На лош край извежда късата памет

Източник: sbj-bg.eu

Човек свиква с гласовете им, чака ги всеки като желан гостенин. И, изчезнат ли, става му чоглаво. Още повече, когато знае, че са живи и са на крак.

Само през последните няколко години в програмите на БНР например вече не се чуват повече от половин дузина такива колеги. Няма го Величко Конакчиев, работил няколко десетилетия в Радиото. В различни предавания. Същото стана и с Лили Маринкова.

А те бяха две от фирмените лица на „Неделя 150“

Преди това информациите за времето останаха без Любка Кумчева и Огнян Гаврилов. Които слушахме толкоз много години. И – макар и да бяха от друга институция, не от радиото – можехме да разпознаем и насън гласовете им.

Няма го вече и Йордан Георгиев с неговата „Музикална стълбица“, няма го Тома Спространов – с всичките му многолетни изяви. На него поне му е било направено похвално изпращане и раздялата не е станала обидно рязко и отведнъж.

Но безшумно изчезна Румяна Карадимчева. Харесваната от мнозина и не чак толкоз от други Юлия Цанкова. Няма ги вече Николай Атанасов и Румен Стоичков – водещите на „Нощен хоризонт“. Вторият все пак може да бъде чуван с репортажите си един-два пъти седмично, за по няколко минути, когато стопанка на „Нощен хоризонт“ е Кармен Манукян, а и в предавания на Петър Волгин...

Изредих десетина души, а се сещам, че изчезнаха и две отколешни рубрики – „Вива ла музика“ и бюлетинът за нивото на река Дунав.

За някои от промените има разбираеми обяснения, за други – не съвсем

„Старите пушки“ е редно да се тачат. Да се канят отвреме-навреме, да споделят опит, да си ги спомняме, да разбираме какво правят сега. Това, заради многолетната им отдаденост на работата, заради верността им към Радиото, е най-малкото, което може да се стори за тях.

Всичко друго е пакостен нихилизъм. От който не виждам някой нещо да печели.

За жалост нашенските нагласи водят към забравата. Но който пък е неин поддръжник, да не забравя, че един ден помнещите не ще го споменат с добро.