Котките на Лефкада са част от пейзажа, в Бургас - повод за квартални войни

Кастрация, контрол на колониите, определени места за хранене и отговорност - това е разликата между грижата и безконтролното размножаване

Ключови думи: Лефкада, Бургас, улични котки, бездомни животни, кастрация, грижа за животните, квартални конфликти

На Лефкада видях нещо, което първоначално ме разсмя – автомати за гранули за котки. Пускаш монета и храниш някоя от десетките улични котки. После се сетих за Бургас. За купичките пред блоковете, за скандалите около тях, за хората, които хранят, но не кастрират, и за другите, които толкова мразят тези животни, че понякога са готови да ги убият. И си зададох един прост въпрос: как на единия бряг на морето котката е част от пейзажа, а на другия е причина хората да се мразят?

На Лефкада котките са навсякъде.

Минават между масите на таверните, хората ги галят, радват им се. Те просто са там. После влизаш в магазините за сувенири и отново виждаш котки. Керамични, нарисувани, върху чанти, чаши, магнити. Има дори красиви купички за храна. Котката е станала част от образа на острова.

И неизбежно си мисля за Бургас. Град, в който една купичка с гранули пред блока понякога е достатъчна, за да започне квартална война.

Едните казват: „Горките животни, гладни са.“

Другите: „Махнете ги оттук.“

Следват спорове във входа, публикации във Facebook, обвинения, закани. Едните са обявени за „луди коткарки“, другите – за „изверги“. А някъде между двете крайности остават самите котки. И тук има нещо, което хората, които обичаме животните, също трябва да си признаем.

Да храниш не е достатъчно.

Да изсипеш гранули под терасата всяка вечер може да е състрадание, но не е цялата грижа. Ако около тази купичка постепенно се съберат пет, десет, петнайсет некастрирани животни, ако се раждат нови котета, ако има болни животни, ако храната остава по земята и мястото не се почиства – рано или късно ще има конфликт. И човекът, който живее на първия етаж и не иска това под прозореца си, не е задължително лош човек. Не е длъжен дори да обича котки.

Точно тук обаче минава една много ясна граница.

Можеш да не ги харесваш. Можеш да не искаш да спят върху колата ти. Можеш да се ядосваш, че някой е превърнал пространството пред входа в нерегламентирана хранилка. Но как се стига от „не искам тази котка тук“ до желанието да я ритнеш, отровиш или убиеш?

Това вече не е спор за котките. Това е нещо в нас.

И може би точно затова Лефкада ме накара да се замисля. Не вярвам всички гърци да обичат котки. Със сигурност има и такива, които не могат да ги понасят. Но поне на местата, през които минах, не видях онази ярост около самото им съществуване. Те просто са част от средата.

Може би защото, когато едно присъствие е организирано, то много по-рядко се превръща в проблем.

Кастрираш животните. Следиш колониите. Храниш ги на определени места. Оставяш вода. Почистваш. Лекуваш болните. Не позволяваш популацията да расте безконтролно. Това е далеч по-смислено от вечната битка между „махнете всички котки“ и „ще ги храня, където си искам“.

Не е необходимо целият Бургас да заобича котките. Нито да започнем да ги рисуваме върху всеки магнит за хладилник. Достатъчно би било хората, които ги обичат, да поемат отговорност за тях. А тези, които не ги обичат, да приемат, че едно животно няма вина за това, че се е родило на улицата.

Може би това е разликата, която усетих на Лефкада. Не че там котките са по-различни. Хората просто сякаш са намерили начин да им оставят малко място до себе си.

А понякога цивилизоваността се вижда точно в такива дребни неща.