимо е в навечерието на 125-годишнината от рождението му частна фондация да си присвоява неговата родна къща в Прилеп. Те припомнят и че преди няколко години издателство от Северна Македония с доста двусмисленото име „Арлекин“ “превело“ и „олекотило“ с близо 100 страници от романа му „Железният светилник“, а всичко българско и българофилско – заменено с „македонофилско“.

Между другото, споменавайки РСМ и политиката ни спрямо нея през последните години, няма как да не подчертаем, че именно ДБ и ПП са единствените две партии, които в по-голямата си част – както сред политиците им, така и сред членовете и симпатизантите им, твърдят, че ние сме лошите, а македонците добрите. Това е съвсем елементарен прочит на случващото се, но е малко притеснително, че именно техен поддръжник, техен вече депутат, е този, в чиито ръце в момента е съдбата на къщата на Димитър Талев.

Тук, разбира се, отново е крайно наложително да отбележим отсъстващата държава, която от години търпи и дори поощрява с бездействието си и колебливите позиции подобни подигравки срещу видни българи, техните произведения, срещу цяла България. Ако държавата си беше свършила отдавна работата, ако си я вършеше постоянно, нямаше да се стига до подобни абсурдни ситуации, депутат от коалиция, която има по особено мнение по казуса България – Македония, да събира пари, за да закупи част от къщата на български писател, от години присвояван си от РСМ.

Проблемът не е само къщата на Талев

По думите на самия Пейков, до момента е събрал 3 600 000 лева дарения, но... нямал пари за счетоводител и затова не можел да даде своевременно пълен отчет за тези пари. Това, освен че е крайно несериозно, потресаващо дори, може и да е подсъдно. Тоест, частно лице оперира с милиони, за които не дава отчетност, а периодично само пише статуси във Фейсбук, в които изрежда някакви суми и по какви каузи са отишли. Абсолютно непроследимо е в действителност дали това е точно така, а думите му, че само дарителите можели да му потърсят сметка, показват дълбокото му непознаване на законите, а и на морала, ако щете.

Обясненията на Пейков, че „поради флуидността на голяма част от инициативите, изчерпателният анализ на всички приходи и разходи се прави на доброволни начала и отнема повече време от обичайното”, съвсем логично предизвикаха подигравки, а дори и от негови симпатизанти или такива на ДБ, бяха отправени коментари, че при подобна дейност, още повече при такива огромни суми, е абсолютно задължително да има счетоводство, което надлежно да описва и документира всеки получен лев.

Несериозно е обяснението на Пейков да е: „Фондация "Манол Пейков и приятели" е регистрирана в обществена полза, а средствата, събрани от фондацията са и ще бъдат управлявани в съответствие с волята на дарителите, по най-ефективния и най-прозрачен начин, на който сме способни”, а всичко това да продължава да се случва единствено посредством фейсбук статуси. Става дума за огромни суми и става дума за политическо лице и неговата фондация, която по ЗАКОН дължи ежегодно отчет. Всичко друго е, меко казано, непрофесионално, подозрително и пораждащо редица въпроси. Не помага нито на благотворителността, нито на хората, които безвъзмездно и от години се занимават с подобна дейност, и които съвестно и както е според законите, отчитат всеки един лев, който им е дарен. Нещо повече, Манол Пейков е депутат, народен избраник, и колкото и клиширано да звучи, има два пъти повече задължения и отговорности – включително и морални. Иначе рискуваме да се повтори ситуацията с

Хелп Карма

за които през 2021г., след излъчено разследване на Би Ти Ви, се разбра, че разполагат с 8 600 000 лева – пари, които е трябвало да послужат за дарения на болни деца, но са били задържани с цел заграбване от босовете на „Хелп Карма“. Миналата година стана ясно и че финансистът им Коста Кънчев, чрез друга компания – Nexo, е отново под прицела на властите, и то не само българските. Кънчев беше шефът в сянка на скандалната „благотворителна организация”, управлявана по документи от неговия първи братовчед Константин Кръстев и в чийто управителен съвет е и Калин Кънчев, бащата на въпросния Коста.

Само че две години по-късно разследването около “Хелп Карма” не може да приключи, защото не е готова назначената от прокуратурата счетоводно-банкова експертиза, макар през 2021г. Софийската градска прокуратура да повдигна обвинение за длъжностно присвояване на огромни суми.

Сред скандалните случаи беше и този на момче, болно от левкемия, чието лечение е било платено изцяло от здравната каса, но в сайта на фондацията беше записано, че са платили 26 500 евро. След това детето е пратено в Германия, отново за сметка на НЗОК, но в сайта пак е отразено, че те са платили 25 000 евро.

Черната каса за милиони, т.нар. благотворителна организация, сиреч НПО, е действала основно с пари, събирани от дарители, а според данни от разследването, за периода 2019-2020 г., въпросните са прибрали 2,5 млн. лв. за заплати и бонуси.

Веднъж, че става въпрос за кражба на огромни средства, втори път – това са суми, събрани от добронамерени и наивни граждани, трето – предоставени са за тежко болни и умиращи хора.

Макар и в далеч по-безобидна ситуация, през последните дни сред некоректните беше намесено и името на НПО-та на друг депутат, отново от ДБ, по-популярната с прякора си Летящата Козила Ерато, а именно Елисавета Белобрадова и нейната фондация

Майко Мила,

която бе осъдена да плати на Столична община близо 8000 лв. за укриване на ток, а както е посочено в иска, по делото е изготвена и приета съдебно-техническа експертиза, в която вещото лице е констатирало, че описаните нарушения представляват нерегламентирано присъединяване към електроразпределителната мрежа. Как ви звучи – НПО краде ток. Щеше да е смешно, ако не беше трагично.

Документите показват и че кметът на район „Лозенец“ – Константин Павлов (също от ДБ), съгласувал лично с подписа си извънсъдебната спогодба между електроразпределителното дружество, Столична община и фондация „Майко мила“. В резултат Фондация „Майко мила“ признава, че дължи и се задължава да изплати на ищеца описаните суми.

От фондацията излязоха с позицията, че видите ли, те всъщност били жертвите, защото при пристъпване във владение на общинския имот, там бил открит „електромер, който никога не е бил заприходяван към системата на ЧЕЗ, като вероятно е инсталиран там през 90-те години на миналия век, а съществуването на този електромер е било неподозирано за нас и собственика на сградата, но същевременно той е функционирал и трупал данни за потребявано електричество”, но нито служителите на електроразпределителното дружество, нито администрацията на район „Лозенец“ подозирали, че не е зачислен към партида и че трупа сметки и накрая, при прехвърлянето на партидите на тяхно име, общината завела дело и те били принудени да платят. Трогателно!

И тук, разбира се, възникват редица въпроси като – всички електромери са заведени в ЧЕЗ и е пределно ясно какви са показателите и кога са натрупани тези задължения, как този е бил „нелегитимен”? Няма как да са трупани хиляди през годините, но никой да не знае точно от колко време е това, нали така? Всеки електромер има партида, което означава, че има и титуляр. На другия им електромер, този, за който са знаели, че съществува, идват някакви символични единици потребление, съответно смешни суми, но от фондацията считат, че няма нищо подозрително и не е проблем за цяла къща да плащат примерно по 20-30лв. на месец задължения. Ако наистина пък този електромер и партидата му не се водят на тяхно име, проблем няма никакъв – не са те и задължените лица. Ако обаче електромерът е към тях, няма как да не знаят това. Общо взето, елементарен казус – дали поради глупост или поради дребно хитруване, от НПО-то са знаели за този електромер, но са счели, че могат да се правят на шест без десет и да не плащат задълженията. Да, но греда, сега ще заплатят натрупаното потребление, а и името им се нареди до други организации, лица и прочее, чиито действия са породили скептицизъм относно благотворителността – като цяло, както и дейността на НПО-тата – в частност.

Отсъстващата държава

Особено в случая на Манол Пейков опираме до държавата, а и до Министерството на културата, които категорично не си вършат работата. Нещо повече, докато частни прояви и лица събират милиони, тя не намира време и средства за децата на България, за културни паметници, за благородни инициативи, а дава сериозни суми за „Драг бинго” например, за което вече писахме.

Държавата е длъжна (длъжна е била много, много отдавна) да закупи родния дом на Димитър Талев и да го превърне в музей, а не да спонсорира космати топки за бинго. Длъжна е да осъществява и доста по-сериозен надзор над частни дейности, касаещи благотворителни акции, свързани с милиони левове, за които липсва отчетност как са изразходени. Видно е, че не го прави, поради което се стига и до скандални случаи като този с Хелп Карма, а сега сме принудени да слушаме обясненията на един депутат, че нямал възможност за счетоводител.

Въпросът е кое е приоритетното за нея – държавните пари и средства от „Фонд Култура” (например) да отиват за съмнителни и гротескни изяви, които са всичко друго, но не и културни мероприятия, или да се поддържа жив споменът за безсмъртни български личности, какъвто е и Димитър Талев.

А някъде измежду цялото бездействие и некадърност на родните ни управници, между цялата бюрократщина и нищо неправене, кой знае колко още стотици, хиляди НПО-та си оперират на родна почва, въртейки едни милиони, за да постигнат целите си, които всъщност много, много рядко са напълно чисти, безспорни и само благотворителни. И е все по-трудно човек да отсее истините от лъжите и опитите за манипулиране на масите от чисто алтруистичните прояви, особено когато накрая винаги става дума за едни недекларирани пари, липсващи плащания или подозрителни забавяния.