Синдромът "лелка" на една щастлива жена

Източник: dama.bg


За т. нар. синдром на "лелката" сме сигурни, че няма да прочетете в която и да е медицинска книга. Въпреки че в живота той представлява един изключително реален феномен: апатия, мърморене, умора, бледо изражение, асексуалност и никакво желание да се мечтае. Определено класически коктейл от негативизъм. А страдащи - колкото искаш...

Пустата му „лелка”! Като за начало навестяваше само за минутка моето безгрижно, но в същото време силно и уверено „вътрешно девойче”. Изтупваше се под формата на "от нищо взели се" куп домашни задължения като спестовност, стремеж към домакинстване, чистене и пране. Но най-вече я усещах, когато започваше да мърмори по домочадието: „Какво ли ще правите без мен?!”. Но „вътрешното ми девойче” бързо се окопитваше и отблъскваше нежеланата гостенка. Домочадието си отдъхваше и всичко ставаше отново леко и спокойно.

Въпреки това, след раждането на сина ми, неканената гостенка, започна да се заседява по-дълго в мен, опитвайки се да се прикрива под социалните маски на чувството за дълг и отговорност. А след раждането на дъщеря ми, "леля" се премести при мен завинаги. Грубо и цинично. С всичките си екстри като тъга, меланхолия, скука, домошарство и наднормено тегло.

Набързо, набързо тя сложи всичко на мястото му вкъщи - прегледа гардероба ми и изхвърли всички по-младежки и момичешки дрехи и ме прикани да не си и помислям за високи токчета. Когато някога плахо предлагах да отидем до магазина за бельо, "леля" крясваше непреклонно: "Къде?! Та, синът ти няма дрехи!".

Всеки ден все по-смело и по-смело тя даваше ясни разпореждания вкъщи. Това бързо даде своето отражение: децата вече рядко се смееха, приятелите ни оредяха, а съпругът ми забравяше да шепне нежни думи в ухото ми. Но в един слънчев пролетен ден моето "вътрешно момиче" се събуди и ме разтърси: "Животът ми е станал непоносим!" Набързо си купих обувки на висок ток, боядисах си косата в ярко червен цвят и моментално изхвърчах от къщата на тази вечно мърмореща "леля", нейните манджи, умора и чувство за дълг.

За всеки случай си написах заповеди за борба със синдрома на "лелята":

Заповед №1: Прави всичко с лекота и любов

Както философите казват, каквото отвътре, такова и отвън. Ако се радваш на света около себе си и ако се наслаждаваш, ще ти проличи и външно. Несъмнено ще станеш по-красива и привлекателна, както за другите, така и за късмета. Твоето добро настроение е твоето камъче, което ще се разпростре навсякъде и ще зарази всички, които са в близост до теб. Само тази пуста "леля" забравя, че щастливите майки имат щастливи деца, а щастливите жени имат съответно щастливите съпрузи.

Заповед №2. Незабавно сложи дамските малки радости в графа „жизнено необходими”.

Има една женска тайна: „Да се родиш умен не е толкова сложно. Мъжкият ум е даденост – или го има, или го няма. Виж, относно женската прелест, нещата стоят по друг начин. Тя е нещо, което се придобива.” И така какво придобиваме когато се глезим с разни женски нещица от рода на парфюм „Шанел”, кокетно бельо с дантелки и годишен абонамент за любимото списание? Женственост! Чар! Неустоимост! Кокетство! Способност да караш другите да си губят ума! И нито грам „влельосване”. Само усещане, че все още сме на върха. Независимо от годините.

Заповед №3. Не съм длъжна на никого!

Относно чувството за дълг („ох, длъжна съм”, ама те са ми длъжни!) психиатрията си струва да посвети цял един раздел. Класиката в жанра е изразът: „Мразя да готвя (да чистя, да подреждам и т.н), но съм длъжна.” И вместо да си вършим работата с удоволствие, да помолим за помощ или пък да се откажем (ако сме решили, разбира се, което е малко вероятно), ние се мъчим, издевателстваме върху себе си, дразним се на семейството си и… се превръщаме в озъбени „лелки”, мазохистично настроени към самите себе си. Макар че в повечето случаи семейството ни няма нищо общо. Никой не ни е карал да обикаляме около печката цял ден, да им приготвяме 5-степенно меню за вечеря! Май внушеното ни от детството убеждение, че "любовта на мъжа минава през стомаха, а децата без нас ще умрат от глад" си е малко погрешно. И трябва да го заменим с друго, което да устройва всички страни.

Заповед №4. Не ми пука какво ще си кажат хората. Важното е аз какво мисля за самата себе си.

А за себе си трябва да мислим с нежност и само хубави неща. Ако някой има друго мнение – негова си работа. Данък „обществено мнение” плащат само „лелките”. "Девойчетата" търсят безупречността единствено в собствените си очи. Изправен гръб, кръшна походка, вдигната брадичка. Че кой би се усъмнил, че съм богиня, късметлийка, безупречна, щастлива жена?! Никой. И доста вероятно, ще бъда по-малко одумвана.

Заповед №5. "Да" – на високите токчета и стилния тоалет, даже и с деца на ръце! "Не" – на торбестите и безформени дрехи, даже и когато мъжът ми не е наоколо!

Знаете ли къде се отчита най-голямо потребление на дамски парфюми? Можете ли да се досетите? При жените от Арабските емирства. Дълго се чудих защо? Ами те са все с фереджета! А всъщност се оказа толкова просто. При нас е прието жените да се тъкмят и контят, когато отиват на работа, на гости или излизат навън. А вкъщи – както я е създала майката природа или в случая родителите й - без прическа, по халат или друга домашна дреха и задължително без грим. Доста кофти, а?! А при арабскте жени е тъкмо обратното - у дома си те изглеждат като кралици. Златно и непоклатимо правило. Само „лелките” мрънкат неща от типа на: „Нямам сили, уморена съм, заета съм, хич не ми се занимава, у дома съм си!”. Що се отнася до „девойчетата”, даже напротив – захващат се с въображение, прелистват „Кама сутра”, занимават се с разни практики и арабски танци. С една дума, те се забавляват.

Заповед №6. Съдбата на жената е не да забавлява мъжа и да го обслужва, а да го вдъхновява!

Един познат казваше, че мъжете никога не бягат от жени, които хубаво готвят, перат и чистят. И имаше три съпруги. И трите чудничко готвеха и перяха. Той изобщо не разбра, че домакиня и съпруга не е едно и също понятие. Едната отговаря за домакинството, черпаците и обикновено е "декорирана" с престилка. Но втората... Втората умее много повече. Тя „облагородява” домакинството, превръща се в муза и в източник на вдъхновение, тя е и семеен мозъчен център, и любима, и всичко друго, което е необходимо. Само не и „Лелка”!

Заповед №7. Аз съм, има ме и това е достатъчен повод за радост!

Друга като мен няма и няма да има никога! Съгласете се, че не си струва да затривате неповторимата си индивидуалност с всекидневните и най-често, измислени проблеми и да се превръщате в досада. Има толкова креативни начини и да се грижите за домакинството и да сте себе си!

И така, сложих „лелката” на мястото й, събрах й багажа и й посочих вратата. И отново заобичах себе си и всички останали! Сега мога да си позволя най-накрая да направя някои луди за повечето жени неща или пък да пръсна малко пари в салона за красота, и то без капка угризение за празния хладилник. Защото мъжът ми макар и да ме погледне с престорения си укор: „Това, жените, са голяма напаст!”, след това съм убедена, че закачливо ще ми подръпне разкошните, току що боядисани къдрици. Децата ми ме обожават! И има защо - майка им си облича дънките и тениската, пързаля се с тях на пързалката и рисува с тях по асфалта. И питам аз "Кой казва, че на моите години не ми прилича?!". „Лелката”?! Мислено й се изплезвам и хуквам с ролерите след децата.