Сменя ли Борисов курса и защо постави под въпрос проевропейския курс на България

Източник: dw.com

В казуса "Скрипал" премиерът Борисов надроби външнополитическа каша - заради дребни вътрешнополитически сметки. Той възприе руската позиция в скандала и така поставя под въпрос проевропейския си курс, пише Даниел Смилов за "Дойче веле".

Позицията на българското правителство по случая „Скрипал“ беше продадена безболезнено на хората в страната – „снишаваме се“, избягваме „ескалация“, „ще си говорим и с едните, и с другите“, „избягваме нова Студена война“.

Тази позиция обаче може да има трайни, негативни последици за страната. Накратко – тя руши доверието на основните ни партньори от ЕС и НАТО, и ни превръща в удобна мишена за провокации от страна на Русия. С неясното си поведение ние се самоизолираме в Европа и създаваме впечатление, че се стремим към непълноценен, половинчат статут в евроатлантическите организации.

Факт 1: Великобритания – ключова страна от ЕС и НАТО - счита, че е жертва на руска провокация. Тя споделя безпрецедентно количество разузнавателна информация с партньорите си и очаква от тях подкрепа чрез съвместни дипломатически действия. ЕС и НАТО - и над 20 страни членки, между които всички основни партньори - считат, че дадената информация е достатъчна за експулсиране на руски дипломати. Това се прави като сигнал към света, че подобно поведение няма да се толерира в ЕС. България – заедно с периферно малцинство от държави - решава да не експулсира руски дипломати.

Факт 2: Причините, които правителството на Борисов изтъква за решението си, се свеждат до „липса на достатъчно доказателства“. Това е руската теза по случая „Скрипал“. Австрия, която също не експулсира руски дипломат, споделя напълно позицията на Великобритания и не оспорва представените доказателства. Тя изтъква, че ще се въздържи от експулсиране, защото е неутрална държава (не е членка на НАТО) и Виена е седалище на ОССЕ, което може да се използва като платформа за преговори с Русия. Т.е. България не само не се солидаризира с останалите основни свои партньори, но и възприема руската гледна точка към скандала едно към едно.

Факт 3: Вместо да експулсира дипломати, България привиква своя посланик в Москва за консултации. Той обаче ще бъде върнат след Великден обратно, защото трябвало да открие изложба в руската столица. С този аргумент българската позиция придобива и леко абсурден характер.

Факт 4: През цялото време София твърди, че решението ѝ следва от факта на ротационното председателство на Съвета на ЕС. Това просто не е вярно. Като председател имаме ангажимент да работим за постигането на обща европейска позиция по въпроса. Заставайки на страната на периферно малцинство, всъщност ние пречим на постигането на консенсус.

Ползите и вредите

Вредите от тази позиция са ясни – спад на доверие у партньорите и засилени подозрения, че страната може да играе ролята на Троянски кон на Русия. Дали този спад на доверие ще е трайна тенденция зависи и от поведението ни оттук нататък. Но не може да се спори, че с решението си не сме подобрили имиджа си на Запад – напротив, влошихме го. В тази ситуация, когато очакваме да ни приемат в еврозоната, Шенген, банков съюз и т.н., позицията ни по „Скрипал“ очевидно не работи за нас.

На фона на тези реални щети се изтъкват евентуални бъдещи ползи от два вида. Първо, твърди се, че България по този начин би могла да посредничи между ЕС и Русия. Самото понятие „посредник“ обаче говори, че се самоизключваме от ЕС. Нещо повече, как бихме могли да сме „посредник“, когато защитаваме руската теза за липсата на „достатъчно доказателства“? България помогна на ЕС в преговорите с Ердоган, защото бяхме на същите позиции като партньорите си. В отношенията с Русия по казуса „Скрипал“ ще сме безполезни, ако не вредни за ЕС, защото съдържателно сме в другия отбор.

Второ, твърди се, че не трябва да гоним руски дипломати, защото искаме да реализираме съвместни енергийни проекти. Това са обаче различни неща – ако тези проекти са съобразени с правилата и са взаимноизгодни, те могат да се реализират със или без „Скрипал“. Проблемът е, че е спорна тяхната рентабилност. Те със сигурност ще донесат ползи за определени местни лобита, но е вероятно да се окажат неизгодни за страната. Особено проблематичен е АЕЦ „Белене“, за който дори БАН – срещу два милиона от правителството - не успя да произведе убедителен доклад, че централата някога ще е на печалба. А и да не забравяме, че такива мащабни руски проекти най-вероятно ще упражняват дългосрочно, сериозно (корупционно) влияние върху българските правителства.

Вътрешнополитическите сметки

Тази външнополитическа каша е всъщност плод на вътрешнополитически сметки. От една страна Борисов не иска да загуби потенциални русофилски гласове, чиято мобилизация го изплаши по повод на Истанбулската конвенция. От друга страна той свикна да „балансира“ и взе да го прави дори по въпроси, по които не може и не бива да се балансира. Тъй като БСП се измести силно в антиевропейска, проруска посока, Борисов ги последва, за да остане в „центъра“ на политическата сцена. Така обаче той поставя под въпрос нещо досега устойчиво в ГЕРБ – следването на ясна проевропейска линия. Промяната уплаши Цветан Цветанов, който правилно осъзна, че с нея ГЕРБ няма да спечели нови гласове, но със сигурност ще загуби симпатизанти.

Като цяло казусът „Скрипал“ показа вътрешните ограничения на политиката на „балансиране“, водена от Борисов. Този, който балансира, всъщност няма собствен курс, а се влияе силно от позицията на другите. Затова към момента външната политика на България изглежда така, все едно е дело на Волен Сидеров. Балансьорът рискува да стигне само до средата на избрания маршрут обаче. А в повечето случаи това е равносилно на „доникъде“.