С писане чистя напрежението - загубих брат си, грижих се за сестра наркоманка

Прозренията на ученичката впечатлиха с дълбочината си и с мирогледа на зрял човек авторитетното жури, в което бяха писателите Бойко Ламбовски и Калин Терзийски и журналистът Христо Кьосев

Ключови думи: Карнобат, Бианка - Мария Желязкова, конкурс, награда, разказ, Братя Мормареви

Разказът на 17-годишната Бианка-Мария Желязкова, дванадесетокласничка в СОУ “Хр. Ботев” в Карнобат, спечели първа награда в Седмия национален ученически конкурс “Бодлите на таралежите” на фондация “Братя Мормареви”.

На церемонията по награждаването в София тя отиде с класния си ръководител Денка Димитрова, която по регламент също бе отличена с парична награда. Димитрова, която преподава химия, е първият нелитератор, който получава награда в литературния конкурс.

В столицата редом до победителката бе и прототипът на героинята Лилия - сляпата Катя, която е вдъхновила Бианка-Мария да напише разказа си“Лехата, където Бог чува молитвите”.

Прозренията на ученичката впечатлиха с дълбочината си и с мирогледа на зрял човек авторитетното жури, в което бяха писателите Бойко Ламбовски и Калин Терзийски и журналистът Христо Кьосев. Наградите връчи известният социолог Кънчо Стойчев - син на Марко Стойчев, единият “брат” от прочутия тандем Братя Мормареви.

Бианка-Мария е родена във Варна на 8 май 1996 г. “Нямам голямо семейство. Живея само с майка си. Но имам двама братя и три сестри, които са от двама бащи и четири майки. Родена съм в два града. Гражданин съм на два континента. И нямам постоянен дом...” Така започва един още недописан разказ на тийнейджърката, озаглавен “Бащи за осиновяване”. Живяла е в САЩ, където е осиновена от втория съпруг на майка си, после двете се връщат у нас. Казва, че може да е навсякъде, стига да има книги за четене. Печелила е много конкурси.

- Бианка-Мария, откога пишеш разкази?

- Тръгнах на училище на 5-годишна възраст в САЩ, научих се да чета и пиша на английски, а след две години и на български. Първият ми опит да творя бе песен за България, в която се пееше за Бургас, за приятелите и за това, че USA са само три букви. После на 8 писах писмо до сенатор от Флорида, повече есе, отколкото писмо, бях го озаглавила “Американски таратор за моите бащи”. Не знам дали пазя някъде “мъдростите” си като малка.

В пети клас се върнах в България и в училище трябваше да напишем есе за родината. Написах го спонтанно, което почти винаги правя, като седна пред белия лист. Почнаха моите съученици да четат един след друг - за красотите на България, за исторически забележителности... Когато дойде моят ред, се разплаках и отказах да го чета. Бях писала за мръсните улици и паркове, осеяни с бутилки и боклуци, за термометъра, открит в хляба на една жена, за това, че е пълно с бездомни кучета. Тогава бях на 10 години.

Живяла съм и на село и дори учих две години в училището в Екзарх Антимово.  Мога да живея навсякъде, стига да имам книги за четене. В селското училище съучениците ми бяха от ромски произход, сега в класа ми в Карнобат има много от турски. Това нито ме притеснява, нито ме прави различна от тях. Все пак съм учила с деца от всякакви раси и цвят на кожата в Америка.

- Вярваш ли в Бог, защото много често го споменаваш?

- Не ходя на църква често, даже почти не ходя. Но пък и не се появявам само на великденски и коледни празници, което правят много хора. Иначе пращам молитви. За първи път внезапно се помолих за една чернокожа жена, хаитянка, да оздравее. Беше оперирана от рак. Помолих се от цялото си сърце, бях на 7-8 години. После разбрах, че жената се възстановила бързо и бях доволна, че Бог е чул молитвата ми.

Бог се появява в моите разкази и есета, когато реши. И сигурно така трябва. Не го търся, той просто идва в редовете. Така се получи и с есето ми “Обичам те, како”, с което взех трето място в конкурса “Изкуство против дрогата” тази година. Има го и в едно есе на английски език, което изпратих в Япония, там обаче резултатите не са излезли.

- Как се запозна с прототипа на героинята си Лилия?

- С Катето се запознахме в читалището в Карнобат. Тя и другите млади хора от защитеното жилище в село Искра редовно посещават театрални постановки. Аз също. Тези, които живеят в защитеното жилище, са младежи с различни недъзи и увреждания.  Отстрани изглеждат странна група от болни хора. А всъщност са най-чистият кръг, в който може човек да се почувства добър. И чист като тях.

Не само Катя, всички се усмихват сърдечно, всеки иска да ми стисне ръката, да ме прегърне, повтаря името ми и ме кани на гости, иска да се видим непременно пак. Не се сещам други хора да са се отнасяли така с мен - без лицемерие, без преструвка.
Запознанството ми с Катето ме върна назад в американските ми години, когато много исках, като порасна, да се занимавам със слепи деца, да ги уча да четат. Помня как се учех да разпознавам какво пише на опаковките на Брайл в супермаркетите. Защото в Щатите продуктите са изписани и на езика на слепите.

Според мен независимо дали ходим на църква, или не, във всеки от нас Бог си го има. И когато общуваме с чисти хора, каквито са тези от защитеното жилище, този Бог надделява над всичко друго. Телевизията и интернет млъкват и угасват, небето става синьо, а слънцето - жълто като в рисунка на малко дете. Така попаднах в лехата на Лилия. Лилия, леха, лалета... И историята ми тръгна.

Мисля, че дълбоко в себе си съм искала да напиша и за онези, които странят от хората с недъзи. Не само в града, където уча, навсякъде отношението към слепите и тези с умствена изостаналост се свежда до “Пази, Боже”, малко съжаление, много неразбиране и още повече неприязън. Катето не иска да я съжаляват, както не иска да я заобикалят майките със здрави бебета в количките. Или да я анатемосват старите баби. Това го мисля аз, съмнявам се, че сляпото момиче мисли като мен. И по-добре, нали...

- Откъде ти хрумна заглавието на есето?

- Лехата с лалета си я измислих спонтанно, може би защото писах разказа си през пролетта. Наскоро разбрах, че в защитеното жилище Катя наистина се грижи за градинката със зеленчуци и цветя. Изтръпнах. И плаках. Необяснимо е...

- Защо пишеш? Разказите ти звучат като писани от човек с голям житейски опит, а ти си само на 17 г.

- Пиша, защото само чрез писане чистя напрежението в мен. Загубих брат си, когато бях на седем, грижила съм се за голямата си сестра, която бе наркоман. Живяла съм в Америка в пълна къща с пълен хладилник, живяла съм на село с баба и дядо, които преди година погребах.

Имам още една двойка баба и дядо - биологичните ми. С тях се виждам рядко, но много ги обичам, те са и единствената връзка между мен и баща ми. Всъщност имам двама бащи, но не съм живяла с никого от тях, имам две родни места, гражданин съм на два континента.

Сега живеем по квартири с майка ми, не е лесно, но не сме нещастни. Наричаме куфарите ни на колела “Home, sweet home”. Вярвам, че един ден, когато имам свой дом, ще ги окача на стената вместо картини.

Живяла съм незащитена и крехка като лалетата на Лилия от моята история. Затова съм пораснала по-бързо, затова съм понякога по-силна от връстниците си. И може би затова пиша така, както пиша.

- Броиш ли разказите и есетата, които си написала досега? Казват, че са стотици...

- Нямам идея колко са, пиша много, събирам драсканиците си в торби, някои стихове изгарям, някои разкази изхвърлям дни след като съм написала.

- Как така се реши да участваш в конкурса на “Братя Мормареви”?

- Агитира ме класната ми Денка Димитрова. Написах едно есе за водата за екоконкурс в последния момент и спечелих второто място. Участвах и в конкурс за есе на Корпуса на мира на английски език. Бях сред 15-те финалисти, но едва не се успах, просто влязох в класната стая в последния момент, излях си душата на два листа и се представих много добре. Така става с мен - непланирано, внезапно, на един дъх.

- Повечето от връстниците ти се интересуват от други неща - дискотеки, интернет, мечтаят за участия в риалити формати...

- Не гледам риалити, не мога да понасям български сериали, не слушам чалга. Не мога обаче без новини, книги и музика.

- Какво искаш да работиш?

- Искам да уча журналистика. Въобще работата ми да е свързана с писане, с творчество, със свобода, доколкото това е възможно.