Днес да се върнеш в България не изглежда житейски провал

Източник: 24 часа

За момента лидерството на Борисов е безалтернативно. ГЕРБ няма съизмерим опонент на политическия терен освен самотната фигура на президента


Харалан Александров Александров е български социален антрополог и университетски преподавател.

- Бум на оптимизъм отчетоха социолозите в навечерието на 2018 г. и подчертаха, че такъв не е имало от 20 години. Каква е причината да излезем от присъщото си балканско черногледство, г-н Александров?

- Има поне две възможни обяснения. Едното е, че хората са започнали да забелязват и хубавите неща, които се случват в страната, и да коригират мрачната картина, с която сме свикнали да живеем. Ние поддържаме тази катастрофична картина като избирателно се свързваме с упадъчната, провалена и безпросветна страна на българската действителност. Но реалността е по-сложна - наред с пропадането на част от населението в някаква неромантична версия на ново средновековие, друга част видимо се развива - има икономически ръст, строят се нови предприятия, безработицата спада, нараства търсенето на квалифицирана работна ръка. Друго обяснение е умората от оплакването и мърморенето от страна на активните хора, които са се запретнали да променят живота си към по-добро, наместо да го ожалват.

- Ще се пренесе ли лидерството на ГЕРБ през 2018 г. - запази дистанцията с БСП същата като на изборите през март въпреки скандалите?

- През първите шест месеца на 2018 г. лидерството на ГЕРБ е гарантирано почти нормативно във връзка с председателството на ЕС. Особено след като Ахмед Доган се произнесе от сараите като оракул от отвъдното. Поради липсата на споделена национална идея в популярното въображение успешното председателство се отъждествява с добруването на страната. Съответно атаката срещу правителството ще бъде интерпретирана като саботаж на нашето светло европейско бъдеще

При това ГЕРБ няма съизмерим опонент на политическия терен, с изключение на самотната фигура на президента. Дясната опозиция е маргинализирана, националистическата е кооптирана, а лявата е истеризирана. За момента лидерството на Борисов изглежда безалтернативно.

- Каква обаче ще е картината след председателството?

- Зависи какво ще се случи по време на председателството, и то не толкова в България, колкото в Европа - как ще се разрешат изострящите се противоречия между ядрото на Евросъюза и периферията, част от която сме и ние. За българското правителство председателството е преди всичко процедурен ангажимент, но за съюза като цяло това е ключов период - той трябва да реши накъде ще поеме след сътресението на Брекзит и продължаващата криза на технократския модел на развитие. Обединена Европа се нуждае от визионерско лидерство, за да удържи центробежните сили на националните популизми.

- Мнозина живеят с представа за страната ни като гето. Споделяте ли я?

- Не я споделям може би защото от години се занимавам с изследване на гетото и неговата култура. Вярно е, че гетото владее значителни територии и се опитва агресивно да настъпва, но жизнените сили в обществото засега удържат и дори минават в контранастъпление. Членството в ЕС упражнява модернизационен натиск на процедурно ниво и това започва да дава резултат. Въпреки съпротивата на корумпираната и гетоизирана среда елементи от западния цивилизационен модел започват да проникват в практиката на живота. Например електронното управление на проекти, известно като ИСУН, налага ясни и публични правила за кандидатстване и прави невъзможна подмяната - мърлявите проекти просто не минават, независимо кой лобира за тях. Онези, които са убедени, че всичко се урежда по втория начин, започват да отпадат и не могат да повярват какво им се случва.

- Какво постигна българската икономика през 2017 г.?

- Стъпи плахо на пътя на растежа. Не съм икономист, но се занимавам с местно развитие и виждам как доскоро пустеещи райони започват да се съживяват. Това е особено видимо в земеделието, което просперира благодарение на европейските субсидии и европейския пазар. Земята е комасирана и се обработва с модерна техника, добивите растат, но в резултат възникна нова класа от богати арендатори и се задълбочава социалното неравенство.

Строят се предприятия, в производството навлизат нови технологии и нова индустриална култура. Нараства търсенето на инженерни кадри, връща се престижът на техническите професии. В годините на прехода никой не искаше да се занимава с производство, на мода бяха “тарикатските” професии - право, политология, пиар и пр., сега отново има засилен интерес към инженерното образование, и то не само в IT сектора. Това е много здравословно.

- Въпреки развитието хората сякаш не се чувстват по-щастливи.

- Популярен мит е, че икономическият растеж води до щастие. Напротив, той е съпроводен от засилена съревнователност, нарастващо неравенство и тревога за социалния статус. Задълбочават се не само социалните, но и регионалните неравенства. В икономически и социален план се обособиха три паралелни Българии. Едната е агломерацията около София с близо два милиона жители, която по много параметри започва да се изравнява с централноевропейските икономики. Втората е Южна България, която се развива добре, особено в районите на Пловдив, Стара Загора, Бургас, но също така на Хасково и Благоевград. Най-изостанала е Северна България, която продължава да се обезлюдява и остро се нуждае от специална политика за развитие.

Правителството явно го осъзнава и планира инвестиции в инфраструктурата, преди всичко завършване на магистрала Хемус, но това едва ли ще бъде достатъчно. Така или иначе тези три скорости на развитие създават големи регионални дисбаланси и значителна вътрешна и международна миграция.

- Има ли нагласа за обратна миграция от чужбина обаче?

- Да, за първи път от доста години регистрирам такава нагласа. Младите и активни българи продължават да заминават, но все-повече от тях заявяват готовност да се върнат, за да живеят и работят в България, ако им се открие добра възможност. Новите поколения не разглеждат образованието и работата в чужбина като избор за цял живот, а като етап от професионалното си израстване. Да се върнеш в България, вече не се възприема като житейски провал - мнозина откриват възможност да реализират тук свои професионални и предприемачески проекти. Младите мигранти преоткриват родината си от позициите на новия си опит, много неща не харесват или не разбират, но не се отчайват, а се свързват в мрежи с други като тях и започват неусетно да променят средата. Няма съмнение, че тази категория българи ще има ключов принос за модернизацията и развитието на страната.

- Кой е най-мотивиращият аргумент за живеене в България?

- Мотивацията е комплексна и понякога противоречива. Напоследък като предимство на България се изтъква отсъствието на тълпи мигранти от Африка и Азия: “Тук се чувстваме по-спокойни и по-сигурни. В европейските градове вечер, като минаваш край гарата, трябва да се оглеждаш дали някой няма да те нападне.” Странно е да чуеш това от хора, които сами са били мигранти и споделят как с надигането на националистическата вълна са започнали да се чувстват като натрапници в западноевропейските страни. Това също е мотив за връщане в България, която все по-малко се възприема като бедстваща територия. Отношението към родината е много по-нюансирано от преди и това е свързано с трансформацията на идентичността вследствие на живота в чужбина. За хората с емигрантски опит България често изглежда по-привлекателна, отколкото за нас, които живеем тук.

- Оксфордският университет обяви думата на годината - youthquake, или в буквален превод младотрус. Свързана е с хората, родени след 2000 г. - т. нар. милениали. Те стоят някак зад кулисите на политическото и като че ли не припознават в никого от днешните авторитетите своя. От друга страна, не го излъчват и от средите си. Каква е причината?

- Като във всяко патриархално общество зрелите поколения държат властовите позиции и ревниво ги охраняват. В момента тон задва изхабеното, озлобено и цинично поколение на прехода, към което се числя и аз, а младите са допуснати до управлението само в ролята на послушни изпълнители - вижте как се държат новите попълнения на политическите партии и на държавната администрация. Но е въпрос на време следавщите поколения да формират свой обществен и политически дневен ред и всеки опит да бъдат спрени е обречен на провал.

- Защо?

- Защото динамиката на промяната е толкова голяма, че всяко ново поколение разполага с нов пласт от технологични и комуникационни средства, за да се изрази и утвърди. В момента, в който овластеното поколение овладее печатните медии, алтернативният разказ се премества в електрониите медии. В момента, в който бъде опитомена телевизията, той вече се е преместил в интернет и така нататък. Властта е обречена да догонва комуникационните развития, които винаги ще се изплъзват от контрол, защото се раждат в самия процес на комуникация в настъпващото световно общество.

- Ще се родят ли в този процес нови ценности?

- Те вече са се родили, но ние предпочитаме да не ги забелязваме за собствено удобство. По-лесно ни е да обвиним младите, че са повърхностни, нарцистични и с объркана идентичност - което отчасти е вярно, но също така е вярно, че това е наследство от родителското поколение, от което децата се опитват да се отърсят. Струва ми се, че след оргията на неолиберализма младите мъчително преоткриват класическите консервативни ценности - да си свободен, без да си разюздан; да си успял, без да си арогантен; да си космополит, без да презираш корените си. В този процес на себеизграждане те имат нужда от интелигентно партниране, напътствие и подкрепа, но за жалост рядко ги получават от родителското поколение, заето със собственото си оцеляване и конфликти.

- Кои ще са конфликтите на 2018-а?

- По всичко си личи, че ще се изостри конфликтът между глобалните и локалните интереси, като за първи път от доста време местните интереси имат шанс да получат реванш - например казусът с лифта в Пирин, при който българският бизнес и жителите на Банско надделяха над глобалните правозащитни организации. Успоредно с това се изостря класическият марксистки конфликт между труда и капитала, тъй като живеем в отворена капиталистическа икономика. Растежът не може да продължи за сметка на нископлатения труд просто защото границите и пазарът са отворени и хората могат да избират къде и за кого да работят. Изправени пред остър дефицит на квалифицирана работна ръка, българските работодатели осъзнават колко са зависими от своите служители и волю-неволю започват да вдигат заплатите и да подобряват условията на труд. Навлизането на европейското трудово законодателство оказва допълнителен натиск за цивилизоване на предприемачеството. Примитивният бизнес, който разчита на брутална експлоатация, е обречен на фалит. Ще оцелее и просперира иновативният, социално ангажиран бизнес, и това е най-добрата новина за идващата година.