Социализъм, за какво го бива?

Какво би било, ако социалистическата държава не разполагаше с монопол върху собствеността на ограничените производствени фактори?

Ключови думи: социализъм, спомени, икономика, новини, новините днес

Почти всеобщо прието е, че социализмът като политическа система, при която държавата има тотална власт, което я прави монополист в ролята на ръководител на обществените отношения, е нещо лошо, защото е в противоречие с представата за свободно общество. В същото време все още се срещат аргументи за социалистическите производствени постижения, пише ekipbg.com

Именно защото социалистическата държава отнема свободата на индивида да се самоуправлява и съответно да разполага със собствеността си според субективната си оценка за това кой курс на действие ще произведе най-задоволителни резултати за него, социалистическото производство не може да бъде окачествено като постижение в какъвто и да било икономически смисъл.

Първо, трябва да се отбележи, че аргументът за предполагаемите социалистически производствени постижения издава две допускания, които се допълват едно друго: Първото е, че решенията, които социалистическата държава взема относно разпределението на ограничени ресурси по специфични производствени цели, отразяват предпочитанията на обществото. Второто е, че резултатът от която и да е производствена дейност (или който и да е ресурс) има абсолютна полезност. И двете допускания, обаче, са погрешни.

Първото допускане произлиза от холистичната представа, че това, което се счита за общество, е единица, която има свой собствен живот, съществува независимо от отделните индивиди и може да мисли оценява и действа. Като такова, се предполага, че това, което обществото “мисли”, “оцени” и “извърши” е с императив спрямо предпочитанията на индивидите. Това приоритизиране на предпочитанията на “обществото” спрямо тези на отделния индивид обикновено бива оправдавано с vox populi. Но понятието „общество” е единствено метафора за интер-субективно взаимодействие и не съществува извън действията на отделните индивиди.

Второто допускане произлиза от трудовата теория за обективна стойност. Според нея човек оценява даден ресурс спрямо количеството труд, изразходено за производството му. От това следва, че стига да е изразходен труд за производството на нещо, то има абсолютна полезност за всички. Всъщност стойността е субективна и представлява процес на задаване на ординален ранк на ресурсите от индивида спрямо тяхната пределна полезност за него, така както той я възприема в контекста на задоволяването на своите нужди.

От казаното дотук става ясно, че каквото и да бъде произведено, то може да получи единствено индивидуална оценка, произлизаща от хетерогенността на предпочитанията на индивидите и съответната пределна полезност, която те му придават. Съответно, независимо за какъв резултат от производствена дейност става въпрос, той може да бъде оценен като “постижение” единствено в контекста на икономизирано средство, което допринася към потребителското удовлетворение при най-ниски алтернативни разходи.

Всеки, който твърди, че социализмът е произвел общозначими постижения, всъщност казва, че осъществяването на тези постижения прави самия него относително по-удовлетворен, отколкото ако не се бяха осъществили, като в същото време се опитва да изравни собствената си субективна оценка с тази на всички останали.

Това, което един такъв човек забравя да попита, е: какво би било, ако социалистическата държава не разполагаше с монопол върху собствеността на ограничените производствени фактори? И ако това беше случаят, нямаше ли тогава обществото да бъде относително по-добре, след като всеки индивид може да приоритиза употребата на частната си собственост по начин, който прави поне един човек по-богат (него) и никого по-беден?

Сравнението на относителното благосъстояние на индивида при производство, извършващо се в условията на институцията на частната собственост и обратното – в условията на монополизираната собственост върху производствените фактори – изисква анализ на особеностите на двата произведствени начина и съпровождащите ги институционализирани норми на взаимодействие между индивидите.

За анализ, който прави това сравнение и демонстрира, че пазарът е по-подходящо средство за увеличаване на производството на богатство, така както се оценява субективно от индивида и невъзможността на социалистическа държава да извършва нито ex-ante, нито ex-post съпоставка на приходи и разходи и съответно да икономизира ресурси, погледнете тук.