Колабирах на шосето до ресторант „Перперикон“, а хората ме подминаваха. Вижте покъртителното писмо на студентката Лилия

След 20 минути спряха три млади момчета, докараха ме до нас, предложиха да ме закарат до болницата и останаха, докато дойде линейката. Нямах време да им благодаря - докато се осъзная, те си бяха тръгнали, пише Лилия

Ключови думи: жена, бургазлийка, диабетна криза, безпомощно състояние, епикриза, кръгово движение, ресторант перперикон, славейков, бургас

04 Юли 2014, Петък, 16:57 ч.

Автор: Флагман.бг

Младото момиче получава диабетична криза и колабира, но 20 минути никой не притичва да й помогне

Студентка от Бургас получава диабетична криза и колабира на 5 метра от кръговото кръстовище на ул. „Проф. Яким Якимов“, точно срещу ресторант „Перперикон“. Цели 20 минути момичето лежи на земята, но никой не й се притичва на помощ. Хората ме подминаваха, децата от ресторанта ме сочеха с пръст, възрастните ме гледаха безучастно, а колите ми бибиткаха, без никой да спре дори да попита как съм“, пише момичето в покъртително писмо до Флагман.бг. и недоумява каква е причината за тази безсърдечност.
Публикуваме нейното писмо без редакторска намеса и само с инициалите й – Лилия Н., както тя ни помоли:

„Пиша Ви, защото вече ме е срам да се нарека българка. Пиша Ви, защото нямам думи. Студентка съм в България от близо 4 години и преди съм живяла извън страната, идвах си за по един месец, само през летата. България, където съм се родила, хубавата и красива държава, където обаче народът е толкова студен и безразличен към другите. Била съм по много държави, такова безразличие не съм виждала никъде.
Днес припаднах посред бял ден на шосето срещу ресторант „Перперикон“, на улица „Проф. Яким Якимов“ в Бургас. На 5 метра от кръговото, където не спираха да се движат коли. 20 минути бях на шосето, хората ме подминаваха, децата от ресторанта ме сочиха с пръст, а възрастните ме гледаха. Колите и те ме подминаваха, някои от тях ми бибиткаха, без никой да спре дори да ме попита как съм.
След 20 минути спряха три млади момчета, докараха ме до нас, предложиха да ме закарат до болницата и останаха, докато дойде линейката. Нямах време да им благодаря - докато се осъзная, те си бяха тръгнали.
Исках с това писмо да им благодаря, че ми спасиха живота (получих епикриза – захарта ми беше много ниска, както и кръвното). Те са истински герои!
Исках да го прочетат и други, да осъзнаят, че това може и на тях да се случи или на техен близък, че в такива ситуации трябва да си помагаме един на друг, това ни прави народ... Къде изчезнаха нашите принципи? Защо станахме толкова груби и безразлични към хората? Защо?
Моля да бъде публикувано, за да се събуди малко народа, да си помагаме - ръка за ръка.
Ако може и да е анонимно – без да публикувате името ми!“

В категории: Лична драма