Големият поет Недялко Йорданов се изповяда в мемоари: Щастлив съм, че доживях да остарея

Ключови думи: Недялко Йорданов, новини, Флагман

Най-новата мемоарна книга на Недялко Йорданов „Житие и страдания грешнаго Недялко“ (издателство „Милениум“) е вече на пазара и предизвиква голям интерес сред читателите. В нея авторът обобщава всичко преживяно и изпитано през неговите 83 години. От страниците на тези уникални спомени оживяват образите на значими творци, възкръсват знакови личности от историята ни. И всичко това е пресъздадено с много стихове, писма, части от дневници, снимки и лични изповеди. Книгата е пълна с хумор и носталгия, които ѝ придават допълнителен чар. Официалната премиера на мемоарите ще бъде на 9 юни в театър „Сълза и смях“, където Недялко Йорданов ще изнесе музикален моноспектакъл, пише вестник Ретро.
 
– Г-н Йорданов, защо озаглавихте мемоарната си книга „Житие и страдания грешного Недялко“?

– Една от любимите ми книги още от едно време е житието на Софроний. „Житие и страдания грешнаго Софрония“ е една уникална книга, която не е позната достатъчно. Тя е по-интересна и ценна за мен от „Историята“ на Паисий, която, разбира се, има своето значение. Но Софроний е уникална личност. Толкова искрено и естествено си е разказал живота, без никакви украшения. И още когато я четох като ученик, ми направи много силно впечатление. И си казах – като остарея, имах предвид като стана на 30-40 години (смее се), трябва и аз да си разкажа така живота и битието. А то какво стана – трябваше да стана на 83, за да разкажа своето житие.

– Заглавието на книгата насочва към съдбата на един отпървите български възрожденци и времето, в което е живял. Как социализмът и т. нар. демократичен преход се отразиха върху творчеството, живота и страданията на Недялко Йорданов?

– Книгата дава отговор на всичко това. Аз съм щастлив човек. Щастливи са хората, които имат възможността да остареят. А старостта се оказа един много симпатичен период в живота на човека. Тогава като че ли най-ясно изпъква това, което е било, което е ставало с тебе. И изпитваш необходимостта да го преживееш отново. Не в сънищата, а във въображението си. И затова се върнах назад. Аз съм всъщност свидетел на три епохи – на фашизма, на тоталитаризма и на демокрацията. До 4 години и половина, макар и детенце, аз преживях всички превратности по времето на фашизма чрез моите родители. След това минах през всички превратности на тоталитаризма. И тогава съм преживял много перипетии, какво ли не, свързано с моето семейство... И ето, дойде демокрацията, живея вече 33 години в това време и също съм преживял толкова много неща. Затова ми се искаше да разкажа житието си. Не толкова за себе си. В моя живот всъщност е събран така да се каже животът на България, на българския народ, на хората, които са преживели всичко това.

– Книгата започва с одисеята на баща ви. Комунист идеалист, антифашист, убит през 1947 г. от комунистическата власт, когато сте били само на 7 години. Как се преодолява такава травма и как се съхранява лявата идея след всичко това?

- Тя е завещана от баща ми. Той на 21 години влиза в затвора във връзка с „моряшката конспирация“ във Варна. Осъден е на 7 години, лежи 5, защото се ражда Симеончо. А тогава пускат всички политически затворници. Благодарение на Симеончо се раждам аз. Иначе баща ми нямаше да срещне майка ми и да ме създадат. След това, вместо да се успокои, да се отдаде на семейството, той става командир на нелегалния партизански щаб за цялата Бургаска околия. Хванат е, арестуван е, осъден е на смърт. Помня как 40 дена ходихме с майка ми да му носим костюма – като го свалят от бесилката, да го преоблекат. Така и не беше изпълнена смъртната присъда, защото руснаците вече чукаха на Дунава. И той успя да оживее на Девети септември. Но баща ми беше друг човек, различен от тези, които дойдоха да отмъщават. Едно от основните обвинения по-късно към него е това, че като председател на Отечествения фронт в Бургас той е наредил във всички полицейски участъци да се назначат адвокати. Още на 10 септември. За да се спази законността. И това е едно от обвиненията – че тогава полицаите са си отивали безнаказано, предавали са оръжието и никакво възмездие е нямало. Баща ми е бил свободомислещ човек. И през 1947 г., аз бях 7-годишен, дойде партийният лекар и му сложи една инжекция уж да му оправи сърцето. Баща ми посиня и след два часа почина. Устроиха му грандиозно погребение, целият град се стече, кръстиха улица и кораб на неговото име. И две години след това, посмъртно, защото той не можеше да се защити, го обявиха за народен враг.Смениха името на улицата и кораба. Отмъстиха си всички тези хора тогава. Беше много гадно време. Децата в махалата не знаеха това, така че аз си играех с тях, но усещах как бащите и майките ме сочеха с пръст – „синът на врага“. Мина и това. 1955 г. реабилитираха баща ми, отново възстановиха улиците и кораба на неговото име. Дойде демокрацията и отново смениха името на улицата и кораба.Така че съм преживял всички превратности на времето покрай баща си.

– Казвате, че се прощавате с илюзията за един идеал след конгрес на БСП през 1990 г., когато след ваша декларация ви наричат „враг на партията“. Бихте ли разказали какво се случи?

– Когато дойде Десети ноември, страшно много хора се пребоядисаха буквално за дни и това беше много отблъскващо. Изведнъж се появиха много борци против тоталитаризма. Тогава ние, една група хора, решихме да направим фракция в БСП, която се казваше АСО – Алтернативно социалистическо обединение, за по-свободомислещите в партията. И на конгрес през 1990 г. аз прочетох една декларация за вината, която се състоеше от десет точки. Исках конгресът да я приеме, за да може партията да се изчисти пред народа, да си признае откровено грешките и да изтъкне какво ѝ предстои да направи. Помня как беше посрещната тази декларация – с освирквания. Аз напуснах конгреса и по този начин напуснах и БСП. Беше много тежко преживяване, бях сам в София, прибрах се вкъщи и не знаех какво да правя. Защото от баща си съм наследил любовта към този идеал, който е неосъществим. И ми беше много тежко, че трябваше да скъсам с това.

– Да се върнем към началото в театъра. Вие сте един от най-поставяните и най-забранявани български драматурзи. Още първата ви пиеса „Ние не вярваме в щъркели“ е спряна. Давахте ли си тогава сметка каква буря ще предизвикате?

– Аз съм писал това, което мисля тогава. Това е младежка пиеса и самото заглавие „Ние не вярваме в щъркели“ събуди веднага подозрение. Но пиесата тръгна в началото, в Бургас мислеха малко по-другояче. Излезе спектакълът, после го играха и в Хасково, в Шумен, където в главната роля бешеТодор Колев, тогава се запознахме с него. И на следващия сезон се усетиха. Първо излязоха статии – „Не вярваме в щъркели, а в какво вярваме“ и пр. Изобщо глаголът „не вярвам“ вече будеше съмнение. Даже имаше редакционна статия в бургаския вестник: „Само в щъркелите ли не вярваме“. И така пиесата в крайна сметка беше забранена. 

– На спектакъла по пиесата ви „Ние сме на 25“ през 1969 г. Тодор Живков възмутен напуска салона на Народния театър. Какви можеше да бъдат последствията в онези времена?

– Това беше уникална история. Моите приятели – актьорът Наум Шопов, жена му Невена Симеонова и режисьорът Асен Шопов, бяха интернирани в Бургаския театър от Театъра на армията във връзка с една пиеса на Георги Марков. Аз предложих на Асен да постави моята нова пиеса „Ние сме на 25“, посветена на 25-годишнината от Девети септември, и по този начин да го реабилитират и да го върнат в София. Пиесата беше оригинална като конструкция. Осем младежи преди Девети септември и осем след Девети септември. С едни и същи имена, едни и същи актьори, на една и съща възраст – 25 години. Харесаха я, пуснаха я на Национален преглед и трябваше да се играе в Народния театър, за да може Тодор Живков, който беше на московското съвещание във връзка с чешките събития, да гледа този спектакъл. И да види, че Недялко Йорданов се е поправил. Два часа преди представлението имаше кордон от милиция, беше голямо събитие Живков да отиде официално на театър. И то с всички – Станко Тодоров, Венелин Коцев, почти цялото политбюро се изсипа. А аз съм 27-28-годишен, това е третата ми пиеса. И Живков сяда в ложата, започва спектакълът. Изгледа първата част, но ми се стори намръщен, гневен. Оказа се, че в антракта искал да си ходи. Но Павел Матев му казал: Изчакайте, др. Живков, ще видите по-нататък как става другояче всичко. И той остава. Публиката на определени реплики пляска и гледа нагоре към ложата.Той стои мрачен. В публиката имаше много мои приятели – Христо Ганев, Стефан Цанев, Иван Радоев, по-другомислещи, които гледали нагоре и Живков ставал всепо-мрачен. И на финала вече, той стана, огледа гневно салона, обърна се рязко и излезе демонстративно. Горкият Станко Тодоров, веднага спря да ръкопляска. Цялата ложа напусна. На другия ден забелязах, че всички мои познати минаваха на другия тротоар, не искаха да се спират с мен. Излезе грамадна редакционна статия в „Работническо дело“, в „Народна младеж“… И ме уволниха от театъра. Павел Матев като министър дълго не искаше да подписва заповедта, отлагаше. И половин година след това ме върнаха.

– Една от темите в мемоарите ви е за твореца и властта. Интелектуалците никога не са били долюбвани от властниците. Сега обаче творците тотално са се дистанцирали от политическите процеси и от мисията си да бъдат визионери в това объркано време. Защо?

– Не знам защо. Когато се преместих в София, след като почти 30 години бях в Бургаския театър, отидох в театър „Възраждане“. Той беше създаден от режисьора Андрей Калудов. Там написах един спектакъл за Трендафил Акациев, който беше чисто политически, за промените.Това беше 1992 г., играеше Тодор Колев. Публиката изобщо не млъкваше – през цялото време пляска, смее се, вика. После Тодор замина за Канада, дойде Павел Поппандов, направихме „Трендафил Акациев 2“ и още политически ангажирани спектакли. Сега забелязвам, че театрите изобщо не вземат участие в политическия живот. Няма такива спектакли, няма даже демонстрации срещу някакви политически събития. Освен нелепия протест срещу уволнението на Александър Морфов. Някак си изкуството изгуби вярата, че може да промени нещо. А тогава вярвахме, че изкуството може да променя нещата. Защото преди Десети ноември се опасяваха от изкуството. Бяха му сложили рамки, граници, цензура. Или плащаха, за да пишеш това, което искат. Но може би сега това не е и нужно, защото на хората им писна от политика. Поне като отидат на театър, се разтоварват.  

– Демокрацията ни „одебелокожи“ – това е ваша дума, защо стана така?

– Защото свикнахме на всичко вече, нищо не може да ни изненада. Особено политическото лицемерие. Вижте какво става в момента. Така че няма начин да не сме „одебелокожени“.

– Наскоро написахте във фейсбук по повод поведението на народните избраници:
Би било смешно, ако не е страшно... Колко сте яростни...  Диви...
Джавкате... Всеки от свойта колибка... Песове... Зли и страхливи...
Докога ще е така, защо народът си избира почти винаги случайници и аматьори?

– Това е много дълга тема. Не смея да правя прогнози и никой не може да каже какво ще се случи. Мисля, че никога не е било чак така. Има някаква надежда, че може би политиците ще се разберат. Да видим.

– В мемоарите ви има и лични изповеди, специално място заема съпругата ви – актрисата Ивана Джеджева, с която сте заедно над половин век и на която сте посветили 92 стихотворения. Нещо изключително рядко в артистичните среди. Кое е условието за дълъг и щастлив брак?

– Аз не знам дали и в световната литература има толкова много стихотворения, посветени на любимата жена. Това всъщност не са директно интимни стихотворения, те са за превъплъщенията на любовта, за различните фази, през които преминава, за всичките ѝ особености. Пък и много странно е, защото понятия като любов и младост са относителни. Ето Валери Петров казва: „Какво си любов, ах, какво си, кажи! Защо твойта мъка тъй сладко тежи?“. Не може да даде отговор и той какво е точно любовта. Дали е лудост, дали е трезвост, дали е привързаност, дали е кръвна връзка постепенно… Даже аз ще завърша моноспектакъла си с една песен, която се казва „Усмихни се, любов“. И в нея разглеждам всички възможни превъплъщения на любовта. С Ивана сме преживели какво ли не. И точно това ни привърза завинаги. Защото започнахме много сложно, много трудно, имаше едно настръхнало отношение към нас, към нашата незаконна любов в началото. Тъй като тя е актриса, и то една от най-добрите, тогава в Бургаския театър, когато я вземех за сериозна, голяма роля, винаги имаше съответно – хехе, тя, защото… Но още с първите си роли Ивана доказа на всички, че наистина е много добра актриса. Не знам дали би продължила нашата връзка любовна, житейска, ако не работехме на едно и също място. Защото ние сме 24 часа заедно. Това си има огромните предимства, защото ставате един човек в крайна сметка. Пожелавам на много хора да го преживеят. Но ако не си пасват, в никакъв случай двама души не трябва да се измъчват.

– От години имате многохилядна армия почитатели във фейсбук, които всяка сутрин очакват новото ви стихотворение. Само за последните 3 години сте написали над 250. Казвате, че сте амбициран да пишете стихове до дупка – кое ви дава този хъс и енергия?

– 250, тоест на 4 дена едно стихотворение. Не е чак толкова много (смее се). Изпитвам някаква странна необходимост да пиша, може би защото усещам, че имам много малко още да живея. И ми се иска, каквото се е натрупало, да го изкажа, да го споделя, да не остава в мен. Да не си отиде заедно с мен. И се оказа, че това, което аз изпитвам, е много близко до хората, които го четат, че аз изразявам и техните усещания, и техните мисли и страхове, и тяхната любов, и тяхната старост. Защото голяма част от моите почитатели вече са в тази възраст, когато идва и краят. Даже ми се сърдят, че често пиша и за смъртта. Но не може да не пиша за това. Смъртта е част от живота. Макар че никой не знае какво ще бъде после.

– Една от темите в стихотворенията ви е тъкмо преходността на човешкия живот, има ли още след смъртта. Вярвате ли в безсмъртието на душата?

– Трудно ми е да кажа дали вярвам. Не е точна думата. Но изпитвам страхотно любопитство. А това означава, че има надежда да разбера какво е, има ли още… Като станах на 50 години, си казах: „Всичко свърши“, като станах на 60, си казах: „Всичко започва“, като станах на 70, си казах: „Достигнеш ли върха, продължавай нагоре!“. Все едно какво е това нагоре. Така че не знам какво е. Ще видим.

– От тъгата до поезията има само една крачка, казвате – за какво тъгувате?

– Опитвам се да скривам тъгата. Не от другите, а да я потискам у себе си. Разбира се, че ме налягат тъжни настроения като всеки човек. Но не си позволявам да тъгувам дълго. Припомням си нещо хубаво, светло и се справям с тъгата. Макар че тя ми трябва, когато пиша стихотворение. Никога не съм писал, когато ми е весело. Писал съм, когато някаква необяснима болка има в мен. И като напиша стихотворението, болката ми минава.

– На 9 юни в театър „Сълза и смях“ ще представите мемоарите си в музикален моноспектакъл. Какво ще изпълните пред публиката?

– Реших да разкажа живота си с песни. Досега е било винаги комбинация на пеене и стихотворения и с участието на Хайго, често и с гости, певци, които пеят мои песни, като Мишо Белчев, Маргарита Хранова, Стефка Берова, Панайот Панайотов, актьори като Мишо Билалов… Сега реших да съм самичък и без Хайго. И да изпея за час и половина над 20 песни. От първите ми, които хората не знаят, до най-новите. Искам да бъде един чисто музикален спектакъл.