Ако знаехте какво е да си майка на Семир Абу Мелих

Автор: Флагман.бг Снимки Георги РУСЧЕВ и семеен архив


Недялка Минчева е родена в Бургас през 1941 г., но историята, която Флагман ще ви разкаже, започва в една пролетна вечер, на 8-ми март, когато тя е четвъртокурсничка във ВМЕИ-София. Посвещаваме този разказ на всички майки, отгледали и възпитали синове.

„Бях с нов шлифер, син, къс. На спирката пред ЦУМ очаквахме тролея с една приятелка, за да стигнем навреме за постановка в театър „Сълза и смях“. Свечеряваше се, но беше явно, че ме наблюдава - втренчено, някак си дяволито, усмихнат. Приближи и направо ме закова: „Харесвате ми, красива сте и аз много искам да се запозная с Вас“. Бил студент по медицина, срещал ме в общежитията. Не отговорих нищо утвърдително. Тролеят дойде, в навалицата от хора пред вратите го изгубих от погледа си. Оказа се, че се е шмугнал сред първите и пази две места – за да седна до него. Беше приятен разговор – попита къде ще бъдем утре с приятелката ми, щом не е удачно да се разходи с нас. Впоследствие, след много години, призна, че същата вечер ни проследил до театъра, за да се убеди, че сме искрени и скромни момичета.

На другия ден отидохме тримата на Витоша. Горкият, идваше от топла страна и никога не беше ходил толкова дълго с обувки в толкова много сняг.

Хусеин Абу Мелих от Ирак се ожени за мен четири години по-късно, преминавайки през 9 планини като Витоша, за да преодолее всички препятствия, които му създадоха нашите власти.

Беше второкурсник в Пловдивския медицински институт, а аз вече завършвах в София и държавната комисия трябваше да ме разпредели в някой машиностроителен завод в Бургаски окръг. Е, този иракски младеж да вземе да влезе в заседанието на въпросната комисия, да прекъсне работата й и да постави въпроса категорично, така: „Обичам Нелито от Бургас, аз ще се женя за нея и вие трябва днес да я разпределите в Пловдивско, за да е с мен и да завърша спокоен образованието си“. Може да звучи невероятно за правилата на тоталитарното време, но наистина ме разпределиха в завода за производство на дървопреработвателни машини в Пловдив. Това беше огромно изключение.  Официален брак обаче сключихме чак през 1966 г., нужни бяха още три години за българското външно министерство да  проучи и в най-малкия детайл от личния живот на Хусеин. 

През 1970 г. в Пловдив се роди първият ни син. Кръстих го на героя от романизираната история „Семир се завръща“ - за въстанието на Асен и Петър.

Това бяха щастливи и безгрижни години. Семир растеше много нежен, миличък – като момиче. Особено с бялото кожухче – хората се чудеха защо дъщеричката ни броди с патронташ и редовно препасани пищови и саби, а ние се заливахме от смях – до момента, в който ни връчиха писмо от посолството, че моят съпруг в 30-дневен срок трябва да напусне България и да се върне в родния си град Дюани, на 180 км от Багдад. Подозирахме, че новата власт на БААС, където като лидер се  оформяше и Саддам Хюсеин, се подготвя за война с Иран и че са им нужни лекари. Много от завършващите иракски студенти по същото време не се завърнаха в родината, а се ориентираха към Алжир.

И така: Хусеин с диплома по медицина, аз с диплома по машиностроене, с двегодишен син, 350 щ.долара и 3 куфара, се озовахме в столицата на Алжир с утопичната мисъл, че като сме млади и имаме успели приятели там, ще продължим без проблеми живота си. Дълго бяхме сгушени в една стая и търсехме работа. Докато накрая се установихме в малко селце край гр. Константин, където обаче французите бяха завещали на бившата си колония съвременно оборудвана медицинска база, с жилище за лекаря в същата сграда. И за мен се намери работа по специалността ми. Останахме 8 години.

Цялата околия познаваше и боготвореше д-р Хусеин Абу Мелих, защото той, освен че бе общопрактикуващ лекар и поставяше безпогрешни диагнози на всякакви болести, беше и невероятен психолог. Този неуморен, позитивен и с огромна вътрешна сила човек беше изучил в подробности всички известни дотогава постижения в медицината за сдобиване с дете, защото на нас двамата Семир ни костваше 4 години неуспешни опити да си имаме бебе. Прииждаха стотици местни млади семейства, на които Хусеин помагаше да си заченат рожба.

Затова, ако някой се чуди защо в УМБАЛ „Дева Мария“ днес на първо място Семир е поставил родилното отделение – да знае, че това е продължение на бащината повеля. 

Смятахме да останем в Алжир завинаги, въпреки че беше бедна страна. Обичахме този народ. Там, през 1979 г., се роди вторият ни син Софиян, Семир вече беше в четвърти клас, когато... получихме ултиматум от правителството в Багдад да се завърнем незабавно, в противен случай д-р Абу Мелих да се счита за невъзвращенец и дезертьор. Войната с Иран навлизаше в решителна фаза. В интерес на истината, в нейното начало населението на Ирак се включваше с готовност в доброволните отряди, редовна армия нямаха. За един загинал войник Саддам даваше на опечаленото семейство лек автомобил, земя и парични обезщетения за наследниците му. Много хора се подлъгаха и хвърлиха децата си в мелницата за човешки животи. Жертвите и от двете страни бяха милиони. Саддам вече събираше редовна войска, а моят съпруг не бе отбивал военна служба.

Заминахме за Багдад, купихме със спестеното хубава къща, в която останах с двете момчета, мъжът ми замина на фронта. Тук държа да подчертая, че преди държавния преврат през 1958 г., довел БААС и Ахмед Хасан ал Бакир за президент на републиката, казармата не е била задължителна и родителите на мъжа ми са имали възможност да платят определена сума, да го освободят, за да завърши образованието си в България.

Бях сама с  двете си деца, когато започнаха бомбардировките над самата столица – взривиха летището, военните заводи и складовете с боеприпаси, жилищни сгради.

Избягахме в Дюани, а аз всеки ден пътувах в двете посоки, за да ида на работа в завода за тежко машиностроене край Багдад. Понякога в автобуса нахлуваха военни и извеждаха здравите мъже, които повече не се връщаха, директно ги пращаха на фронтовата линия. Братът на съпруга ми бе  военнопленник в Иран и не знаехме дали изобщо е жив.

И тук стигам до черния 6 април 1988 г., събота, ден преди Великден. Течаха последните, най-трудни дни на войната, от която така и не се разбра кой е победителят и защо загинаха толкова много хора. Боядисвах яйцата и печах курабийки в кухнята, в Багдад. Навън грееше слънце. Очаквах Хусеин най-сетне да се завърне и да си седнем четиримата на масата. Семир беше единадесетокласник и подготвяше в другата стая матурата за месец май.

Софиян, 9-годишен, играеше на улицата, наблюдаван от майките на още пет деца. Решил да пресече на отсрещния тротоар, когато с бясна скорост го връхлита лек автомобил, чупи десния му крак и го хвърля на капака. Мен никой не ме извика да каже какво се е случило, чух, че викнаха Семир да излезе. В линейката Софиян все още е бил жив, в съзнание, и не допускали, че има сериозни вътрешни наранявания.

Семир е бил до него в последните минути – докато издъхне, държал е ръката му. Като осъзнал в коридора на болницата, че братчето му е мъртво,  в безсилието си заудрял стената с юмрук, чупейки дясната си ръка.

После изпадна в депресия, изразяваща се в чувство за вина, тотална липса на желание за живот и контакт с околните. Наложи се да повтори отново 11 клас.

Майки, войната ми отне Софиян! Човекът зад волана на тази кола избягал от фронта същия ден, търсейки начин да оцелее. По законите на Ирак, ако извършиш престъпление, влизаш в ареста и чакаш съдът да се произнесе, но пък оставаш жив. Този войник целял само да удари крачето на детето, издебнал  на пресечката и натиснал газта, но не преценил мощността на удара. Бях сломена и ако не трябваше да живея, за да си върна Семир, може би още тогава щях да се предам.

Семир записа компютърни технологии в Багдадския университет и вече беше в 4-ти курс. Държавата беше в икономически колапс, но през 1990 г.  пламна войната в Персийския залив  – този път заради увеличения износ на петрол от малкия съседен Кувейт. И тогава решихме да спасим единственото си дете, което подлежеше на задължителна военна служба след приключването на 4-ти курс. Изведохме го нелегално в България, преди да е завършил университета, и двамата с Хусеин се върнахме обратно, защото ни следяха. Не можехме да продадем къщата, нито да прехвърлим спестеното в банките там - към България. Успяхме година по-късно да дойдем тук с разрешително за ползване на отпуски.

Така започна поредният нов етап от живота ни: В наетия под наем ресторант на бургаския бул.“Богориди“, известен близо 10 години като „Мемфис“.

Тримата ставахме в 6 часа сутринта и си лягахме към 2 след полунощ, за да изкараме прехраната си и да пестим за медицински кабинет, защото никой от трима ни не разбираше от търговия и ресторантьорство. Когато бях миячка, готвачка и прочее обслужваща част от персонала, а мъжът ми бе снабдител на продукти от пазарите, помня среща с един мой далечен братовчед. Приели сина му в Холандската кралска академия по музика и по този повод поиска от мен 20 хиляди долара – да изпрати детето си да учи в чужбина. Защото, видите ли, ние, от Ирак, сме имали много пари в излишък. Тогава Семир все още не беше завършил своето образование, а аз не знаех и кой път ще хване, защото в тоя ресторант заради него започнаха да се изреждат момичета от всякакви националности, поведението на някои направо взривяваше мен и баща му. Като връх един ден Семир ни съобщи, че поема към Австралия, тъй като си бил намерил подходяща жена в компютъра! Представяте ли си – по картинка да вземем снаха от другия край на планетата! Били си пишели и той бил видял нейните снимки!

Благодарна съм на Господ, че ни прати Камал, тя наистина беше неговата чиста интернет любов. От добро семейство, с добро образование, роди му три прекрасни деца – Софиян вече е на 16 г., Мери – на 14 г., Хусеин – на 12 г. И сега, когато Семир е зает вече четири години в парламента, Камал работи наравно със свекъра си в УМБАЛ „Дева Мария“.

Родителите ми винаги са живеели в къща на ул.“Фердинандова“. В този тежък период, когато бяхме избягали от Ирак, аз наближавах 55 г., мъжът ми 65 г. - без пенсии, без спестявания, без имот, а майка ми все нареждаше през сълзи, че роднините приказвали за плюшените ни килими, за скъпи дивани и златни прибори, които ние, богаташите, сме били донесли в Бургас, а пък не искаме да им ги покажем, не ги каним на гости. На никого не съм обяснявала през какво минахме, докато отново стъпим на краката си.

Към 1999 г.  бяхме успели да спестим достатъчно и започнахме строежа на ул. „Възраждане“, където сега е поликлиниката „Св.София“. Мъжът ми разбира единствено от организация на медицинско обслужване и искаше да работи като лекар, ама се питахме дали у нас ще се намери някой да плаща за частно здравеопазване, все още благодарността към лекаря се изразяваше в бутилка ракия, кафе и бонбони. Затова взехме разрешително за строеж на офиси, а не за здравно заведение. Година-две след това банките се стабилизираха и успяхме да сменим предназначението на строежа, да купим с кредити и оборудване.

Чувах всякакви небивалици за наливане на арабски капитали в медицинския център „Св.София“, а никой не виждаше как и колко се работи в тази поликлиника.

Едва през 2009 г., при строежа на МБАЛ „Дева Мария“, вложихме и пари от продажбата на къщата ни и имуществото в Багдад. Останалото е плод на денонощен труд – на мъжа ми, моя, на Семир и на снаха ни Камал, която едновременно се грижи за внуците, възпитава ги така, както аз възпитавах синовете си.

Нели днес - с внуците Софиян (16 г.) и Хусеин (12 г.), в двора на къщата им в кв. Ветрен,
разсаждат пролетните цветя

Сега съм във възрастта, в която всички са доволни, че баба си е у дома и готви вкусно. Заспивам нощем спокойна, с мисълта, че съхраних най-важното – семейството си. Предадох го и на Семир с основен принцип: затвори очи едва когато си платил на всеки, от когото си получил помощ или положен труд. Едва ли има човек, който е работил при д-р Хусеин Абу Мелих и при Семир през тия повече от 20 години и който да каже, че е бил подведен, измамен, или си е тръгнал без договореното възнаграждение. 

Семир успява, защото не спира да работи и да чете, да анализира и да прави прогнози. Той мрази политиката! Вкъщи, сигурно повече от всички в България, сме наясно, че случващото се с Ислямска държава, и в Близкия изток като цяло, от години няма връзка с религия или идеология, иде реч за много пари и подялба на влияние.

Но аз, като майка, подкрепям сина си в нелеката му битка, която той води дори и в неговата собствена  партия, за да разбие мафиотския монопол в Здравната каса. Това е единственият правилен път за подобряване на медицинските услуги у нас. И ще се радвам, ако повече хора разбират смисъла на личната му битка, защото победата ще е за всички болни.

И накрая, още нещо да добавя от любимите изрази на моя съпруг, който определя себе си като българин: България ми даде отлично образование, предана жена, здрав и умен син, приюти ме отново и даде шанс да посрещна с достойнство старините си.

Екипът на Флагман гостува на възрастното сем. Абу Мелих  в неделя, 5 март. Към 16 часа д-р Абу Мелих облича палтото, слага бомбето и достолепно поема към УМБАЛ „Дева Мария“.  До обед е бил в бургаския си офис, за да следи изкъсо работата в поликлиниката „Св.София“, а следобед наглежда процеса в УМБАЛ „Дева Мария“. И така всеки ден.

P.S. Семир Абу Мелих и баща му д-р Хусеин Абу Мелих са основатели и съсобственици на медицински център „Св.София“ и УМБАЛ „Дева Мария“ в Бургас – най-успешно развиващите се частни звена на бургаското здравеопазване.
Семир Абу Мелих влиза в политиката през 2007 г. като член на ГЕРБ. Бил е общински съветник, депутат в 42-то и 43-то НС. Сега е 6-ти в листата на ГЕРБ, но е дал дума, че този път ще прекрачи прага на парламента само ако види достатъчно голям брой преференциални гласове за самия него - като популярна личност, допринесла за по-добрия живот и здравеопазване в Бургаска област.