Онкоболна бургазлийка ходи половин година с гола глава заради бюрократи

Автор: Флагман.бг



Знаете ли как онкоболен в Бургас получава перука? Този въпрос зададе на редакционната ни поща бургазлийката С.Д. и разказа собствените си патила. Жената е оперирана в началото на юни миналата година. Следва тежка лъчетерапия, от която косата й "изгаря", става суха и започва да се чупи. От началото на тази година започва и химиотерапия. Косата изчезва съвсем  и главата й остава гола.

По закон ми се полага перука. Наистина е доста стряскащо да изляза в този вид на улицата. През зимата беше по-лесно, слагах шапка, а сега си вързах забрадка, но някакви младежи ме взеха за бежанка и едва не си изпатих и то на Тройката, разказва изплашено болната. Хвана ме страх и си слагам някаква смешна капела. По-добре да ме мислят за луда...

Като всички мои посестрими тръгнах по пътя на ужасната бюрокрация. Искам тук да разкажа на какво ни подлагат нас, болните. За да ми дадат перука, първо трябва да имам направление от лекуващия лекар. Наредих се на дълга опашка, бях с разтреперани от терапиите крака, гадеше ми се, но се сдобих със заветното направление. Оттам ми казаха, че трябва да мина ТЕЛК. ТЕЛК за перука! Аз имам минат ТЕЛК, инвалидизирана съм и то точно за същото заболяване. Но трябваше да подам документи още веднъж. Този път за перуката.

Подадох ги, но казаха, че има много чакащи и ми определиха дата след три месеца. Три месеца аз ходя на терапии без коса и чакам ТЕЛК. Минах го, но не би. Една седмица изчаквах решение ще ме одобрят ли за перука или не. Оказа се, че и решението не е достатъчно. Трябваше да ходя отново на регистратурата, която е на съвсем друго място, за да ми заверят решението. Самата заверка трае две седмици.   

И отново тръгнах по мъките. Казаха ми да занеса документите си в Социални грижи и там да решат дали да ги одобрят и каква сума ще ми дадат, за да си купя перука. В момента съм на фаза Социални грижи и очакване на одобрение. Вече половин година главата ми е напълно гола, не смея да изляза без шапка. Чувствам се унижена, смачкана, един път от болестта, втори път от тежкото лечение и трети път от бюрокрацията, която прави всичко възможно да ме накара да се откажа да си търся правата.

Като си помисля, че по цялата верига по пътя към заветната перука има чиновник след чиновник, които решават имам ли право или не, че тези чиновници получават заплати, много по-големи от цената на една перука, се питам в каква държава живея. Някой се гаври със съдбата ми, която и без това ми е достатъчно тежка. Някой решава вместо мен. Някой получава пари, за да заседава. Страшно е да си болен. Но да си болен в България, е не само страшно, но и унизително, пише С.Д., която продължава да броди гологлава по инстанциите и да си чака перуката.     

В това време по улицата я гледат вторачено и любопитно, някои й се присмиват, други я погледжат със съжаление, а най-честата реакция била хората да се отдалечат максимално бързо от нея, сякаш е чумава. А тя е просто болна.