Андрей Баташов си отиде разочарован от предателства
Излъчваше благородство, което не може да се изиграе, не обичаше етикета секссимвол
Почина на 29 ноември 2010 г., часове преди деня на Св. Андрей. Обичаше си празника и светията покровител. Особено титлата Първозвани. Вярваше, че като древния Андрей и той е призван да прави света по-добър – с изкуството си, с широкото си сърце.
И най-вече с онова деликатно благородство, което малцина носят по рождение. То не може нито да се изиграе, нито да се имитира.
Роден е на 10 септември 1965 г. във Волгоград, тогавашен Съветски съюз. Любовта отвежда майка му там. Но съдбата е решила друго. Родителите се разделят и тя се връща в България с малкия си син. Явно е било писано именно тук да стане едно от знаковите лица на българския театър. Не секссимвол, той не обичаше никак този етикет. Искаше да оценяват таланта му, не природната красота. Образите, които пресъздаваше години наред в моноспектакъла с рекорден брой представления „Секс, наркотици, рокендрол“, доказаха колко многопластов, изненадващ, комичен, драматичен, смешен и тъжен може да бъде в ролите си.
Напук на онези, които смятаха, че може да играе само сладникави красавци. Бягаше от тази матрица през целия си път на сцената. Театърът остана неговата голяма любов. Киното не успя да му предостави големия шанс. Нито телевизионните сериали. Което е жалко, защото със сигурност имаше какво да даде и на това изкуство. Свиреше на китара и на пиано, пееше, създаде прекрасния спектакъл „Ритъм“, който пожъна огромен успех. Четеше поезия, обожаваше Висоцкий, настръхваше при изпълнението на невероятния фигурист Иля Авербух под звуците на „В сон мне желтые огни“ – танц, който до голяма степен е вдъхновен от откъса във филма „Бели нощи“, в който танцува големият Михаил Баришников, но звучи друга песен на руския бард – „Кони привередливые“. Българската народна музика беше здрава основа, върху която стъпваше уверено – и като певец в групата „Гласове“ още през 90-те, и като режисьор през 2008 г. на фолклорния спектакъл „Класиците на българския танц“ в НДК с всички големи ансамбли от страната.
„Благородството задължава“ беше неговият личен девиз. И се стремеше да го прилага и в професионалните, и в личните отношения. И не защото руският му род е бил аристократичен, а защото имаше свои ценности и ги пазеше ревностно. Затова преживяваше тежко съвременната нелицеприятна действителност – и в политиката, и в културата ни, и в обществото въобще. Пренебрегваха го, сваляха му спектакли, защото бил станал за кратко царски депутат, дразнеха се, че десетки фенки тичаха подире му, сигурно мнозина и са му завиждали… Но не по мъжки, изправени срещу него очи в очи, за да се състезават. Завиждаха по онзи профански начин, който ги кара да забиват ножа в гърба, а после да се крият по ъглите и да потриват ръчички. Правеха го, защото той не беше човек, когото ще отминеш ей така. Забелязваше се. Защото талантът си личеше отдалеч и защото не позволяваше да го манипулират, използват, подчиняват. Свободата беше безценна за него. Както и достойнството. И затова не му беше никак леко. Защото все още сме общество, в което талантливите трудно пробиват и оцеляват, ако не са послушни „нечии“ хора. Не физическите слабости на тялото, душата го болеше – от предателства, разочарования, несбъднати мечти. И сигурно затова си тръгна толкова рано. Едва на 45. Един от любимите му поети – Иля Велчев, е написал:
„Кой ражда болката?
Неповторимата, безсмъртната,
измислена и земна болка?
Не я ли раждаме, не я ли раждаме
самите ние?“
Точно на Андреевден го изпратихме в последния му път. За всичките му приятели вече 12 години този ден е тъжен, защото най-важния ни именик го няма. Майка му – Теодора, с която имаше много силна връзка, наскоро отиде при него. И тя на имения си ден. Не е нужно да си задаваме въпроси за тези странни синхроничности. Това все още са знаци, непосилни за разбиране от човека. Достатъчно е да помним.
Източник: Вестник Ретро
