Ако искате да спасите брака си, трябва да прочетете това!

Отлагах това решение до последно. Но все пак денят настъпи. Веднага след като мъжът ми Бил излезе за работа, аз събрах багажа, взех двегодишния ни син под мишница и напуснахме семейното ни жилище. Отидохме при моите родители. Майка ми ни посрещна и ми обеща, че те с баща ми няма да ни оставят и ще ни помагат във всичко.

„Но до този момент, в който ти окончателно ще се разделиш с мъжа си, те моля да изпълниш една моя молба.“ – каза мама. Тя сложи пред мен лист хартия, дръпна в средата една вертикална черта отгоре до долу. Помоли ме в първата импровизирана графа да напиша нещата у Бил, които ме дразнят до такава степен, че просто повече е невъзможно да се живее с него. Във втората колонка трябваше да напиша положителните му качества. Знаех, че вторият списък ще е мнооого по-къс.

В общи линии знаех какво ще напиша в първата колонка:

Бил непрекъснато разхвърля нещата си навсякъде.
Никога не казва къде отива.
Когато седнем на масата издава шумни звуци и понякога се държи неприлично.
Никога не ми подарява хубави подаръци.
Той е небрежен и доста стиснат.
Не ми помага с домакинските работи.
Вечно мълчи и не общува с мен.
Този списък стана дългичък и мястото на листа свърши. Вече имах доказателството, че нито една жена на света не би останала с такова чудовище под един покрив.

Cъс самодоволна усмивка казах на мама: „В другата колонка трябва да опиша положителните му качества, така ли?“ Но тя ми отговори, че и така си знае кои са му силните страни. Помоли ме да опиша моите реакции, възникващи при проява на всеки от недостатъците му. Срещу всяка точка от лявата страна – какво точно съм направила аз в отговор на поведението му. Това се оказа по-трудно, отколкото мислех. Изобщо не очаквах да стане дума и за мен. Но знаех, че майка ми няма да ме остави на мира докато не изпълня и тази част от заданието. Така че започнах да пиша.

Какво правех аз в отговор на дразненията?

Изнервях се.
Крещях и плачех.
Беше ме срам да съм до него.
Играех го мъченица.
Исках да съм се омъжила за някой друг.
Смятах, че заслужавам повече.
Като цяло, той не беше достоен за мен.
И този списък стана безкраен. Тогава мама взе листа и го разряза на две по вертикалната линия. Накъса частта с недостатъците на Бил и я хвърли в кофата за боклук. Подаде ми списъка, който се отнасяше за мен, и ми каза: „Вземи този списък, върви у вас и помисли върху него днес. Детето нека остане при нас. После ела и ако твърдо си решила да напуснеш Бил, ние с баща ти ще те подкрепим безусловно“.

Върнах се у дома и погледнах парчето хартия. Без първата част с недостатъците на Бил, „моят“ списък изглеждаше страшно. Лъснаха черно на бяло всичките дивотии на ужасното ми поведение, цялата същност на деструктивните ми постъпки. Разбрах колко глупаво съм постъпвала през всичкото това време. После се замислих за качествата, които ме дразнеха у мъжа ми. Осъзнах, че в края на краищата не е имало нищо чак толкова страшно, нараняващо и непростимо. Бях толкова сърдита, че дори не забелязвах колко съм случила на мъж – той беше добър, не идеален, но добър човек.

Върнах се в дома на родителите ми. Удивително! Колко по-различна беше реакцията ми към същата ситуация. Чувствах спокойствие и благодарност. Преди пет години обещах пред олтара, че ще съм с мъжа си в богатство и в бедност, в болест и в здраве… „докато смъртта ни раздели“. Ужасих се колко лесно бях готова да променя живота си и да оставя детето си без баща до себе си. Само заради дреболии и минутен гняв.

Когато Бил се върна от работа, ние със сина ни бяхме вкъщи и го чакахме.

Бих искала да кажа, че Бил се е променил. Но не, той не се промени. Той продължаваше да си прави нещата, които ме дразнеха. Но аз промених отношението си към постъпките му. И до ден днешен съм благодарна на майка ми, която спаси брака ни с мъдрия си съвет.

Когато Бил стана на 49 години, му поставиха диагноза „болест на Алцхаймер“. Наложи му се да напусне работата си на преподавател. Аз се грижех за любимия си мъж. И когато синът ни попита: „Мамо, какво ще правим, когато тате вече няма да ни познава?“, аз отвърнах: „Затова пък ние ще го запомним като любимия ни баща и мъж, ще помним всичко, на каквото ни е научил и ще помним как ни е обичал“.

Тази история няма за цел да ви налага какво да правите. Ако не я споделите, няма да се случи нищо. Но ако го направите, може да спасите нечий брак и семейство!/dama