Созопол си взема пътя до Дюни, а Малко Търново порутена дискотека в Звездец
18 Февруари 2015, Сряда, 15:36 ч.
Имотите са прехвърлени безвъзмездно на общините от Министерски съвет
Правителството обяви 12-километровия участък между Созопол и вилно селище Дюни за път общинска собственост. Промяната в статута на трасето е по предложение на кмета на община Созопол. С това решение общата дължина на общинските пътища в община Созопол става 79,920 км, а на територията на цялата страна – 19 489,87 км.
Правителството прехвърли безвъзмездно на община Малко Търново правото на собственост върху части от имоти – частна държавна собственост. Те се намират в с. Звездец и представляват кино, дискотека и търговски обект (стол на Министерството на отбраната). След като бъдат ремонтирани, в тях ще бъдат обособени места за отдих, туристически спални, музейни, етнографски и информационни посетителски центрове и други атракции. Целта на община Малко Търново е да се утвърди като туристически център с потенциал да привлича туристи и от Турция, предвид непосредствената близост до границата с нея.
Според кмета на Малко Търново Илиян Янчев ще бъдат търсени възможности обектите да заживеят нов живот по европейски проекти.
В категории:
Созопол
,
Малко Търново
Първите туристи вече са на плажа в Приморско, шезлонгът и чадърът остават по 3,60 евро
От блясъка на „Оскар“-ите до суровия асфалт: Трагичният край на Дейви Чейс
Защо по българското Черноморие се продават свастики
Опасни инциденти в Слънчев бряг и Несебър: Жена с избит зъб, мъж в болница
Тотален хаос: 15-годишен размаза кола пълна с деца, рецидивист нападна спец ченге в София
Прогноза за времето и народни поверия за 18 юни
Колеблив старт за Роналдо на Мондиала, Хърватия до стената
Дневен хороскоп за 18 юни 2026: Пари за Овена, любовни признания за Рака
Проф. Ангел Димитров: Антибългарската пропаганда в Скопие не спира от 1944 г., Историческата комисия буксува на празни обороти
Секс депа в Студентски град и такси за 60 евро: Шестима от "Калашниците" остават зад решетките
Наливат $300 милиарда в Иран за мир, но Тръмп с нови заплахи: Ще хвърляме бомби по главите им
Паника в жилищен блок: Жени пищят заради голяма змия, влязла във входа
Как те познах бе човек?
Още не съм си доизяснил дали трябва да се сърдя на наште, че съм се родил точно през април, но пък вече съм приел съдбата си. И знам, че ние рогатите си имаме някои странни привички.
Още от ранните си години разбрах една стара истина. Колкото да ми натякваха, че не трябва да правя нещо, толкова повече се засилваше моето желание да го извърша. Като магаре на моста до църквата, пулещо се на купанарина(не ми стига и овнешкото, ами и с туй ме сродиха).Не пипай това, не пипай онова.. Е чакай бе, кой си ти да ми кажеш да не го пипам. Ей тъй, може и да нямам никакво желание, ама като ми кажат така и айде. Рогата се показват и съм готов за сражение като мъжко след танца на адреналинките...
Не барай пердето! Ами, няма да го барам. Войнът в мен се пробуди и след като разбрах с какво се пълнят палачинките с мармалад, осъзнах, че мармаладът може да се използва и като боички за рисуване. Тук перденце, там перденце... Като свърших, то даже и на перденце не мязаше вече. След това дойде ред на приказката "Бягайте краченца, да бягаме"...После тоя маниер се предаде и в училище. Даскалицата вика: Трябва да дойдеш на дъската да те изпитам. Е да, ама не. Заседнал съм отзаде и викам: Що пък да трябва? Няма пък". Гледа ме, чуди се, вика ще те обадя на директорката. Ми обади ме бе. То хубаво, ама аз и на директорката й викам "няма пък". Парадоксално, че иначе урока го знаех, ама кои са тия да ми обясняват какво трябва и какво не. Кандардисаха ме с 300 зора, изпях го накрая, даже ми се зачудиха. Ама вече си имаха и едно наум.После трябвало да влизам в часовете. Ами не ми казвай "трябва бе". Е как няма да имам 130 неизвинени в края на срока. Кой ще ми казва къде да влизам и къде не.. Така се научих и да пия. Не трябвало да пия, не било полезно. Че то кое е полезно. Научих се и дори осъзнах едно малко предимство. Пийна ли и нямам проблем да общувам с нежния пол. Стига разбира се, обектът на желанията ми да не ми рече - не пипай там... Ами наядох се на шамари. Тя пък ще ми каже къде да пипам...Още ме е яд как изтървах едно страшно гадже. Всичко тип-топ, обичахме се вече близо 10 дена, ежедневно се гледаме влюбено, плезим езици като куче след разходка и се точим един на друг като Боре Гъзото на млада общинарка. Един вид - сещай се, че му е дошло времето.. И по някое време тя взе че ми рече: "Абе сега май трябва да си легнем|.Чак ми се дорева. Пък не е да не исках да си легнем. Ама коя е тая да ми казва с кой да си лягам... Спах в кафето Горска ягода, отстоявайки честта на рогатите...Сега вече съм поотраснал и поотлежал. С годините все по-улегнал и мъдър ставам. Като отлежало винце oт бъчва във френско селце от айтоския балкан. Само от време на време малко се плаша някой ден някой да не ми каже:
Не пипай пердето...И тогава чух някой да вика, хайде ставай да те няма, качура затворя.......
- за да получиш трябва да дадеш
а патриотите... ех какви патриоти какво нещо...
Или в паметта на народа.
Имаше добри обноски, дето го бе възпитала мама като малък, но толкова, нищо повече. Нито бе хубав, нито бе грозен, нито бе нисък, нито висок.
Дотолкова обикновен, че не просто не се открояваше, ами направо се губеше на общия фон, дето се вика или ще го сгази катаджия на пешеходна пътека или черна котка път ще му стори. А за съжаление и на Ванчо, и на всички ония читатели, дето му съчувствате, и той си имаше свойте проблеми. Ванчо гонеше четиредесетака и кусур и много му се щеше вече да се задоми.
Че на всичкото отгоре беше и мераклия. Мераците му бяха доста над четиридесетака, но бяха в далеч по-завидна форма от него, защото ежедневно се поддържаха. Ще рече, че хубавите каки може и да не забелязваха Ванчо, но това съвсем не значеше, че той не забелязва тях.
Руси, черни, бели, червени, на петна, на райета (добре де, увлякох се), дългокраки, късокраки, с къси поли, с дълги поли, без поли (това последното беше само на телевизора му, на 144 канал), с големи разкошни бюстове, с малки разкошни бюстове, със средни разкошни бюстове, без разкошни бюстове, че да има внос и на френския силикон, той не подбираше. Всеки ден, тия ми ти божествени създания минаваха пред очите му и редовно се блъскаха в него, без дори да го забележат. А как ухаеха, и с каква мека кожа, фантазията му работеше на пълни обороти и така му се щеше, че направо завираше от мерак. Уви. Понякога Ванчо си представяше как влиза в ролята на Брад Пит (или на Брад Пит брат му, все тая) и като се блъсне в оная, червенокосата , тя почне да ахка, въздиша и спре да се извинява, пък после му вземе номера, на другия ден се обади, той прати Анджелина за минерална вода и я покани в къщи, въобще какъв хитрец се оказа тоя Брад Пит (или на Брад Пит брат му) направо не е истина.. но то туй са си чужди проблеми, ние ги мъдрим тия на нашия герой.Та един хубав ден, съвсем отчаян Ванчо се приготви за поредната разходка и тамън излезе от сградата поне да се порадва на слънчевите лъчи и то слънцето взе, че се скри, че не го забелязало. И задуха един силен вятър с все сила и дорде осъзнае какво става, една глинена саксия се отрони от близкия прозорец и бааааам, се насочи с всичка сила към земята, като по пътя си цапна и него.
Ванчо забели очи и се строполи като подкосен, точно навреме, за да види как Анджелина влиза с тубите в кухнята и го хваща на местопрестъплението с червенокосата. И ооо, чудо! Тя проговори. "Ей, Ванчо, добре ли си, леле, каква стана тя, главата ти как е?!".
Нашият герой премигна три пъти, мозъчните му клетки станаха и се изтръскаха от прахта, след което с дружни усилия образуваха логическата връзка, че някакси нещо не се връзва в картинката. Червенокосата редовно му викаше: Брад, Брад, но виж Анджи да го нарича по име??? Че и откъде му знае името?! Щото той използваше прототип, какъв Ванчо... И изведнъж я видя. Не бе Анджи. Но дали пък някак не му се струваше позната... отнякъде.. а в очите й се четеше истинска загриженост.
- Ела, ще ти превържа главата -усмихна се тя и подкрепяйки го, го подкара по стълбите нагоре. - Аз съм съседката, Ваня. Дето живеем врата до врата от 20 години...
Ваня Ищахлийска бе много, много самотна жена. Не бе нито хубава, нито грозна. Нито ниска, нито висока. Нито брюнетка, нито блондинка. Дотолкова обикновена, че или ще я сгази катаджия на пешеходна пътека или черна котка път ще й стори. Че на всичкото отгоре и ищах я гонеше...
П.П: Преди два дни Ванчо мина да почерпи в кочура, имал си вече малки мераклийчета. Ама аз така и не го видях, та пропуснах почерпката .
Созополския ГЕРБерски кмет сега законно ще рекетира с паяка туристите