Митовете на социализма: Дед Мороз срещу Дядо Коледа

Източник: capital.bg

През тези 28 години в българското общество, както във всяко общество, се разпространяват и репродуцират поне една дузина митове, свързани с комунизма. Разбирам ги като митове по щастливото определение на Клод Леви Строс: "Нещо, което никога не е било, но винаги ще бъде." Дълга е темата откъде се раждат тези митове, кой ги подхранва и разпространява, защо и доколко хората им вярват. Със сигурност медиите са главният им проводник, а организираното невежество чрез образователната система – всъщност липсата на знание – са главните източници, които определят силата на изкривените представи за близкото минало. Доста умни хора са изброили тези митове, някои са ги анализирали, но резултатът от просветеното изчистване на митовете е минимален. Отново повтарям, че за огромна част от българското общество като че ли няма никакво значение какво всъщност се е случило, важното е какво то вярва, че се е случило.

Eдин от най-интересните въпроси e как се променят митовете и какво се онаследява от предишния режим като обществена нагласа, като пропагандна лъжа и в края на краищата като неразрушим мит. Мисля, че много от пропагандните клишета на комунизма остават да бродят като тежки сенки и днес. А те са и елементарни на всичкото отгоре! Това са митологемите за огромната сила и размах на партизанското движение; за "освободителната роля" на Червената армия, чиито неразрушими чугунени и каменни тела доминират и до днес централното пространство на всеки голям български град; за "братската помощ", идваща от СССР (за която ние платихме с целия ни златен резерв, натрупан до 1944 г., но това е всеобщо неизвестен факт!); за ентусиазма, с който българският народ приема ТКЗС–тата (а хората все още си спомнят побоищата и репресиите по време на насилствената колективизация на земята!); за липсата на съпротива в България (защото истината за горянското движение видя бял свят едва в последните няколко години).

1. Митът за модернизацията след 1944-а

Започвам с един "структуриращ" мит – този за модернизацията на България след 1944 г. Втренчването на огромна част изследователи в парадигмата на модернизацията дойде в България много късно, но затова пък се превърна едва ли не в задължителна теоретична рамка. Първо, модернизацията на България започва много преди 1944 година – още през ХІХ век, като набира сила и резултати до 1944 г., и второ – комунистическата модернизация е в най-добрия случай "криворазбрана цивилизация". Под диктата на Съветския съюз се разрушават вековните традиции на българското селско стопанство и се създава огромна неработеща тежка индустрия. Ето го гласа на партията: "Борбата за повече метал е борба за по-хубав, по-щастлив живот."

Но помните ли каква беше първата точка, с която се обосноваваше изграждането на "Кремиковци"? Това беше "нуждата от подобряване на класовия състав на столицата"! Е, да, недоубитата буржоазия остана малцинство в София, както и във всички големи градове.

Така с един камък "бяха убити три птици" – създаде се тежко неработеща тежка индустрия, разруши се селското стопанство и природата пострада значително. Естествено камъкът дойде пак под диктата на СССР.

Самовъзхвалителната оценка на комунизма като модернизация напомня баналната фраза, с която близки на семейството лигавят децата, които не са виждали известно време: "Браво, браво, колко си пораснало, моето дете!" Тази парадигма показва и пълната откъснатост от разбирането за глобалните процеси след Втората световна война, когато целият свят преживява икономически бум и изключително силно развитие на новите технологии. В България модернизацията продължава, вярно – много ускорено – но нейните резултати са плачевни в края на периода. Комунизмът в крайна сметка беше регрес въпреки продължаващата модернизация на българското общество.

2. Митът за спокойствието и благоденствието при "социализъма"

Тук посткомунистическата пропаганда успя - и днес е крилата легендата, че това било най-хубавото време, период на възход, равенство, работа и сигурност за всички плюс почти безплатните почивки... ах, ах, морето... А фактът, че всичко това е построено "на глинени крака" и че всъщност България има три финансови банкрута между 1944 и 1989, т.нар. дългови кризи, е познат на един малък кръг от експерти и любознателни граждани.

Колко хора разбират, че икономиката при комунизма не работи, че без огромните и непрекъснати заеми режимът отдавна е щял да пропадне? Минимална част от днешното ни общество е наясно, че по принцип "социализъмът" е една абсурдна система и че той не може да бъде реформиран (както показа аргументирано Румен Аврамов).

3. Митът, че здравеопазването и образованието бяха безплатни

Може би най-устойчивият мит, повтарян и преповтарян, е този, че здравеопазването и образованието са били безплатни. Не и не, три пъти "не". Те са платени от бюджета, няма откъде другаде, и тегнат върху огромните данъци на всички български граждани. Тези данъци бяха увеличени осем пъти по времето на комунизма.

Да не забравяме, че имаше дори т.нар. ергенски данък от 10% за всички несемейни, както и за семействата без деца. Някой питаше ли какво им е на хората без деца да трябва да плащат нещо, което е тяхно нещастие, а не техен избор?

4. Митът за "бездуховния" преход

Нещо като мантра се носи из въздуха ни постоянно – това е думата "бездуховност". Бездуховно било сегашното време, разбирайте колко "духовно" е било при комунизма! Тази мантра не се отнася обаче до българската църква, нейните разколи и зависимост от ДС, нито пък практически липсващата й роля на духовен пастир в България. Не искам да споменавам, че и благотворителността й е минимална и засенчена от дейността на всички други религиозни общности в България!

Приказките за бездуховност в най-добрия случай могат да се основават на чалгализацията, която не е само музикален жанр, а и политика. Но най-вероятно това е мрънкането на отделни хора, които са силно носталгични към "златната копанка", в която се хранеше част от богопомазаната от Партията интелигенция.

През свободните години избуяха безкрайно разнородни млади творци. В България никога не е имало богат книжен пазар, никога не са се превеждали толкова бързо и толкова много книги от цял свят. Българските театри са отново препълнени и, слава богу, българските театрали тръгнаха по света. В България има великолепен модерен танц, музикалният афиш е все по-разнообразен и актуален. Ежегодно има форуми на авангардното изкуство, което беше мечта невъзможна по времето на комунизма. (Когато днес българските творци обикалят света, те не са ограбвани както преди от държавните дирекции, където отиваше по-голямата част от хонорара им.) Има и нещо ново и чудесно - десетки малки градчета и села създават свой собствен мъничък фестивал – било то рок, джаз, етно, било то фестивал на козето мляко или на фасула, или на спомените, или на кравата... хората се радват и привличат други хора в родните им краища.

Това, което Ани Илков нарича опростачването на българското общество и интелигенция, със сигурност не може да се подмине. Но приказките за "бездуховност" са пореден опит да се реабилитира "духовността на комунизма", което само по себе си е оксиморон.

5. Митът за разрухата

Няма да се спирам подробно на мита за разрухата, защото той е толкова всеобхващащ, че ще трябват страници и страници. Искам само да припомня, че усещанията за разруха – на държавата, на финансите, на икономиката, на културата, на морала – отново се моделират точно от средите, които подхранват носталгията по комунизма. Истината е, че всичко това е разрушено преди 1989 г., а не след това. Голямото разграбване на България се прави от висшестоящи дейци на комунистическата партия. Българската публика няма достъп до цялата информация, а и не иска да чуе някои от истините. Точно този отказ от познание е гнилата основа за разцъфтяването на всякакви митове, конспиративни теории или разкрасяващи комунистическото минало легенди.

6. Митът за умното и национално отговорно ченге

Друг унаследен мит от миналото е този за "умното, смело и патриотично ченге", което на всичкото отгоре е и по-кадърно от своите западни противници. Малко хора знаят кой точно беше Емил Боев може би, но неговият ореол се пренесе към все още изключително активните и днес негови колеги, които и изнесоха огромни капитали от България. Нагледахме им се и в парламента дори!

Истината обаче е точно обратното - в ДС се създава и консолидира на принципа на антимеритокрацията и назначенията изключително по "правилен социален произход" (според сполучливия анализ на Момчил Методиев) - и огромна част от кадрите там са слабо образовани в началото и не особено ефективни хора до края.

7. Митът за "Големия държавник" и наследниците му

Управлението и качествата на Тодор Живков (както и на семейството му) обраства с фалшива и ненужна слава и почит, които нямат нищо общо с историческата действителност. Тенденцията към героизация на ченгетата е паралелна с възвеличаването на Тато. Той не построи точно "комунизъма" и "социализъма", но успя да подготви достойни наследници... Малкият Тошко преди дни стана национален любимец след победата си във "Вип брадър".

Рециклирането на мита за големия държавник при всички положения върши работа на посткомунистическите елити и е прието с носталгична любов от немалка част от българското общество.

Нека кажа също така, че ромското малцинство го поставя на второ място по важност сред историческите фигури след Левски и следван от Исус Христос. Значителна група от турците в България и до ден днешен вярват, че Тодор Живков "е бил подведен" за "възродителния процес", а немалко от българомохамеданите са убедени, че той е спрял насилията по време на процеса на смяната на имената в Западните Родопи. Затова и неговото име фигурира сред най-важните исторически личности в нашите изследвания на историческата памет.

Едно коледно пожелание: нека вярваме по-малко на митовете, за да oпознаем по-добре себе си. А от митовете за Рождество Христово - предпочитам Дядо Коледа пред Дед Мороз!