Невероятното приключение на една туристка в Китен или историята за мадам Живка, мосю Ачо и потната сервитьорка

Снимката към публикацията на Лидия. Всяко съвпадение с лица, факти и обстоятелства е напълно случайно

Ключови думи: Лидия Делирадева, китен, почивка, море

Флагман.бг публикува забавния коментар на Лидия Делирадева, който тя написа във фейсбук профила си. Постът е изключително любопитен, написан със страхотно чувство за хумор. Публикуван е през 2018 година, но и днес звучи изключително актуално:

Плажът в Китен, около 10.00 ч. сутринта.

Около нас започват да надуват дюшеци и да плющят плажно масло. Дебела майка крещи на дебелото си ревящо дете: „Некой ден че ми писне и че те разчекнем, беее!”. Възмутен гларус изразява мнението си за нея, като се изцвъква на чадъра й. Европейският „елит” е представен от група сърби и един унгарски хипопотам, чиито задни части, широки и необятни като прерията, затулят гледката към морето.

Към съседния чадър се клати мъж, видимо омагьосан от йодните изпарения.

- Аре, ма, Пешооо, още ли си пиян, д'еба, майка ти д'еба. Виж го, ма, виж го, ни знай къдей, ни знай…

Пешо, чието туловище напомня обрасъл цепелин, подръпва рибката в банския си и се запътва към плажната кръчма за шкембе чорба. Компанията се налива с бира и се уригва на воля към вълните.

Към 12.00 ч.

Спареният мамул в панталонките на продавача на „Млеееечна царевицаааа!” със сигурност е по-млечен от царевицата, която разнася.

Продавачът на гаден, оцветен в жълто и розово яйчен крем, е измислил нова реклама и пъчи космати гърди под носа ми: „Кооолкото го ближеш, по-голям става!”...

Световнонеизвестен фотограф разхожда слънчасало пони по плажа и предлага снимки. Понито е роб на системата, може би. А може би не.

Трима ячки мъже, с чела, широки, колкото клечка от сладолед, вдигат ръце и напомпват мускули за снимка.

Децата са прекрасни. Но не след дълго ще заприличат на родителите си.

Ден пореден. Около 9.00 ч. сутринта.

На плажа все още не е пренаселено. Въпреки това, точно над главата ми се разкрачват две мощни целулитни бедра. По репликите и дупликите разбирам, че са пристигнали европейските граждани мадам Живка и мосю Ачо. Мадам Живка е освободена жена. Вади лявата круша от горнището на банския си и щедро я омазва с лосион. Прибира я и повтаря ритуала с дясната круша. Опитвам се да бъда с Марсел Пруст, но крехката му импресионистична чувствителност е смазана от земното притегляне на крушите.

През това време мосю Ачо вече е готов за подвизи. Засилва се, хвърляйки върху прилежната ми хавлия пясък и прави в морето вампор. Флагът на спасителната кула е червен. Но мосю Ачо не признава червените флагове. Той е демократ.

Към мен се приближава малко русо момиченце и ми протяга пластмасова чашка, пълна с мокър пясък:

- Лельо, искаш ли сладолед?

- Какъв сладолед имаш, мъничка русалке? Шоколадов, сметанов, ягодов?

- Ягодов - светват очичките на детето.

Някъде отдясно се надига женски глас:

- Аз казáх ли ти да не досаждаш на хората с тоа пясък, ма!

Съчувствам на майката. Изисква се сериозно количество нерви, за да лишиш детето си от фантазия.

Около 8.00 ч. вечерта. Китен ни зове.

По тротоарите са накацали гъсто коли, като препечени от слънцето гигантски хлебарки. Сградите са толкова близо една до друга, че гостите на семеен хотел „Морска звезда“ си подават бирите през балконите и разменят наздравици с гостите на „Морска краставица“, а те от своя страна предават на „Морски таралеж“.

Попадаме в стъргалото на главната улица и тълпата от разголени горещи тела ни затиска в човешкото менгеме, лашка ни между магазините с китайски стоки, предлага ни евтини изживявания и евтини мечти. Вдишваме аромата на вечерта, който е досущ като в кухнята на работнически стол.

Влизаме в някаква кръчма и отегчена сервитьорка подпира ръкави на масата:

-Ох, припотих се, много жега днеска...

-Да ви изчакаме да се преоблечете?

-Ми, нье, то поизсъхна.

Поръчваме хубаво бяло вино. Искаме го добре охладено.

-Ми, то от това имами само на витрината. Но ше ви пусна музичка.

След миг над главите ни се извива страдание:. „Защооо няма радооост…“

Китен пее. Въздухът се е сврял в пролуките, наподобяващи улици. И в този гъмжащ неонов аквариум цацата се чувства отлично. Щастлива е, шета, поглъща и пърди.

Опитвам се да предам по телепатичен път на страдащата Софи Маринова, чието вибрато кънти над главите ни, че радост има и тя е в това, че ние сме китайският квартал на Европа.

Около 10.00 ч. вечерта край нас преминава рекламен автомобил тип баничарка, от който дамите и господата от китайското предградие се поканват на „500 безплатни шота на всеки кръгъл час!“

Наздраве, скъпи сънародници!