"Бургас и морето" се отърва от „трудовите хора" и захърка дълбок сън

Автор: Божидар БОЖКОВ

В един от малкото, мърдащи все още фестивали в нашата страна – „Бургас и морето“, като по чудо, за първи път от много време, имаше цели две песни, които звучаха адекватно за времето, в което живеем. А това рядко се случва на него, понеже обикновено е превзет от скуката и адското ретрозвучене.

На фестивала имаше съвременни парчета в най-актуалните стилове – тези, които звучат по радиостанциите и се редят по класациите. Чак е чудно, че са се намерили хора, като Радо Иванов, който си е направил труда да създаде „Щастливи и от малкото“ - песен в стил „тропикал хаус“, а това е стилът, в който е всяка четвърта-песен на нашата планета днес. И това е стилът, в който са 60% от песните в световните класации. Нейна изпълнителка е Гюлсюм Али, която я изпълни без грешка:

ЧУЙ ПЕСЕНТА ТУК:

И пак – чудно е, че на този фестивал е решил да участва композитор, като Камен Николов, който е създал „Любовта на морето“ - песен в стил „бачата“, в който е всяка трета-четвърта песен в Латинска Америка. Стил, който в момента, наред с регетона, е изпълнил латиноамериканските класации отгоре до долу, а от време на време отскача по класациите и в останалата част от света.

Но „Бургас и морето“ не заслужава такива песни. С решението си да връчи за пореден път наградата на блудкава боза, която никой никога няма повече да чуе, която никое радио никога няма да излъчи и която никой меломан няма да тръгне да тегли в интернет, дори и без пари, журито за пореден път доказа, че то няма ухо за съвременната музика.

Журито на този фестивал е заспало дълбок сън, някъде в началото на 70-те години, когато песни като победилата в събота, може би са звучали адекватно, макар да се съмнявам, че и тогава някой от запалените меломани би им обърнал сериозно внимание.

Журито на фестивала, че и публиката, си харесват кахърните еднодневки, чийто живот започва в часа на началото на фестивала и приключва с излизането на публиката от залата.

Песента победител „Имам в сърцето си море“, изпълнена от вокален ансамбъл „Фортисимо“, само ден след като си взе наградката, вече последва съдбата на много други, които този фестивал толкова незаслужено е награждавал, а община Бургас е премирала с хонорар за авторски права на композитори, текстописци и изпълнители.

Записът на тази песен вече се намира в кошчето за боклук на всички български радиостанции. Няма да я чуете никога никъде повече, с изключение може би по някоя телевизия, която, ако изобщо ще има такава, реши да излъчи еднократно запис от конкурсната вечер. А подозирам, че и нейният композитор Петър Алексиев няма да си направи труда да я издаде на диск. Защото, ако е честен пред себе си, и сам ще признае, че тя не е нищо повече от една средностатистическа баладка, при това аранжирана много, ама много постно.

Уви, с пренебрежението си към модерната музика журито на „Бургас и морето“ година след година убива ентусиазма на малцината, които все още имат желание да я представят там.

И действително – защо наистина е нужно да се мъчиш да правиш тропикал хаус или бачата, като преспокойно можеш да пренапишеш на нов глас някоя монотонна песен отпреди 40 и повече години, че на всичкото отгоре и да вземеш награда за това…

Някой да помни кой спечели миналата година? А по-миналата? Някой да е чувал някога, някъде тези песни?

Иначе организаторите на фестивала обичат да се тупат в гърдите – ние награждаваме млади изпълнители и млади композитори. Ама, моля ви се, какъв е смисълът да награждавате млади хора, които пристигат при вас с мухлясала от ретрозвучене музика? Тези млади, дето ги награждавате, после никое радио не ги взима насериозно, защото самият фестивал е придобил ореола на нещо вехто и ретроградно.

Всъщност, не съм особено справедлив към 70-те години, защото именно тогава на „Бургас и морето“ са представени истински хитове в българската поп музика, които звучат и до днес. През 79-та, когато той се е наричал „Песни за Бургас, морето и неговите трудови хора“ Стефан Данаилов и Маргарита Хранова изпяват „Моето мъжко момиче“, която дори днес звучи много по-модерно от наградената тази събота песен.

ЧУЙ ПЕСЕНТА ТУК

А само четири години по-рано – през 75-та, Асен Ангелов, или както го наричахме още бате Асен, пък представя – като истински бард, нищо, че е артист от театъра, страхотната песен на композитора Георги Генков, по текст на Иван Теофилов, „Звезда на моряка“ (от тях жив днес е само Иван Теофилов).

Тя също е аранжирана семпло – акомпанира една китара само. И също е балада. Но каква балада само!
И стиховете – няма да чуете обичайните глупотевини „Аз съм до теб. Ти не си до мен. Ама и аз не съм до теб. Пък ти си до мен и сме на морето.“

Синьо време на сини надежди,
синя тайна над синя вода.
Всеки път любовта ни извежда
с пътеводната своя звезда.

Всеки път, всеки път като пяна,
като блясък над жива вода
любовта ни блести в океана
с пътеводната своя звезда.

И я няма, и има, и е зрима, незрима
върху вечния звезден атлас.
И е тъй различима сред звездите
и има своя тайна, загадъчна власт.

Това са стихове, и това е песен, посветени на моряците, които кръстосват световния океан и носят далече от родината си малката надежда, често изтерзани и от прокрадващи се съмнения, че някой ги чака, че има при кого да се върнат след дългите месеци.

Днес на „Бургас и морето“ никой не си прави труда да пише подобни силни стихове, в които има повече от пет скудоумни израза на кръст. И не просто защото поетите са лишени от каквото и да е въображение, а и са отвикнали, ако изобщо някога са се учили, да творят в мерена реч. А и защото България, като държава, отдавна няма свои моряци в световния океан.

Първото нещо, което след 10-ти ноември бе окрадено, понеже имаше акумулирани милиони долари в задгранични дружества и в имущество, бе предприятието „Океански риболов“. И това се случи много преди Иван Костов и кохортата му от крадци с „масовата“ приватизация да закрият безвъзвратно цялата българска индустрия.

И не е никак случайно, че при възстановяването на фестивала през 1996-та година Стефан Диомов изчегърта от заглавието му думите „неговите трудови хора“. Споменът, че в тази държава е имало и моряци и те гордо са кръстосвали целия свят, трябваше да бъде изтрит, изчегъртан – и от фестивали, и от паметта на хората.

ЧУЙ ПЕСЕНТА ТУК

Този запис от фестивала от 1975 година днес звучи и като надгробна песен – на погребаната ни флотилия, на тесногръдите композитори, на стихоплетците, които пишат, гледайки тъпо в една точка. И на заспалото жури, което хърка в дълбок ретрограден сън.