Могат ли хората истински да си прощават? Разказът "Враг мой" ще ви даде отговор, който не очаквате

Авторът Луи подари прекрасен разказ на своите съграждани

Бургаският автор Луи пожъна голям успех с първата си книга "Има ли живот след брака". На пазара предпразнично бе пуснат и втори том на сборника му с разкази. Двете книги се предлагат на промоционална цена в http://www.storieslui.com/.

Представяме Ви още един от разказите на Луи...
 

Ванката и Петьо бяха приятели от деца. И колеги в университета. И за никой не беше изненада, че създадоха фирма, заедно. И понеже бяха пълни с енергия и работохолици и двамата малкото им начинание взе да процъфтява. Събираха все повече и повече клиенти, работата растеше, и в един момент те трябваше да вземат съдбоносно решение – да теглят кредит, да наемат персонал и да се разраснат, или да се влеят в някоя от по-големите фирми в бранша. Бяха на една от редовните си оперативки, в седем сутринта в кварталното кафе. Разговорът беше започнат от Петър:

-Ванка, вчера бях на среща в една банка. Видяха баланса и ОПР-то, и са готови да отпуснат кредит на добра лихва. Казаха, че не са виждали толкова бързо растящ бизнес.
-Абе да ти кажа не знам, да се заробваме при тия кожодери... -отвърна му Иван. -Дай да я караме като досега? Или да видим някой голям играч дали не иска да си прави клон в нашия град?
-Е нали ще станеш тогава роб на някой софиянец? И ще му играеш по свирката? Айде помисли си, утре ще говорим пак, трябва да бягаме по задачи. Ще направим това което е най-добре за нас, и ще го направим заедно, нали?
-Аха.

На следващата сутрин обаче Иван не дойде на срещата. Нито си вдигна телефона. Нито беше в квартирата си. Докато обикаляше насам натам да го търси Петър лека по лека осъзна грозната реалност – Иван вече не беше част от отбора. И всъщност отбор вече нямаше. А когато позвъни на няколко клиента вече беше сигурен. Иван вече им се беше обадил. От името на голяма софийска фирма. Понеже в деня, в който Петьо беше в банката, Иван пиеше кафе с мазен големец от столицата. Обясни му човекът нещата от живота. Трябваха му всички контакти и само единия от двамата. За управител на местния клон. И предлагаше господин началникът тлъста заплата, с бонуси. Ванката склони. По-малко отговорности, по-малко тичане, много подчинени, повече пари. И як гръб. Кой не би се съгласил?

Това, разбира се, сложи край на приятелството от детинство. Петър отиде в новия офис на голямата фирма и дигна бесен скандал. Иван гледаше в земята. Но това не промени хода на събитията. Нито грозната истина. За едно жалко предателство.

Минаха години. Доста години. Години, през които Петър успя отново да си стъпи на краката. И да създаде семейство. С ученическата си любов. И да има деца. Да постигне баланс. Той така и не забрави най-добрия си приятел. И неговата постъпка. Горчивината. Но времето лекува, приятели. Неща, които си мислел че ще те преследват до края на живота ти, някак си избледняват с годините. И отиват в дъното на склада със спомените. Вече не болят толкова. И в крайна сметка биват напълно забравени. До днес. Понеже днес Петър получи обаждане. От номер, който беше сигурен че е изтрил.
Изтръпна като го видя. Но все пак вдигна:
-Да не си объркал номера, Иване?
-Не съм. Теб търся.
Гласът от другата страна беше същия. Но не съвсем. Звучеше съсипан. Изтормозен. Така би звучал някой, който е минал през всички перипетии на живота и те са отнели желанието му да става сутрин. И да се усмихва.
-Какво искаш? И как имаш наглостта да ме молиш за нещо след това, което направи? Ще ме молиш, нали?
-Не ми е лесно. И знам, че не си ми простил. Аз не бих си простил.
-Добре де, толкова години минаха. Заслужаваше ли си да ме продадеш?
-Не, не си заслужаваше.
-Казваш го, понеже ще искаш услуга, нали?
-Не само. Половин година след като ме назначи, дебелият софиянец ме изхвърли от офиса. Обаче клиентите вече бяха впримчени с договори. Загубих работата си, контактите си, кариерата си, и прахосах с лека ръка всичко, което бяхме направили. Сега съм редови служител, занимавам се със съвсем различни неща. Така че да, много ме е яд и искрено се разкайвам.
-Наистина ли си мислеше, че с предателство ще успееш? Всички мразят предателите.
-Същото ми каза и софиянецът, като ме изгони. Че при него няма място за предатели. Аз тогава се изтървах и му ударих един. И той ме осъди, условно.
-Еми прав е бил, хубаво ни излъга той. Ама и ти с право си го фраснал. Получили сте си заслуженото и двамата.
-Но аз все пак не се обаждам за това. -простена Иван.
-Знам. Какво искаш, за да ти го откажа с кеф?
-Дете.
-Какво?!
-Видях съпругата ти днес. И знам вече какво работи. И че всичко зависи от нея.
-А, позна я значи. Тя ми беше още гадже ти като ме окраде. Ако не беше тя сигурно щях да те пребия в някоя тъмна уличка. Тя ми помогна да продължа напред.
-Предположих. И сега е директор на Дирекция Социално подпомагане. И ако ни помогне ще имаме детенце. Понеже със съпругата ми сме бездетни, опитваме да си осиновим, обаче с тия тежки процедури... Пък и аз нали съм с условна... А времето тече. Ако не си осиновим със сигурност ще се разведем. И тогава вече не знам, ще полудея...
-Еми трябва сам да си сърбаш, каквото си надробил. -озъби му се Петър. -Демек да си поемеш последствията.
-Помогни ми, заради старото време.
-Старото време казваш, старото време със старото предателство. Божествено е да се прощава, но аз съм просто човек, и още ме боли. Няма да ти помогна, оправяй се.
И Петър затвори телефона. Същата вечер, когато вечеряха със съпругата и двете си момченца на масата, той беше умислен. Жена му разбира се веднага забеляза:
-Звъннал ти е, нали? Да моли?
-Как разбра? -стресна се Петър.
-Е не само той ме позна днес, и аз го познах. Много се стресна, като разбра коя съм. Направо му потънаха гемиите. Водеше една женичка за ръката... Изтормозена от ин витро процедури. Май са и останали без пари, тия процедури са адски скъпи. Направо жал да ти стане.
-Какво ще ме посъветваш? -Петър си представи някогашния си най-добър приятел и сърцето му се сви.
-От една страна той те предаде и окраде. И помня колко зле беше ти тогава. От друга страна наистина мога да им помогна. От теб зависи. Не ми отговаряй веднага, преспи една вечер.
-Абе какво ще му помагам на тоя... Долна гнида.
Вечерта в леглото съпругата на Петър заспа почти мигновено. Нашият герой обаче се въртя дълго. Най-накрая умората победи и той се предаде на Морфей. И сънува. Едно момиченце, на видима възраст около две-три годинки вървеше към него. И протягаше ръце. Беше мургава, но с искрящи дълбоки сини очи. Невъзможна комбинация. Вървеше много несигурно, всеки момент щеше да падне. И Петър протегна ръце за да я хване, но не успя. Момичето падна лошо, но не заплака. Само го погледна с големите си сини очи. В тях нямаше жал, нито болка от удара. Само желание да го прегърне.

Петър се събуди посред нощ. Така и не можа да мигне до сутринта. Когато будилникът събуди съпругата му, той седеше до нея с кафе в ръка и я гледаше.
-Чакаше ме да се събудя, нали? -усмихна се тя.
-Чаках те.
-Понеже вече си променил мнението си?
-Прекалено добре ме познаваш -на свой ред се усмихна той.
-Искам сам да го кажеш.
-Помогни им. Въпреки всичко. Всеки заслужава втори шанс.
-Ето за това те взех преди толкова години -погали го тя по бузата. -Въпреки всичко, въпреки натоварената ти работа, въпреки проблемите, въпреки предателството, ти си оставаш човек.
-Спри да се лигавиш, моля те -погали я на свой ред Петър. -Има ли някое дете за тях?
-Има. Иринка. Майката е работила като камериерка в голям хотел. Какво е правила там не казва, обаче бащата явно е чужденец. Което не се нрави на съпруга. И дига редовно скандали. Детето е стресирано. Решили са да го оставят за осиновяване. Малката има смесени черти. Одрала е кожата на майка си, но очите... Такива очи няма в цялото им село. Невероятно дете. Не е красавица, но когато те погледне...Направо се губиш... Потъваш.
-Очите й са сини, нали?
-Как позна?
-Сънувах я.

    Божествено е да се прощава, каза Петър. Знае ли човек? Може и да е така. А какво се случва с хората, които превъзмогват егото си? И помагат на врага си? Каква е тяхната съдба? Успяват ли да постигнат вътрешен мир? Или едно тънко гласче в задната част на съзнанието им непрекъснато им повтаря, че са пълни идиоти? Че ако продължават така гадният и агресивен свят ще ги смаже? Че вече място за рицари няма? Че благородните постъпки са проява на слабост? И успяват само безочливите? Подмолните? Петър така и не можа да си отговори на тези въпроси. Един ден обаче, докато се разхождаха с жена си в парка ги видяха -Иван, съпругата му и малката Иринка. Тя, разбира се, познаваше съпругата на Петър. И хукна да я прегърне. Докато двете се гушкаха Петър се приближи до детето. И за пръв път я видя на живо. И успя да надникне в дълбоките сини очи. Щастливата усмивка на детенцето стопли сърцето му. Малката се обърна към него и се усмихна още по-широко. Все едно го позна. И му намигна.



*ЗАЯВЕТЕ КОЛЕДНАТА ПРОМОЦИЯ НА ДВЕТЕ КНИГИ В САЙТА:
www.storieslui.com
Там има и много разкази.
Приятно четене!
Поискайте си посвещение!