Подслушванията - „гейт” или „фейк”

Институциите са длъжни да дадат пълна гласност на резултатите от проверката

Ключови думи: Подслушвания, Борислав Цеков, ГЕРБ, служебно правителство

Има фундаментална разлика между ролята на службите за сигурност в свободното демократично общество и ролята им в едно общество с неукрепнали демократични механизми, задушаваща бюрокрация и олигархична структура. В първия случай те са само пазач, а във втория – активен играч на полето на политиката и икономиката.

В развитите демократични държави смисълът на политиката се инструментализира преди всичко през финансовото министерство, а след това през здравното, образователното, земеделското. В тях са концентрирани политическите интереси, защото тези сектори са най-пряко свързани със стандарта на живот в обществото и с възможностите за правене на бизнес. Докато полицейските и специалните служби - без съмнение ключов атрибут на държавността! - имат обслужваща функция: да охраняват правилата на икономическия и политически терен. Те не са играч на този терен, а само пазач. И това е правилото. Когато се получат отклонения, избухват публични скандали, търси се отговорност, виновните се санкционират.

Колкото по-неустойчива обаче е една политическа система и колкото по-примитивни са политическите нрави, толкова по-централно място в публичния дискурс и в самото правене на политика заемат МВР и специалните служби. Те се превръщат в централен играч, често практически автономен, на терена на икономическата и политическата конкуренция. Осигуряват конкурентни предимства на едни и отстрелват други. Но не в обществен интерес, а в изгода на групови, кланови, партийни или корпоративни интереси. Периодично контролът върху службите преминава от един властови кръг към друг, което се съпровожда от шумни скандали, чиято пушилка е предназначена да маскира това като „промяна", докато всъщност системният проблем си остава. В такива общества по правило се живее бедно и зле.

След тоталитарния период, а до голяма степен и заради дългосрочните последствия от него, България обективно се причисли към втория тип държави. Единствено „политическият борд", който по същество представляват членството в НАТО и ЕС, удържа страната в някаква що-годе общодемократична рамка. В противен случай България най-вероятно щеше да се латиноамериканизира по формулата „олигархия-репресивен апарат-несвобода". МВР и службите у нас не са пазач, а играч в политиката и икономиката. И това е системен проблем. През годините се направи немалко за преодоляването му, но резултатите са недостатъчни.

Това е голямата картина, в която поне според мен, трябва да се разглежда завихрящият се скандал с твърденията за подслушване на опозиционни партийни активисти и кандидати. Всяко правителство през последните десетилетия има такъв скандал. Сегашният подател на сигнала, че са подслушвани 32-ма политици, ген. Атанас Атанасов е истински ветеран по участия в такива скандали - било като пряко отговорен, било като жертва.

Заради късата политическа памет на общественото мнозинство е редно да се припомни истинския порой от скандали с подслушвания за политически и икономически цели по времето на правителството на Иван Костов, когато именно Атанасов ръководеше Националната служба за сигурност.

Политици, журналисти, учени, юристи с критично отношение към „единствено демократичната" власт на ОДС бяха подслушвани по разработката „Асистенти". Частни икономически и партийни интереси бяха в основата на подслушването на Софиянски и Бакърджиев по разработката „Конкуренти" и на тогавашния директор на все още държавната „Булбанк" по разработката „Агресори" по повод предстоящата приватизация на банката. Пак по това време особена публичност като „Бръмбаргейт" придоби скандалът с откритата подслушвателна техника в жилището на главния прокурор Никола Филчев. При кабинета „Сакскобургготски" пък гръмнаха скандалите „Гном" и „Станковгейт“ – първият за подслушване на вече освободения от службите Атанас Атанасов и съпругата му, а вторият за подслушване на правосъдния министър Антон Станков. После, при управлението на Сергей Станишев се разрази скандалът „Галерия" за подслушване на журналисти, които критикуват властта на „Тройната коалиция", сред които тогавашните издатели на „Уикенд" Недялко Недялков, Мартин и Димитър Златкови, а също Огнян Стефанов от „Фрогнюз" и Веселина Томова от „Афера".

Ескалация на проблема с подслушванията настъпи с идването на ГЕРБ на власт, когато вътрешен министър беше Цветан Цветанов. Първата им работа беше да закрият независимия орган за контрол на използването на специални разузнавателни средства. С промени в Закона за електронните съобщения беше даден разширен достъп на МВР и службите до трафичните данни от Интернет и телефонните комуникации на гражданите без достатъчно гаранции срещу злоупотреби. В серия от изявления министър-председателят Борисов и министър Цветанов се стремяха да наложат масовите подслушвания с „превантивна цел" като някаква нормална практика в името на „борбата с престъпността и корупцията".

Тогава масовото обществено мнение и мнозина от днешните „активни борци“ срещу ГЕРБ (политици, анализатори, журналисти) бурно приветстваха тази анти-демократична идея, която противоречи на европейските правозащитни стандарти. „Който го е страх от подслушване, значи има какво да крие“ – това беше глуповатата фраза, с която адвокатстваха на тази недопустима политика. Но в обществото, все пак, имаше и достатъчно сили и среди, които застанаха на страната на демокрацията и правата на гражданите. Сред тях беше и ръководеният от мен Институт за модерна политика, който сезира Европейската комисия с пунктуален, пълен с фактология и правни квалификации „Специален доклад за действия на правителството и службите за сигурност в България, които застрашават или пряко нарушават правата и свободите на гражданите" (2011 г.).

В него се констатираше, че е налице прекомерно и безконтролно използване на специални разузнавателни средства и липсват законови и институционални гаранции за правата на гражданите. На среща с тогавашната еврокомисарка по правосъдие и вътрешен ред Сесилия Малмстрьом по повод на този доклад, поисках тази проблематика да намери приоритетно място в мониторинговия механизъм на ЕС. Други неправителствени структури водиха дела пред Съда в Страсбург. И прочие. В крайна сметка, въпреки известния напредък, системният проблем отново беше заметен под килима, както винаги преди, а и след това.

Дали и с днешният скандал за подслушване всичко ще се развие по този до болка познат алгоритъм – козметична промяна, а под повърхността всичко си остава по старому? Предстои да видим. Но трябва да се каже отсега – институциите са длъжни да дадат пълна гласност на резултатите от проверката. Дали става дума за „гейт“ или за „фейк“. Не е търпимо в държава от ЕС да има хронични подозрения, че незаконно или на ръба на закона се подслушват граждани за цели, различни от наказателното преследване. Обрастването със слухове и замитането под килима създават токсична атмосфера, увреждат гражданските права. И са ясен знак за липса на воля за решаване на системния проблем.

*Коментарът е на Борислав Цеков от Център за нова Европа за вестник Труд