Ченгетата и чалгата съсипаха българския футбол – точно както съсипаха и държавата

Автор: Faktor.bg

Да обичаш истински футбола е дар Божий. 

Всеки, който от ранни детски години се е запалил по най-великата игра, знае за какво става въпрос.  Когато истински обичаш футбола, можеш поне за няколко часа да забравиш всичко друго: работата, сметките, интригите, проблемите...  Можеш поне за малко да намериш спасение от всички проблеми на твоето собствено „поле”  в онова, другото,  зеленото поле.  Когато истински обичаш футбола  дори това, че националният ти отбор не е на Световно първенство не може да те откаже да гледаш Мондиал.  Навярно всички имаме приятели, които – освен националния си отбор, от години и дори от десетилетия са върли фенове я на Бразилия, я на Германия, на Франция, на Италия...  Знаят всяка подробност около съставите на тези чужди национални отбори, радват се на победите им и страдат за загубите им наравно с чужденците. 

Обаче! Колкото и да обичаме футбола по принцип, както и да го въртим и сучем, колкото и да сме свикнали да подкрепяме някой чужд национален отбор като свой, не можем да си кривим душата – друго си е твоят собствен национален отбор да е на световно първенство! Или на европейско! Друго си е да облечеш националната фланелка, да изрисуваш трикольора на лицето си, да пееш химна с отбора. Да ти подскача сърцето при всяка атака и да си пред инфаркт при всяка дузпа. Абсолютно несравнимо е!

Част от нас, които сме имали късмета да гледаме онзи Мондиал от 1994 г., сме щастливци, защото най-добре знаем какво е това чувство.  Изпитвам истинско съжаление към днешното младо поколение, към децата и тийнейджърите. Те, горките, идея си нямат за какво  говорим.  Защото вече 20 години българският национален отбор не е стъпвал на световни финали. Не стига това, ами и българските клубни отбори през последните години почти

изчезнаха от голямата футболна сцена,

с изключение на един-два пробива на „Левски” в Шампионската лига и това, което сътвори „Лудогорец”.  То добре, че е „Лудогорец” през последните години, та децата в България да усетят поне малко що е то да си горд с българския футбол...

Но дори и в еуфорията около „Лудогорец” остана горчилка. Хубаво е да хвърчат орли и Крисия да пее химна. Но когато после трибуна на стадиона бъде кръстена на румънски футболист усещаш, че има нещо, което никак не е хубаво. И не само политическите глупости при откриването на спомената трибуна „Моци”. А нещо много по-сериозно: че през последните години няма нито един български футболист, на когото да бъде кръстена не цяла трибуна на стадион, а дори малко балконче в софийска панелка! 

Това е най-тъжното и най-притеснителното от всичко: че вече няма нито един български футболист, чието име да е популярно в Европа и света. Нека бъдем реалисти – не говорим за таланти от ранга на Гунди и Стоичков.  Но нима наистина през последното десетилетие

не се появи дори едно талантливо дете

в българските футболни школи, което да се доближи до нивото на Бербатов, Мартин Петров, Стилиян Петров, дори до спорния Валери Божинов? Защото след поколението на тези, изредените, напрактика българските футболни школи не произведоха нито един качествен футболист, чието име да се забележи на европейската футболна сцена!  В предишните години български футболисти играеха в най-силните отбори на най-силните първенства: английското,  германскато, италианското, испанското... Българи играеха и бяха звезди в грандове като Барселона, Манчестър Юнайтед, Щутгарт, Хамбургер Шпортферайн, Селтик, Астън Вила... И не просто играеха там, а ставаха топ реализатори, печелеха шампионати и европейски турнири. 

С днешна дата положението е трагично. Нито един български футболист вече не играе в голям европейски клуб.  За последния сезон само двама играха в отбори от голямо европейско първенство, в слуая италианското:  Андрей Гълъбинов в „Дженоа” и Алексанъдр Тонев в „Кротоне”.  И тук обаче ситуацията бе трагична: макар и в Серия А, и двата отбора през цялото време се движеха на 2-3 точки от изпадащите. 

Като споменахме еуфорията около „Лудогорец”, да си кажем как стоят нещата и там. Преди героят беше румънецът Моци.  А през последния сезон  тимът на Киро Домусчиев остана само с един българин-титуляр. Някой вярва ли, че в новата селекция ще бъде кой знае колко по-различно?
Как, при това положение, да искаме националният отбор да върви напред и да се класира на световни и европейски финали? Кой да го класира там? Тези татуирани хлапаци, които търчат по родните терени във времето, в което не се търкалят пияни по чалготеките ли? Тези момчета, които не са стъпвали на голям европейски стадион и когато по някаква случайност се изправят срещу истински гранд, си правят снимки със звездите му и събират автографи ли? На тях ли ще разчитаме да имат психика и качества? Или на малцината, които играят в средняшки отбори от държави от бившия социалистически лагер?

Какво се случа в българския футбол? Наистина ли не растат талантливи български деца през последните години?  Едва ли!

Българският футбол – точно както българското образование и българското здравеопазване,  стана

жертва на безхаберието, политическите интриги и корупцията в българската политика

Това е истината! Само погледнете какви хора са начело на спортните федерации у нас. Погледнете отчетите на федерациите – отчитат се подробно има-няма 10% от разходите, всичко останало в графа „Разни”! Къде отиват тия „разни”? Откъде идват? Кой плаща, кой поръчва?

Случилото се с ЦСКА е може би е най-яркият пример как мръсните политически интриги могат да убият клуб-легенда.  В разграбването на ЦСКА не се включи само един бивш политик, а цяла политическа партия. И няколко правителства, които позволиха на споменатия политик да прави каквото си ще  с клуба, а после съдът да го изкара чист като момина сълза. 

Фенове протестираха, всички виждаха какво се случва, но си траеха. Защото тези, от които зависеше да спрат разграбването и да пратят в затвора виновниците за кризата в ЦСКА, до един бяха затънали в подобна тиня. Компромати се търкаляха под път и над път. Така, както е било по времето на Държавна сигурност. И нищо чудно! Защото хората, които дърпат конците в българския футбол – а и в държавата, са все още хора, свързани  пряко или явно с Държавна сигурност. 

Мутрите, доносниците, ченгетата, чалгата –това е, което съсипа българския футбол!

След успеха  от 1994 г., вместо да започнат да използват ситуацията, за да развиват футбола в България, всички тези „отговорни” пиявици решиха да изцедят каквото може от него. Който има дете, знае при какви условия тренират малчуганите. Условия, при които трудно ще заобичат футбола... Знае при какви условия живеят в спортните интернати. Знае как се учи в спортните училища.  Знае как се държат треньорите с децата. Знае, че талантът е последното, което ще направи детето титуляр. Знае колко други фактори се оказват по-важни от таланта... Футболните школи в у нас не създават това, което е най-важно – не създават личности!  И не просто, че не създават личности, но и не търпят такива. Ако днес някое талантливо дете, но с по-особен характер като този на Бербатов или Стоичков реши да тренира футбол, ще го изгонят след две седмици...

Футболът в България е затънал и не искащ да изплува от помията на соцминалото си,  не създава характери, които да могат да се приспособят към европейския начин на мислене и европейските стандарти на живот. Срамно е да го разказваме, но вече просто няма начин и трябва да си го кажем – не са едно и две момчетата, които скаути на големи отбори харесват, викат на проби в юношески тимове не грандове и там се оказва, че българчето просто не може да се приобщи. Не може или не иска да научи езика, има проблем със спазване на дисциплина, не схваща, че „забранено пушенето” означава точно това, не успява да намери общ език със съотборниците си  и всички го изолират. 
За съжаление, през последните години у нас футболът се разви само в една посока – към

корупцията и буквално към крепостничеството

  Всеки опит на някои да пробие това е обречен на успех. Преди няколко години български специалист, работещ в един от големите испански грандове искаше да направи летен детски лагер в България и да понаучи на каквото може българските деца. Познайте какво стана – собствениците на няколко големи клуба скочиха и не му разрешиха. Нито пък официално му забраниха. Просто подминаха с мълчание идеята, не протегнаха ръка.  Съвсем неотдавна мой познат беше решил да направи  футболна школа в град от Северозападна България.  Там сещате ли се какво стана? Понеже местният футболен отбор и школата се финансират от общината,  та общината даде ясно да се разбере, че подобна инициатива няма да завърши добре за инициатора...

Това са най-големите проблеми на българския футбол:  политическите кръгове, корупмипараните кметове и общинари,  неадекватните футболни шефове. Те

убиват и задушват всеки талант

Те не искат конкуренция. Въртят и препират едни мръни пари и си гледат живота. А това, че в бъларския футбол живец не остана, хич не ги интересува.  Веднага след 1994 г. на екипите на трите големи софийски отбора се появиха надписите на трите големи мутренски групоровки. Сега по екипите няма надписи. Но вече не е и необходимо – всички си знаем кои са „сивите кардинали” на всеки отбор. Футболът ни стана напълно зависим от порочни политически и финансови схеми, от манипулиране на мачове, от мениджърски интриги.

Тоест – футболът напълно заприлича на българската политика: с купуването на гласове, с манипулирането на избори. Резултатът от тази политика вече ясно се вижда – най-талантливите български деца отиват да учат в чужбина и впоследствие да работят за чужди държави.  Колко ли време остава до момента, в който най-талантливите български деца ще се превърнат в талантливи футболисти от световна величина - но на чужди национални отбори?

Източник: Фактор.бг