Преди 15 години: Медиците ни се прибраха от Либия
В Либия винаги сме усещали подкрепата на обикновения българин, казват те
Днес се навършват 15 години от освобождането на българските медици, осъдени в Либия и завръщането им на българска земя. Петте медицински сестри и палестинският лекар Ашраф ал Хаджудж прекараха осем години и половина при изключително тежки условия в либийски затвор, д-р Здравко Георгиев беше повече от пет години в затвора.
За освобождаването на сестрите ключова роля изигра съпругата на френския президент Сесилия Саркози. Как живеят сега две от сестрите Кристияна Вълчева и Валя Червеняшка - с тях разговаря репортерът на БНТ Елиана Димитрова.
На 24 юли 2007 г. около 10 часа сутринта френски правителствен самолет каца на летище София. От него слизат петте медицински сестри, осъдени в Либия - Кристияна Вълчева, Валя Червеняшка, Нася Ненова, Снежана Димитрова и Валентина Сиропуло. Обвинени, че са заразили със СПИН либийски деца, сестрите прекарват в затвора осем години и половина.
Петнайсет години след спасението се срещаме с Кристияна и Валя. Кристияна е рехабилитатор във Военно-медицинска академия в столицата. Казва, че ще отбележи годишнината скромно, със съпруга си - д-р Здравко Георгиев, прекарал пет години заедно с медицинските ни сестри в либийския затвор.
Кристияна Вълчева: Това е ден като всеки останал ден, ние вече сме съвсем в руслото на живота, така че тези неща отминават, а са минали вече и 15 години. На въпрос дали се е виждала с другите Кристияна Вълчева оговаря: Да. Най-често се виждам с Нася, защото живеем в един блок, а и имаме някаква по-специална като сестринска връзка с нея. И с останалите се виждаме, но по-рядко.
Кристияна разказва, че след завръщането си през 2007-ма кандидатства да следва "Рехабилитация", три години е студентка, а от 2010 г. работи във Военно-медицинската академия. Сега помага на болни с инсулт, фрактури и други заболявания. Рехабилитацията била младежката ѝ мечта, но навремето не й стигнал бала. Казва, че сега времето й върви много по-бързо отколкото в затвора. "Роди ми се внук, много неща се случиха, имам нова професия, срещам се с различни хора, просто е съвсем различно и времето минава бързо", споделя тя.
Кристияна казва, че пациентите ѝ много често се сещят коя е. На училицата се е случвало и да ме прегръщат и да плачат и да ме целуват и да ми разказват колко много са следили нашия случай. Все още хората ме познават. Кристияна често си спомня за Сесилия Саркози като за светъл лъч в тази история.
"Тя е просто, може да се каже, нашата свобода. Какви са били заслугите й и какво е било задкулисно и т.н. ние не сме се интересували в тоя момент. Ние се интересувахме, че една жена идва, говори с Кадафи и след което ние се прибираме у дома." И друга от медицинските ни сестри - Валя Червеняшка си спомня с благодарност за Сесилия Саркози.
"Тя като Богородица ми се яви. Сесилия Саркози дойде заедно с Бенита Фереро-Валднер и каза " Аз съм тук, за да ви взема... влязохме вътре в самолета и Сесилия говори с Никола Саркози, но той явно не вярва и даде на Кристияна телефона и тя казва "Да, всички сме, и Здравко" и така в 6:25 ч. отлепи самолетът. Въпреки че вече е пенсионерка, Валя Червеняшка е медицинска сестра в детското отделение на болницата в Бяла Слатина. В същото отделение, в което е работила преди Либия.
"Децата ме зареждат, тези десет години дето ги пропуснах в Либия, просто сега си ги наваксвам. Чувствам се, че мога да работя, че ми е приятно." Валя казва, че най-тежкият ѝ момент в либийския затвор е бил, когато чува за смъртната присъда. Помага ѝ само надеждата някога да види децата си. В първите минути и часове на българска земя, сестрите просто не били на себе си, казва Валя. Не вярвали какво се случва. Търсели се непрекъснато една друга. Да са заедно, по навик. Сега Валя не иска да си спомня за миналото.
"Гледайки в клетката както сме, все едно не съм вътре Валя, а съм страничен наблюдател, до такава степен съм се абстрахирала от случая и забравила. Там, в Либия винаги сме усещали подкрепата на обикновения българин, винаги..." И Кристияна, и Валя вече мислят само за бъдещето - за работата, която им доставя радост и за внуците Кристиян, Никол и Александра.
Кристияна споделя, че вече не си спомня за мъчителите си, смята, че те ще отговарят пред по-висша сила. За Кадафи казва, че е искала да остане жив и да бъде съден. А големият извод за нея от всичко случило се е - българската дипломация да се грижи повече за българите в чужбина.
