Как българинът пръв в соцлагера опита вкуса на Кока Кола

Източник: socbg.com

В средата на 60-те години на ХХ век в Източна Европа Кока-Кола е напитка, обвита в тайнственост и митове. Историята на „Кока-Кола” за България обаче е много интересна. До този момент у нас, както и във всички държави от социалистическия лагер „продуктът на капитализма“ е представян от пропагандата като силно алкохолно питие, а вестниците ни пишат, че американските войници във Виетнам се търкалят пияни гушнали бутилки „Кока-Кола“.

През 1965 г. обаче завесата леко се повдига и пътят на презокеанската компания в страната ни е отворен. Това става възможно благодарение на затоплянето на политическия климат у нас след Априлския пленум от 1956 г. и приетата в средата на 60-те Програма за икономическа реформа. Нейните принципи са: децентрализация при вземането на икономически решения и използването на печалбата като мотивация. Според новата директива отделни предприятия могат да продават свръхплановата си продукция. Въпреки новата програма, Министерският съвет на НРБ продължава да провежда политика на производство, при което правителството определя приоритетен списък на артикули. На някои предприятия (като ДСП „Тексим“) е разрешено да търгуват с чужда валута. Това е времето, когато в България се внасят за първи път модерни бензинови колонки, първите машини за производство на тапети и маргарин, неща непознати дотогава в страната.



Заслугата за навлизането на тази тайнствена напитка в страната ни принадлежи на Тончо Михайлов, технолог в поделението за безалкохолни напитки на българското предприятие „Тексим”. През лятото на 1963 г. Михайлов постъпва на работа в легендарния „Тексим“ на Георги Найденов. Името е образувано от думите Търговия, ЕКСпорт и ИМпорт и е първото предприятие в социалистическа България, започнало да работи по капиталистически. То пуска на пазара оранжадата „Тексим“. От фирма „Сифал“, собственост на Френската комунистическа партия, внасят машините и поточната линия за производството на оранжадата. А от София командироват Тончо Михайлов на специализация в Париж, за да се запознае с начина на работа на машините. Изпращането му не е толкова лесно, защото ДС гледа на Михайлов като на „обект с буржоазно минало“. Всесилният тогава Георги Найденов обача гарантира за него и му издават необходимия паспорт. Все пак вечерта преди тръгването го посещава офицер от ДС, който го инструктира как да се държи там.



Така започва и историята с „Кока-Кола“, съвсем случайно, в едно парижко бистро. Тогава Тончо Михайлов си купува бутилка „Фанта“. Напитката много му харесва и той моли френските си домакини да го заведат във фирмата производител. И така се озовава в местния клон на „Кока-Кола“. Кой да знае тогава, че и „Фанта“ е неин продукт?!

В завода Тончо Михайлов се запознава с представителя на „Кока-Кола“ за Франция Александър Макински – руски княз, чието семейство емигрирало в Париж още през 1917 г. Като две славянски души двамата бързо се сприятеляват и князът попитал може ли да посети България и да договорят производството на кока-кола в София. Михайлов казва, че може. Руснакът се обажда по телефона в централата в Брюксел и кани вицепрезидента на „Кока-Кола“ в София от името на прелюбезния г-н Михайлов.



А г-н Михайлов разбира, че е направил голям гаф. Той няма правомощия да покани дори общ работник от фирмата, камо ли двама вицепрезиденти. Връща се в България и прави обстоен доклад за престоя си в Париж. Но „забравя“ да напише за поканите. Белким някак си се размине. Минава време обаче и се получава обаждане от Париж – представителите на американската компания предлагат да дойдат на посещение у нас. Тончо Михайлов си признава греха пред Георги Найденов. Найденов мълчи известно време и казва една от любимите си фрази: „Като е гарга – рошава да е!“ Той вече е опитвал от напитката при посещение в Китай и знае качествата й. Шефът на „Тексим“ звъни по „петолъчката“ направо на Живков и моли за среща. Първият човек в държавата вика двамата в кабинета си. Там ги чака и Пенчо Кубадински, член на Политбюро на ЦК на БКП.
Георги Найденов им обяснява, че неговият служител Тончо Михайлов е договорил производство на кока-кола с френския клон на американската фирма. И започва да ги убеждава, че това е голям шанс за България.
- Абе, Гето – обръща се Кубадински с партизанското име към Найденов, – ти уж щеше да правиш лимонада, а сега го обърна на алкохол!
- Ами то и колата е лимонада, другарю Кубадински – отговаря Найденов.
- Защо тогава правим такава пропаганда против нея? – гневи се партиецът.
- Не зная. Питайте тези, които ви съветват…
Тодор Живков слага край на спора. Без да е пробвал дори глътка кока-кола, разрешава производството й в България. Всички други ръководители на партията и държавата, разбира се, го подкрепят, без въобще да знаят за каква напитка става дума. Не след дълго тук пристигат представителите на „Кока-Кола“. Българите и западните им колеги започват работа по изготвянето на договора.
Договорът за внасяне на концентрата за напитката е подписан на 1 август 1965 г., в края на годината на пазара излизат първите бутилки. Представителите на „Кока-Кола“ предлагат пари за реклама. Тончо Михайлов им казва: „Антирекламата, която сме ви направили досега, вие не можете да я изплатите за 20 години напред…“
От Италия подаряват един милион празни бутилки. После сами започваме да произвеждаме бутилки в Трявна и Пловдив. Капацитетът на производствената линия е 36 000 бутилки на час. Но в началото кока-кола се прави само един-два дни в седмицата. През останалото време се бутилира оранжада.

В договора е включена и клауза, според която всички соцстрани, които подпишат след България договори с „Кока-Кола“ за производство на напитките на фирмата, да ни плащат роялити (комисиони). Американците приемат клаузата, но когато Георги Найденов я вижда в договора, свирепо я задрасква и казва на Михайлов:
- Ти луд ли си, бе? Как може да запишеш такава клауза, нали ще ме вкарат в затвора? Как ще искаме комисиона от Съветския съюз?
В договора си с „Кока-Кола“ България изпреварва всички останали страни от социалистическия лагер. Дори Югославия остава година-две назад от нас. Интересното е, че даже Гърция започва производството на напитката осем години след нашата страна.
В още едно отношение родината ни се оказва пионер – тя е държавата, заради която за първи път в света запазената марка на „Кока-Кола“ се появява на азбука, различна от латиницата – кирилица. САЩ ни подарява логото на кирилица. Бутилките са с етикети на кирилица, което си е прецедент в политиката на компанията. Така по време на социализма само в България името на марката се изписва на кирилица по бутилките.
В края на 1965 г. започва и производството. Първата фабрика за бутилиране на „Кока-Кола“ в България е открита в София ¬ срещу Втора градска болница на столичния булевард „Христо Ботев“. През следващата година са изградени и отворени и предприятията във Варна и Пловдив.
Франческо Този, управлявал дейността на „Кока-Кола“ в България (наричан от българите „Другаря Капиталист“), разказва: „Тексим“ имаше един проблем – че правеше много пари в твърда валута и нямаше достатъчно български левове да плаща на работниците си в България. Като продаваха „Кока-Кола“ в България, те получаваха необходимите левове за опериране в страната.“
Краят на 60-те години и Пражката пролет бележат затягане на комунистическия режим в страните зад „желязната завеса“. Идва краят на либерализацията в икономиката. След едно официално посещение в Москва през 1969 г. Тодор Живков се връща и закрива „Тексим“, която отдавна е трън в очите на „Големия брат“. Георги Найденов е осъден и лежи в затвора за престъпления по служба.
Настават трудни години и за „Кока-Кола“. Производството є преминава към държавното предприятие „Безалкохолни напитки и минерални води“.
Франческо Този казва: „Започнахме да преговаряме годишни квоти за концентрат. Вече не консуматорите – българи и туристи , решаваха колко „Кока-Кола“ да пият, а старата система, с която живеехме толкова много години.“
Вносът на концентрат на напитката започва да се договаря на петилетни планове, но количества не се променят. Търсенето става все по-голямо, а производството – все същото. Така „Кока-Кола“ се превръща в дефицитен продукт за българите.
В средата на 70-те страната ни подписва споразумения за лицензи и производство и на други „западни“ продукти – на „Волво“, „Швепс“, „Шел“ и др. Това обаче води до нарастване на цените и дефицита на стоки.
България няма и достатъчно валута, за да купува концентрата на „Кока-Кола“. За това, с цел да запази присъствието си на нашия пазар, американската компания намира нестандартно решение – бартера. В замяна на напитката страната ни започва да изнася ягодово сладко от пазарджишко и доматен концентрат и така до края на комунистическото управление в страната.
През 1991 г. компанията „Хеленик ботълинг” получава правото да бутилира и да дистрибутира напитката на територията на България. Тогава отпада и надписа на Кока Кола на кирилица.
Ето така един от символите на американския империализъм бавно и полека, но трайно превзема българските домове.