Глупаци водят външната политика на САЩ

Източник: Дъг БАНДОУ, clubz.bg

Американската външна политика е под контрола на глупаци. Какъв друг извод да си нарави човек от двупартийното искане САЩ да се намесят навсякъде по всяко време, независимо от последствията? Без значение колко катастрофален може да е резултатът, военното лоби настоява, че идеята е била яка. Всички проблеми очевидно идват от изпълнението, от това, че е направено малко - участват твърде малко войници, убити са твърде малко чужденци, бомбардирани са твърде малко държави, променени са твърде малко общества, окупирани са твърде малко страни, годините са твърде малко, похарчени са твърде малко долари.

С избухването на нови конфликти в Близкия изток мрачното поведение на някои искащи намеса политици става все по-смущаващо. Безсрамни защитници на вечната война като Джон Маккейн и Линдси Греъм продължават да оказват натиск за военна намеса независимо от страната и обстоятелствата. Навремето те поведоха неоконсервативната тълпа да скандира за война срещу Либия по-малко от две години, след като вечеряха с Муамар Кадафи в Триполи, когато обсъждаха американска помощ като награда за усилията му в борбата с тероризма.

Ан-Мари Слотър - още една гореща поддръжничка на войната в Либия, наскоро защити действията си, след като бе нападната в туитър, че е войнолюбка. Тя бе автор на знаменита статия във "Файненшъл таймс", озаглавена "Защо скептиците по отношение на Либия изобщо не бяха прави".'

Дори тогава намесата изглеждаше глупава, тъй като Либия бе в конфликт, в който американците нямаха нищо за губене. Днес обаче средиземноморската авантюра на Вашингтон изглежда оправдана. Но този опит нямаше видимо отражение върху подкрепата на Слотър за безразборното бомбардиране, нахлуване и окупиране на други страни.

Вероятно малко по-объркана е Саманта Пауър, една от главните военни сирени в администрацията на Обама. Наскоро тя призова да не се допуска постоянните провали да спират бъдещите войни: "Смятам, че прекалено много се говори: ох, вижте, ето до какво доведе намесата"... Трябва да се внимава с прекомерните поуки." В крайна сметка, тъкмо защото политиката на постоянна война постоянно се проваляше, Хората не трябва да бъдат вече скептични към военните "решения" за бъдещи международни проблеми. Какво са няколко кървави геополитически катастрофи между приятели?

Президентът Барак Обама също изглежда объркан със своето поведение. Лауреатът на Нобелова награда за мир е също толкова активен във военно отношение, колкото и силно оклеветения си предшественик. Той увеличаваше реалните военни разходи през повечето време на управлението си, удвои броя на войниците в Афганистан, започна интензивна кампания с безпилотни самолети в Пакистан и Йемен, присъедини се към войната срещу Либия, планираше да атакува Сирия заради химическите оръжия и вкара страната в битка с "Ислямска държава".

А Обама вероятно дължи избирането си на своята реч от 2002 г. срещу нахлуването в Ирак. През 2013 г. той призна, че "бях избран да спра войните, не да ги започвам". Звучеше така, сякаш се опитва да убеди сам себе си, когато допълни: "Прекарах последните 4 години и половина, като правех всичко по силите ми да намаля зависимостта ни от военната сила."

Вашингтон дълго време бе градът, където славата от миналото не върви. повечето знаменити политически умници постоянно грешат. Но всяка година правят нови прогнози. Които отново и неизменно завършват се оказват грешни.

Същото се случва и с практикуващите външна политика. Двупартийният консенсус е за постоянна намеса. Има разногласия за рамките - кой точно трябва да получи парите от помощта и колко. Кой е най-добрият начин да се намесиш в работите на друга държава? Трябва ли военните действия да бъдат едностранни или многостранни?

Понякога дори има сблъсък за същината като например войната в Ирак. Но тези различия почти винаги са партийни. Да беше предложил Бил Клинтън нахлуването в Ирак, повечето демократи в Конгреса щяха да подпишат. Повечето конгресмени републиканци, които се противопоставяха на балканските му авантюри, щяха да подкрепят тази война, ако тогава президент бе Джордж Буш-младши.

По всекидневните въпроси двете партии обикновено се опитват да се прецакат една друга, когато става дума за безразсъдна намеса отвъд океана. Изправете се срещу Русия заради Украйна! Бомбардирайте Сирия заради химическите оръжия! Ударете бунтовниците от "Ислямска държава", заплашващи близкоизточните страни! Свалете Кадафи, след като той сключи ядрена сделка със Запада! Нахлуйте в Ирак, за да "пресушите блатото"! Окупирайте Афганистан, за да донесете демокрация в Централна Азия! Ударете Сърбия, за да преначертаете границите на Балканите!

Чичо Сам показа, че има докосване, чийто ефект е обратен на този на цар Мидас. Каквото и да докосне, той го съсипва. Където и когато Вашингтон се намесва, ситуацията се влошава.

На Балканите САЩ замениха етническото прочистване с друго етническо прочистване и създадоха прецедент за руската намеса в Грузия и Украйна. В Сомалия Америка остави хаоса непроменен. В Афганистан САЩ изхвърлиха талибаните, което те заслужаваха, но след това загубиха 13 години в безуспешни опити да променят тази нация от племена. Нахлуването в Ирак, за да бъдат унищожени несъществуващите оръжия за масово унищожаване, струваше живота на 4500 американци и 200 000 иракчани, разби иракското общество, освободи духа на радикализма, въплътен днес в "Ислямска държава", и направиха Иран по-силен. Бомбардирането на Либия удължи нискотехнологичната гражданска война, уби хиляди хора, наводни региона с оръжия, предизвика продължителна битка за власт в изкуствената държава и даде още едно убежище на убийците от "Ислямска държава". Проамериканското правителство в Йемен бе свалено въпреки постоянната подкрепа на САЩ, което доведе до прекъсването на сътрудничеството в борбата с тероризма, увеличи влиянието на Иран и преля в гражданска война. Единственият сигурен резултат на новата война на Вашингтон срещу "Ислямска държава" е засиленото вербуване на джихадисти.

Проблемите не само стават по-тежки от всяка бомбардировка, нахлуване, окупация и друг вид намеса. Почти всяка нова намеса е опит за оправяне на проблемите, създадени от предишни действия на САЩ. И всяка нова военна акция всъщност почти гарантира нови проблеми, бъркотии, кризи и катастрофи. Които на своя ред ще породят нови намеци за войни, удари с безпилотни самолети, окупации, бомбардировки, превози на помощи, нахлувания, дипломатически натиск и други форми на намеса.

Практикуващите външна политика почти никога не признават, е нещата не вървят добре. Докато резултатът от Ирак ужаси американския народ, малко на брой неоконсерватори признаха, че всичко върви накриво или че техният план се е провалил в зародиш. Слотър не е единственият защитник на войната, който игнорира резултатите от продължаващата катастрофа в Либия. Сенаторът републиканец Марко Рубио от Флорида отговори на критиките за подкрепата му на провалилата се авантюра в Либия, че всичко би било наред, ако САЩ "се бяха намесили изцяло и решително".

Повечето в официален Вашингтон просто заемат позицията на Саманта Пауър: "Какво ще се притеснявам?" Може да има една или две грешки, но никой не би искал да "преувеличава" с поука от тези многобройни и постоянни провали. Никой отговорен човек, правещ политика, не би искал дори да намекне, че няма проблем по света, който да не е заради на Америка. Никой уважаващ себе си жител на столицата ни не би признал, че има проблем, който Вашингтон не е в състояние да разреши. Нито един патриот, вярващ в американската изключителност, няма да каже, че има нещо, което американското правителство не трябва да иска или да налага на останалия свят.

Академиците прекарват цялата си кариера в обсъждане на велика стратегия. Претворяването на външната политика в дела обаче не е трудно. Вашингтонският елит може да има разногласия за детайлите, но с абсолютна сигурност смята, че американците трябва да правят всичко - да се бият всяка година, да променят всяко общество, да участват във всеки конфликт, да плащат всеки дълг, да побеждават всеки враг, да разрешават всеки проблем и да пренебрегват всяка критика. За съжаление, през последните две десетилетия този подход показа, че е катастрофален и води към пропастта.

Има също толкова проста алтернатива. Всъщност президентът я огласи: "не правете глупости". Твърде лошо е, че той не успя да осъществи собствената си политика. Вашингтон трябва да спре да прави глупости.

Но, както бе посочено по-горе, външната политика на САЩ се оглавява от глупаци. Само американският народ може да промени това. Той трябва да започне да избира лидери, ангажирали се да не правят "глупости". Само тогава Вашингтон ще спре безкрайния цикъл намеси, катастрофи, намеси, катастрофи.

-------------------------------------------------------------

* Авторът е старши научен сътрудник във вашингтонския либертариански институт "Катон". Бил е специален помощник в администрацията на президента (1981-1989) Роналд Рейгън. Дъг Бандоу е политически анализатор на сп. "Форбс", откъдето препечатваме статията.