Дългото пътуване на БСП към „Атака“

Автор: Иван БЕДРОВ, clubz.bg
Източник: clubz.bg

Помните ли думите за „стадо грухтящи прасета“, с които новоизбраният депутат Волен Сидеров се обърна от парламентарната трибуна към останалите си 239 колеги? Това се случи преди почти 10 години – през лятото на 2005 година. Тогава Сергей Станишев бе избран за премиер, а БСП поведе правителството на тройната коалиция с амбиция да доизвърви пътя до приемането на България в Европейския съюз. Наричахме „Атака“ крайнодясна партия, а БСП – лява. Двата полюса на българския парламент се отнасяха един към друг като крайни противници. И това бе напълно естествено.

Тогава Волен Сидеров прекрачи граници, които обществото ни бе приело да спазва. Политиците се съревноваваха с програми за бъдещето в рамките на възможното. Популизмът имаше все пак някакви рамки – неслучайно още помним обещанието за онези 800 дни, защото то прекрачи рамките. В парламента и в медиите имаше някакви ограничения – не се крещеше ксенофобски, хората не се наричаха канибали, най-малкото цинизмите бяха по-малко. „Атака“ беше обратното на всичко това.

Хладното детство

В онези години БСП въведе плоския данък, премиерът Сергей Станишев се прегръщаше с Жозе Барозу при приемането на България в Европейския съюз, а вицепремиерът Ивайло Калфин подписа с държавния секретар на САЩ Кондолиза Райс договора за съвместните военни съоръжения, станали популярни като американските бази. „Атака“ пък „разкриваше“ еврейските заговори, обвиняваше циганите за всичко и събираше подписи срещу американските бази. Станишев се движеше нагоре по стълбицата в Партията на европейските социалисти, за да стигне до председателското място. Сидеров започна да „проглежда“ как Европа е приела България, само за да изнася във вагони злато, пари и мозъци. По-късно научихме, че е изучавал врага отблизо по терасите на най-скъпите парижки хотели.

Можеха ли да имат нещо общо тези две партии? Тогава „Атака“ бе поставена в изолатора. С тях не се преговаряше. С тях никой не се снимаше. С тях не се правеше нищо общо. Какво се промени от тогава досега, за да стигнем до общия митинг, на който Мая Манолова грабна мегафона под знамената на „Атака“?

Тайните срещи като тийнейджъри

Приличието на БСП постепенно бе сварено като жаба и недопустимото някога се превърна в подразбиращо се днес. По този път се случиха още няколко неща: ГЕРБ дойде на власт и за първи път посегна към гласовете и на „Атака“, защото на партията не достигаха депутати за самостоятелно мнозинство. Тогава Сидеров наричаше БСП с думи, които не е прилично да припомням, като сред най-невинните бе „подлога на ДПС“. После гласовете на „Атака“ вече не бяха необходими и партията се превърна в най-яростният критик на ГЕРБ и Бойко Борисов. Но не, не това ги сближи с БСП.

„Атака“ извървя пътя от екстремистка българска националистическа партия до фундаменталистка руска пропагандна машина. Американците замениха циганите като абсолютното зло на Земята. Демокрацията бе обявена за враг номер едно, а България бе обявена за принадлежаща по право на Кремъл. Европейските фирми се сдобиха с етикета „колонизатори“, а руските бяха приветствани с подкрепа за енергийните проекти. Западните дипломати бяха нападани по ресторанти и самолети, а руските уреждаха все по-честите визити на Сидеров в Москва, Крим или където е необходим.

Когато „Атака“ изкристализира в креслива радиоточка на Кремъл, БСП отново се върна във властта. Да, социалистите също направиха реверанси към „Южен поток“, но мотивацията на правителството на Орешарски можем да търсим по-скоро в икономическия интерес на групировката зад кабинета, не толкова в любовта към Москва. По същото време едно от лицата на БСП и външен министър Кристиан Вигенин гласува заедно с всички други свои европейски колеги за първите санкции срещу Русия.

И тогава обаче БСП не смееше да контактува открито с „Атака“. Зависимостта от „златния пръст“ на Сидеров принуди социалистите да търпят безобразията му – открито носене на оръжие, обикалящата София страхуваща глутница около него, заканите за граждански арести. Всяко споменаване обаче на близост с „Атака“ бе енергично отричано от БСП. Все още бе неприлично.

И дойдоха безсрамните години

Днес БСП прави всичко възможно, за да не се различава от „Атака“. Лидерите и на двете партии се чувстват по-добре на митинг срещу Европейския съюз и НАТО, отколкото на протест срещу руската агресия в Украйна. И едните, и другите са въодушевени не толкова от успеха на СИРИЗА, колкото от дръзкото противопоставяне на Гърция на Запада. И атакисти, и социалисти прегръщат идеите за национализация, за изгонване на чужди инвеститори. Единствената забележима разлика засега е областта на човешките права – БСП все още не е поискала вкарване в затвора на хомосексуалните. Но пък някои параноични изказвания срещу гражданското общество ни приближават към момента на пълната хармония.

Толкова са еднакви, но не съвсем. Докато Сидеров и Ташева се гордеят от тези си позиции, лидерите на БСП все още ги е срам да ги признават открито. Но и социалисти, и атакисти вътре в себе си много добре знаят, че изпълняват само роля. Прибират се от антинатовския митинг, сгъват знамената със сърп и чук и звънят по скайп на децата си. А те не са в Москва.