Вярвам в съдбата и в неизбежната победа на справедливото

Автор: Радостина ГЕОРГИЕВА

Костантин Луков е роден на 29 януари 1954 г. в Айтос. Живял е обаче много малко там – само около 6 месеца, когато родителите му се местят в Бургас. Завършил е ОУ „П. Р. Славейков“, а после  електротехникума  със специалност „Ел. машини, уреди и апарати“. Висше  образование завършва в Академията на МВР, а след  това и Право. Вдовец е, с две деца. Обича да казва: „Нищо човешко не ми е чуждо”.

-Г-н Луков, предвид неизчерпаемата ви енергия и спортна форма, колко хора в Бургас биха заложили, че окръглихте цели  60 години?

-Близките ми приятели знаят. Но повечето, когато стане въпрос за възрастта ми и като си кажа годините, се учудват.

-Как си го обяснявате?

-Според мен е ген. Баща ми Йордан беше много младолик. Той почина на 78 години, но изглеждаше на 60.

-Кога мислите, че ще се укротите?

-На тази възраст приемам, че съм поулегнал. Обществената ми работа ме притисна - да бъда по-спокоен, умерен, да правя компромиси. Старая се някои неща да минават през едното ухо и да излизат през другото. И така е правилно, защото ако се изявявам такъв, какъвто съм по природа, значи не ставам за обществена работа.

-Виждала съм ви „да палите на четвърт”.  Как се чувствате зад камбаната и микрофона, когато водите сесиите на местния парламент или в кабинета на председателя на Общинския съвет, имате си работа с много и всякакви хора?

-Балансиран съм и се чувстам на мястото си Когато бях избран за председател, от трибуната казах, че съм пръв сред равните и не се вземам за нещо повече от останалите общински съветници. Възприел съм тактика да прилагам правилника еднакво спрямо всички. Ако трябва да го приложа строго формално обаче трябва да изгоня както от моята група един-двама, така и от другите групи, по един-двама, поне. Има отделни общински съветници, които не седят мирни. Независимо, че им се дава думата да се изкажат. И когато си седнат по време на изказванията на други, репликират, надвикват се от място, обиждат. Това се вижда от журналистите. Както и в случаите, когато просто искат да критикуват – направо прегарят манджата, но търпя.

-Вие самият как се харесвате повече – като полицай, като юрист или като политик?

-Малко е известно, че аз съм бил и работник - ел. техник.  Завършил съм електротехникум и имам най-високия разред. 3 години съм работил в Нефтохимическия комбинат и съм практик. През далечната 1977 г. постъпих като редови служител в тогавашната КАТ, а сега „Пътна полиция“. Тази професия няма политически отенък. Дали Тодор Живков е управлявал, дали е било комунизъм – какво се е променило в тактиката на контрол на пътя преди и сега? Няма никаква промяна. И тогава Законът за движение по пътищата беше такъв, имаше санкции, и сега е такъв. Няма нюанси. Аз обичах тази професия и когато постъпих там, съм работил с голямо желание и всеотдайно. Това правих и впоследствие като адвокат, правя го и сега като председател на Общинския съвет и като общински съветник. Аз съм замесен от такова тесто, че съм свикнал да давам всичко от себе си и да изпипвам нещата, не обичам претупаните работи.

-Откъде идва това – от майка Ви или от баща Ви?

-Идва и от двамата. Не съм наблюдавал. Вярно е, че човек наследява подобни качества, но е вярно, че взема и от самото семейство,  в което расте, взема и от училището, от кръга приятели в своя живот.

-От средното училище повече или от висшето образование, според Вас?

На дисциплина съм се научил от висшето образование, тъй като съм учил в Академията на МВР, после съм приравнявал „Право“, пак в София. Аз съм дисциплиниран човек и държа и другите да бъдат такива. Ако има правила,  трябва да се спазват от всички. Ако  в България, пък и в Бургас по-големият процент от обществото спазваше правилата, щеше всичко да ни е наред. Това, разбира се, е утопия. Но задължително трябва да има самоконтрол. Като започнем от дребните неща – за нарушаването на правилата за движение; който пуши, да не си хвърля угарките на улицата; да не хвърляш боклуци и други такива дребни неща. От там се започва.

-Това болезнено развито чувство за справедливост не Ви ли вреди?

-В много случаи. В системата на МВР съм имал неприятности точно заради това чувство за справедливост. Когато тръгна Перестройката през 1984 – 1985 г., аз съм първият човек, който стана на едно събрание и започна да иска от ръководството обяснение за кадровата политика в Областната дирекция на МВР в Бургас,  тогава Окръжно управление. Това тогава беше абсолютно табу. По „партизанска” линия или по-елегантно казано по партийна, комунистическа, се назначаваха офицери, които нямаха ценз, независимо, че законът изискваше висше образование. Аз станах и им го казах. Имаше  колеги, които  бяха синове и дъщери на партизани.

-Казахте, че Вас са Ви формирали семейството, училището, висшето образование в Академията на МВР и Вашите приятели. Кои са вашите приятели?

-Обкръжението е твърде малко. Защо ли?! Когато бях в системата на МВР, имах възможността да проверя кои са истинските ми приятели. Когато приказваш много, ръководството търси начин да се разправи с теб. Това и се опитаха. То не е тайна – абсолютно незаконно ме бяха отстранили за три месеца от длъжност. Това се случи след промените – 1991 – 92 г. Аз водих дела и бях възстановен след това. Отстраняването ми беше през лятото. През тези три месеца истинските ми приятели останаха до мен и ме подкрепяха. А тези, които са търсили изгодата – подмазвачите и подлизурковците,  се отдръпнаха, като мислеха, че вече няма да се върна в системата на МВР, че съм аут. Когато след три месеца ме възстановиха, същите тези подлизурковци ме посрещнаха с: „О, г-н Луков, много се радваме, че сте отново тук.“ Животът  провери истинските ми приятели.

-Един много обран и скромен човек, който ненавижда показност и фойерверки, какъвто е бургаският кмет Димитър Николов, се питам, как понася около себе си  подобна експанзивна натура като Вас? Приятели ли сте с него? Всъщност как попаднахте в ГЕРБ и около Димитър Николов?

-Аз, Димитър Николов и още 13 души сме от учредителите на ГЕРБ. Първо на гражданската структура. Винаги съм се учудвал, когато наши съпартийци започнат да обясняват кога и как са я направили тая партия и нерядко питам: „Абе, как така в една толкова малка стая се събрахме толкова много хора?“ Бащите и майките през годините стават все повече, смешно ми е понякога. Истината е, че аз през 2005-2006 г.  работех като адвокат и поканата дойде от колежката Златина Дукова, с която сме добри приятели. Тя каза, че ще се създава ГЕРБ и ме покани да дойда на учредяването. Така стана. И животът ми се дели дотук на периоди по 20 години.

-Бихте ли конкретизирали?

-20 години съм бил в системата на МВР и може би съм първият служител, който е излязъл по собствено желание от нея през 1994 г. Това е риск, защото в тези смутни времена, каквито бяха тогава, да излезеш от една твърда заплата, да не говоря, че бях на висок пост - началник-група с перспектива да стана началник на сектор. Оставих всичко това и реших да изляза на свободна практика, да си вадя хляба със знанията, с уменията си и с това, което аз мога да покажа. От 1994 г. съм адвокат. През 2014 г. правя 20 години като адвокат. Обществената ми работа е от 2007 г. Когато кметът спечели изборите, ме покани в екипа си. Тогава пак направих  жест. Надали има действащ адвокат, който да си зареже клиентите и хонорарите, а аз дойдох на заплата 1000 лв. в Общината като директор. Не съм търсил изгода, не съм ламтял за много. Дойдох, за да създам ред и дисциплина в града и мисля, че хората, са го оценили. Сега може да ме обвинят в самохвалство, но нека върнем лентата: През 2006 – 2007 г., по времето на Йоан Костадинов, знаете какъв хаос беше с паркирането. Колкото и да критикуват Синята зона, която е донякъде и моя рожба, казвам и го отстоявам – считам, че е правилно да я има. Мненията са различни, уважавам и тези на моите опоненти.  Развитието на областния град като административен и бизнес център, като туристическа забележителност и култура, ще се впише в историята и като я четат после покобенията след нас ще кажат дали е било правилно да слагаме ред на улиците или не.

-Ако трябва да благодарите на някого, кой би бил този човек?

-На моите родители. На майка ми Михаилка и на баща ми Йордан, лека му пръст. И двамата бяха жп работници. Майка е жива и здрава.

-За какво съжалявате най-много?

-Съжалявам, че като юрист, когато обявиха първия конкурс за нотариуси, аз много се двоумих  да отида или да не отида. За първи и единствен път в живота си – не взех решение. Ако бях отишъл, сега щях да бъда нотариус. Но пък се чудя дали животът ми щеше да е толкова динамичен и интересен, дали щях да срещна хората, с които сега работя.

-Но пък щяхте да бъдете богат, г-н Луков, не познавам беден нотариус.

-Да, щях да бъда богат. Може би. Знаете ли, аз не съм много вярващ, в смисъл – не съм религиозен човек. Вярвам в съдбата и в неизбежната победа на доброто и справедливото. Моят принцип е „Отнасяй се така, както искаш към теб да се отнасят, основно -  не вреди на другите.“ Дали щях да бъда богат, да сигурно. Но нямаше да срещна тези предизвикателства. Така е в живота. Спазвам и още една максима – „Не е важно колко получаваш, а колко даваш”.

-Удовлетворен ли сте от това, което вършите сега? То е повече главоболия, отколкото приходи.

-Удовлетворен съм, на 29 януари ще направя 60 години, аз се чувствам млад, енергичен и давам всичко от себе си в тази работа. Имам способността, когато изляза от залата на Общинския съвет след 17 часа и се прибера вкъщи, да се абстрахирам  от напрегнатите ситуации. Обичам през уикендите да се гмуркам. Аз съм добър плувец и гмуркач, но не ми остава време за това. Откакто съм председател на Общинския съвет, нямам отпуск, през август нямаше кой да ме замества. 

-Какво бихте казали за личния си живот?

-Аз съм вдовец, жена ми почина на 50 години. Имам две големи дъщери. По-голямата Михаела сега прави докторантура, завърши английска езикова гимназия, бакалавър  по Молякулярна биология в Софийския университет, преподава в Медицинска академия на чуждестранни студенти. Иска обаче да се прибира към Бургас, не й се стои в София. Малката дъщеря Йоана е юрист, завърши право и работи в Административния съд в Бургас. Горд съм с дъщерите си. Не съм сам в личния си живот, имам  спътница, казва се Дафинка. Но ако ще задълбочавате въпроса, да знаете, че нямаме намерение да сключваме  брак. Просто сме приятели, разбираме се.