Могат ли хората истински да си прощават? Разказът "Враг мой" ще ви даде отговор, който не очаквате

Авторът Луи подари прекрасен разказ на своите съграждани

21 Декември 2018, Петък, 09:00 ч.

Автор: ЛУИ; Снимка:Pinterest

Споделете го с близки, приятели и колеги. Творбата е изключително интересна и затрогваща

Бургаският автор Луи пожъна голям успех с първата си книга "Има ли живот след брака". На пазара предпразнично бе пуснат и втори том на сборника му с разкази. Двете книги се предлагат на промоционална цена в http://www.storieslui.com/.

Представяме Ви още един от разказите на Луи...

ВРАГ МОЙ

Ванката и Петьо бяха приятели от деца. И колеги в университета. И за никой не беше изненада, че създадоха фирма, заедно. И понеже бяха пълни с енергия и работохолици и двамата малкото им начинание взе да процъфтява. Събираха все повече и повече клиенти, работата растеше, и в един момент те трябваше да вземат съдбоносно решение – да теглят кредит, да наемат персонал и да се разраснат, или да се влеят в някоя от по-големите фирми в бранша. Бяха на една от редовните си оперативки, в седем сутринта в кварталното кафе. Разговорът беше започнат от Петър:

-Ванка, вчера бях на среща в една банка. Видяха баланса и ОПР-то, и са готови да отпуснат кредит на добра лихва. Казаха, че не са виждали толкова бързо растящ бизнес.
-Абе да ти кажа не знам, да се заробваме при тия кожодери... -отвърна му Иван. -Дай да я караме като досега? Или да видим някой голям играч дали не иска да си прави клон в нашия град?
-Е нали ще станеш тогава роб на някой софиянец? И ще му играеш по свирката? Айде помисли си, утре ще говорим пак, трябва да бягаме по задачи. Ще направим това което е най-добре за нас, и ще го направим заедно, нали?
-Аха.

На следващата сутрин обаче Иван не дойде на срещата. Нито си вдигна телефона. Нито беше в квартирата си. Докато обикаляше насам натам да го търси Петър лека по лека осъзна грозната реалност – Иван вече не беше част от отбора. И всъщност отбор вече нямаше. А когато позвъни на няколко клиента вече беше сигурен. Иван вече им се беше обадил. От името на голяма софийска фирма. Понеже в деня, в който Петьо беше в банката, Иван пиеше кафе с мазен големец от столицата. Обясни му човекът нещата от живота. Трябваха му всички контакти и само единия от двамата. За управител на местния клон. И предлагаше господин началникът тлъста заплата, с бонуси. Ванката склони. По-малко отговорности, по-малко тичане, много подчинени, повече пари. И як гръб. Кой не би се съгласил?

Това, разбира се, сложи край на приятелството от детинство. Петър отиде в новия офис на голямата фирма и дигна бесен скандал. Иван гледаше в земята. Но това не промени хода на събитията. Нито грозната истина. За едно жалко предателство.

Минаха години. Доста години. Години, през които Петър успя отново да си стъпи на краката. И да създаде семейство. С ученическата си любов. И да има деца. Да постигне баланс. Той така и не забрави най-добрия си приятел. И неговата постъпка. Горчивината. Но времето лекува, приятели. Неща, които си мислел че ще те преследват до края на живота ти, някак си избледняват с годините. И отиват в дъното на склада със спомените. Вече не болят толкова. И в крайна сметка биват напълно забравени. До днес. Понеже днес Петър получи обаждане. От номер, който беше сигурен че е изтрил.
Изтръпна като го видя. Но все пак вдигна:
-Да не си объркал номера, Иване?
-Не съм. Теб търся.
Гласът от другата страна беше същия. Но не съвсем. Звучеше съсипан. Изтормозен. Така би звучал някой, който е минал през всички перипетии на живота и те са отнели желанието му да става сутрин. И да се усмихва.
-Какво искаш? И как имаш наглостта да ме молиш за нещо след това, което направи? Ще ме молиш, нали?
-Не ми е лесно. И знам, че не си ми простил. Аз не бих си простил.
-Добре де, толкова години минаха. Заслужаваше ли си да ме продадеш?
-Не, не си заслужаваше.
-Казваш го, понеже ще искаш услуга, нали?
-Не само. Половин година след като ме назначи, дебелият софиянец ме изхвърли от офиса. Обаче клиентите вече бяха впримчени с договори. Загубих работата си, контактите си, кариерата си, и прахосах с лека ръка всичко, което бяхме направили. Сега съм редови служител, занимавам се със съвсем различни неща. Така че да, много ме е яд и искрено се разкайвам.
-Наистина ли си мислеше, че с предателство ще успееш? Всички мразят предателите.
-Същото ми каза и софиянецът, като ме изгони. Че при него няма място за предатели. Аз тогава се изтървах и му ударих един. И той ме осъди, условно.
-Еми прав е бил, хубаво ни излъга той. Ама и ти с право си го фраснал. Получили сте си заслуженото и двамата.
-Но аз все пак не се обаждам за това. -простена Иван.
-Знам. Какво искаш, за да ти го откажа с кеф?
-Дете.
-Какво?!
-Видях съпругата ти днес. И знам вече какво работи. И че всичко зависи от нея.
-А, позна я значи. Тя ми беше още гадже ти като ме окраде. Ако не беше тя сигурно щях да те пребия в някоя тъмна уличка. Тя ми помогна да продължа напред.
-Предположих. И сега е директор на Дирекция Социално подпомагане. И ако ни помогне ще имаме детенце. Понеже със съпругата ми сме бездетни, опитваме да си осиновим, обаче с тия тежки процедури... Пък и аз нали съм с условна... А времето тече. Ако не си осиновим със сигурност ще се разведем. И тогава вече не знам, ще полудея...
-Еми трябва сам да си сърбаш, каквото си надробил. -озъби му се Петър. -Демек да си поемеш последствията.
-Помогни ми, заради старото време.
-Старото време казваш, старото време със старото предателство. Божествено е да се прощава, но аз съм просто човек, и още ме боли. Няма да ти помогна, оправяй се.
И Петър затвори телефона. Същата вечер, когато вечеряха със съпругата и двете си момченца на масата, той беше умислен. Жена му разбира се веднага забеляза:
-Звъннал ти е, нали? Да моли?
-Как разбра? -стресна се Петър.
-Е не само той ме позна днес, и аз го познах. Много се стресна, като разбра коя съм. Направо му потънаха гемиите. Водеше една женичка за ръката... Изтормозена от ин витро процедури. Май са и останали без пари, тия процедури са адски скъпи. Направо жал да ти стане.
-Какво ще ме посъветваш? -Петър си представи някогашния си най-добър приятел и сърцето му се сви.
-От една страна той те предаде и окраде. И помня колко зле беше ти тогава. От друга страна наистина мога да им помогна. От теб зависи. Не ми отговаряй веднага, преспи една вечер.
-Абе какво ще му помагам на тоя... Долна гнида.
Вечерта в леглото съпругата на Петър заспа почти мигновено. Нашият герой обаче се въртя дълго. Най-накрая умората победи и той се предаде на Морфей. И сънува. Едно момиченце, на видима възраст около две-три годинки вървеше към него. И протягаше ръце. Беше мургава, но с искрящи дълбоки сини очи. Невъзможна комбинация. Вървеше много несигурно, всеки момент щеше да падне. И Петър протегна ръце за да я хване, но не успя. Момичето падна лошо, но не заплака. Само го погледна с големите си сини очи. В тях нямаше жал, нито болка от удара. Само желание да го прегърне.

Петър се събуди посред нощ. Така и не можа да мигне до сутринта. Когато будилникът събуди съпругата му, той седеше до нея с кафе в ръка и я гледаше.
-Чакаше ме да се събудя, нали? -усмихна се тя.
-Чаках те.
-Понеже вече си променил мнението си?
-Прекалено добре ме познаваш -на свой ред се усмихна той.
-Искам сам да го кажеш.
-Помогни им. Въпреки всичко. Всеки заслужава втори шанс.
-Ето за това те взех преди толкова години -погали го тя по бузата. -Въпреки всичко, въпреки натоварената ти работа, въпреки проблемите, въпреки предателството, ти си оставаш човек.
-Спри да се лигавиш, моля те -погали я на свой ред Петър. -Има ли някое дете за тях?
-Има. Иринка. Майката е работила като камериерка в голям хотел. Какво е правила там не казва, обаче бащата явно е чужденец. Което не се нрави на съпруга. И дига редовно скандали. Детето е стресирано. Решили са да го оставят за осиновяване. Малката има смесени черти. Одрала е кожата на майка си, но очите... Такива очи няма в цялото им село. Невероятно дете. Не е красавица, но когато те погледне...Направо се губиш... Потъваш.
-Очите й са сини, нали?
-Как позна?
-Сънувах я.

Божествено е да се прощава, каза Петър. Знае ли човек? Може и да е така. А какво се случва с хората, които превъзмогват егото си? И помагат на врага си? Каква е тяхната съдба? Успяват ли да постигнат вътрешен мир? Или едно тънко гласче в задната част на съзнанието им непрекъснато им повтаря, че са пълни идиоти? Че ако продължават така гадният и агресивен свят ще ги смаже? Че вече място за рицари няма? Че благородните постъпки са проява на слабост? И успяват само безочливите? Подмолните? Петър така и не можа да си отговори на тези въпроси. Един ден обаче, докато се разхождаха с жена си в парка ги видяха -Иван, съпругата му и малката Иринка. Тя, разбира се, познаваше съпругата на Петър. И хукна да я прегърне. Докато двете се гушкаха Петър се приближи до детето. И за пръв път я видя на живо. И успя да надникне в дълбоките сини очи. Щастливата усмивка на детенцето стопли сърцето му. Малката се обърна към него и се усмихна още по-широко. Все едно го позна. И му намигна.