Колко много думи има за лошотия, а колко малко за доброто - говори българският кмет-доброволец в Турция

Божин Божинов разказа за участието си като доброволец в засегнатите от унищожителните земетресения райони в Турция

Ключови думи: тополовград, кмет, божин божинов, кмет,

 „Колко много думи има за лошотия, а колко малко за доброто." С тези встъпителни думи кметът на община Тополовград Божин Божинов разказа пред сп. „Сакар нюз“ за участието си като доброволец в засегнатите от унищожителните земетресения райони в Турция. Градоначалникът, който е част от Доброволното формирование на Тополовград, е излетял за югоизточната ни съседка по обяд на 9 февруари от Летище София с втората група от български спасители. По време на пандемията от COVID-19 Божин Божинов помагаше също като доброволец в областната болница в Ямбол. 

Ето разказа на Божин Божинов пред колегите:

"Още като разбрахме за това, което се е случило, не знам точно каква дума да използвам – апокалипсис ли е, бедствие ли е, аз взех решение да замина като доброволец. Иван Замов от ОбА се свърза с Националното сдружение по пещерно спасяване, откъдето му обяснили, че е много опасно, условията са мизерни, много е студено и още много трудности, но той обяснил, че това не ме притеснява.
Един приятел беше до мен и каза, че и той ще дойде. Обясних му, че не мога да рискувам и да се притеснявам и за него, защото съм бил на такива места и знам какво е да носиш отговорност и за други хора, защото не знаеш какво може да се случи, но той беше твърдо решен.
Бях готов веднага да тръгнем, но жена ми се обади и ми каза, че дъщеря ни трябва да бъде оперирана. В сряда, 8 февруари, се обадиха, че вече сме включени в група. Междувременно операцията мина благополучно, събрах си багажа и тръгнах.
Заминахме от България общо пет екипа по 4 човека, като прикрепиха към нас по един лекар.
Бяхме с група от Пещерно спасяване, а ръководител на нашия екип беше едно момче от Пазарджик, пожарникар, който е ходил на много такива места, където са спасявали хора от пещери, от пропасти, и знаят как да работят.
Имаше хора и от София, Стара Загора, Провадия и много други градове. Имаше две момчета от специалните полицейски сили, и те бяха тръгнали набързо, нямаха палатки, нямаха нищо и като отидохме, им дадох от моите два спални чувала, шалтета.
Първо летяхме от София до летище Истанбул, от там ни прехвърлиха на друг самолет и кацнахме на летище Адана, а от там с автобусни ни извозиха до Антакия.

Работата на терен

След като пристигнахме, облякохме се и веднага пристигна сигнал за жив човек в една сграда. Когато отидохме, видяхме, че третият етаж беше на нивото на мазето. Изчакахме да дойдат спасители със скенери, за да проверят точно къде се намира живият човек и чак след това започнахме работа.

После веднага заминахме за друг обект, там спасители изкараха едно детенце. Нашите лекари му включиха система за почистване на кръвта, след което майка му го взе в ръце и детенцето веднага заспа, то дори нямаше сили да плаче.
Нашите момчета първи се хвърляха в сградите, заснемаха конструкцията, гледаха откъде може да се мине, какво може да направи. Отвънка всички анализираха обстановката, начертаваха маршрута и взимаха решение откъде да започнат.
Ние не носихме техника, а ходехме с чукове, с кирки и с лопати да пробиваме коридори, за да може да влезнат спасителите.
Нямахме кой знае колко време, защото сутринта рано тръгваме на терен, разпределяме задачите на екипа и започваме.
Прибирахме се към 6-7 часа, вечерта, хапнем нещо леко в палатката, дремнем. Малко след 10:00 вечерта те събуждат за помощ. Като се върнеш в 1:00 през нощта, отново те вдигат и така до сутринта.
Имаше екипи от цял свят – от Мексико, от Австрия, от Гърция, Хърватия, Франция, Катар, Оман, Иран, сигурно пропускам някоя държава, но според мен българите бяхме най-много.
При нас в единия екип имаше един лекар – туркиня, която живее в Германия.
Спасителите изследваха сградите със скенери и когато замерят, че температурата е под 18 градуса вече знаеш, че там няма живот, а когато засекат по-висока, се хвърлят най-напред там.
Когато открият жив човек, с едни свирки сигнализират, чува се може би на километър околовръст и машините веднага спират работя, хората спират да говорят и настава пълна тишина. Това продължава 15-20 минути. Така чуват изпод развалините звук, вик или почукване. Засичат откъде е и вече по този начин тръгват да го търсят.
Денонощно се работеше, по 24 часа, на много опасни места. След като една наклонена сграда падна и затисна петима спасители, мисля, че бяха от Австрия, започнаха да подпират с багери наклонените сгради, за да не се срутват, когато спасителите работят там.

След като дадена сграда се провери, започват тежките машини да я разчистват.
По всяко време вървяха бронирани машини, хеликоптери летяха непрекъснато. Линейките не спираха, нямаше секунда да не минат по три-четири.
Имаше мародери, но полицията и жандармерията не ги пропускаше.
И много други неща видях, но мисля, че не е времето да ги разказвам.
Ден преди да си тръгнем, надвечер се събрахме около един огън, защото не ти се ляга, не можеш да заспиш като знаеш какво си видял през деня. Към 6:00 часа вечерта се обадиха и един екип тръгна за спасяване на засечен жив човек.
Към 2:00 часа през ноща се обадиха, че имат нужда от още хора, замина и втори екип.
В последния ден, когато бяхме там, извадиха жива една жена. Спасителите бяха от екипа на Влад, така се казва ръководителят. Това беше рекорд за оживял човек до този момент. 190 часа беше предстояла жената под развалините.
Когато си тръгвахме, виждахме бетоновози, тирове с желязо, със строителни материали, тоест те вече работят по почистване и възстановяване.

Трагедията е страшна, 90-95% от всички сгради бяха паднали. Имаше един хотел, строен през 1999 година, а друг до него, издигнат през 2016-а. На първия му нямаше нищо, беше непокътнат, а вторият – срутен. Всичко, строено от държавата е здраво, нямаше дори счупени стъкла.
Температурата беше от минус 10 до минус 20 градуса. След като се скрие слънцето, става много студено.

Какво усетих там

Местните хора си слагаха ръката на сърцето и се покланяха в знак на уважение към нас. Това е ясен знак за отношенията, които имаме – ние към тях и те към нас. Носеха ни домашен хляб, домашно сиренце, мерджемек, тяхната топла супа от леща и други неща.
Военните също като разберат, че сме от България, веднага ни питаха от какво имаме нужда, гладни ли сме, жадни ли сме, искаме ли топла вода да се обръснем, защото там няма ток, няма вода.
Нагледах се на много драматични ситуации. Много смърт видяхме, навсякъде мирише на трупове. Когато виждаш как когато изкарат жив човек, семейството му се радва много, като че ли възкръсва наново за живот. А до тях съседите, които не знаят дали техните близки са живи или мъртви, се вижда как плачат.
Най-много ме разтресе това за децата, които бяха загубили живота си. Една вечер бяхме в едно кварталче с къщи, а там баща и 9-месечното бебе смазани, майка също бе притисната. Мъчно ми е за тях, защото те още нищо не са видели от живота.
Разбрах, не ние сме господари, а природата е нашият господар и не бива да й се подиграваме.

Пътят към дома

Когато си тръгнахме във вторник, 14 февруари, на някои места видяхме процепи по два-три метра в земята. Имаше разрушения на летището в Адана, пистата бе залята с вода, но тези хора я ремонтираха бързо. Закъсняхме с два часа за Истанбул, а там представителите на турската власт наредили докато българите не се качат на самолета, да не излита.
Когато пристигнахме на най-голямото летище на света, качиха ни на електро таксита и ни извозиха до самолета.
Навсякъде, където съобщаваха за Bulgarian Rescue Team, нямаше човек, който да не си сложи ръката до сърцето, да не ни се поклони.
В самолета изместиха хора, сложиха ни в първа класа. Капитанът съобщи, че на борда на самолета сме ние – спасителите от България, и всички станаха и ни ръкопляскаха. Това е огромна благодарност.

Размисли от преживяното

Чувството, което изпитах накрая: първо, че се прибираме живи и здрави; второ, че много трябва да бъдем внимателни с природата.
Това, което научих там, е, че трябва да бъдем много човечни и да си помагаме. Това е истината! И пак казвам, природата е нашият господар.
През тези дни се замислих колко много думи има за лошотия, а колко малко за доброто. Не трябва да бъдем лоши хора, не трябва да бъдем злобни, трябва да имаме добро отношение един към друг. Не може да не помогнеш на ближния, който има нужда от теб или от нас. Трябва да сме задружни, а показваме точно обратното. Ние се делим на партии, на коалиции, което е простотия за мен.