Свободата на изразяването на иранския режисьор Джафар Панахи в Бургас - напук репресиите на правителството

Изкуството е единствената територия, която никой режим не може напълно да окупира

Ключови думи: Изкуството е единствената територия, която никой режим не може напълно да окупира

Бомби продължават да разтърсват Иран, войната продължава, а на фона на нагорещените световни събития Бургас се превърна в своеобразен пристан на свободата. Снощи започна 24-ото издание на „София филм фест на брега“. Изборът за първа прожекция „Обикновен инцидент“, не беше случаен, а още по-малко бе случаен режисьорът на продукцията - световноизвестният Джафар Панахи.

Родом от Иран, творчеството и таланта му са признати на международната сцена. Но освен почерка му, най-въздействащ е духът му, който не спира да създава въпреки, че е осъждан два пъти, а през 2010 г., дори има присъда срещу него да не създава повече филми за период от 20 години. Режисьорът се превръща в символ на културната съпротива в Иран, а желанието да показва социалната несправедливост е по-силно от всяка забрана и всяка репресия върху изкуството му.

Той не само, че не спира да прави филми след 2010 г., а дори получава няколко международни отличия за кинематографичните произведения, които създава.

„Аз съм филмов режисьор! Не мога да правя нищо друго. Ако не ми позволят да снимам, ще режисирам с въображението“, споделя той. Думите му ни връщат към великия Халил Джубран, който в книгата си Пророкът пише:

„Вашият дух е като извор, който никое препятствие не може да пресуши и като птица, която никой кафез не може да спре. Можете да оковете ръцете ми, можете да затворите тялото ми в тъмница, но никога не ще плените духа ми, защото той е свободен, като вятъра. Тялото ми може да е затворено между тези стени, но мислите ми принадлежат на целия свят."

По подобие на писанията на Джубран, така и духът на Джафар Панахи е несломим да създава привидно обикновени сюжети, но дълбоки, които се разгръщат, но без да се натрапват - подобно на реалния живот.

Сценаристът Панахи се превръща в един от най-влиятелните в страната си, част от „Новата вълна“ и неорализма. Изкуството му е наследник на италианския неорализъм, но пренесен в суровата действителност на Иран.

Участието му в 30-годишната история на кинофестивала "София филм фест" не е първо, дори е идвал два пъти в България специално за фестивала - през 2002 и 2004 г. Това коментира при откриването на прожекцията "Обикновен инцидент" снощи Проф. Георги Дюлгеров. Той сподели, че Панахи е бил толкова свързан с Иран, че последните 3 месеца, които е прекарвал във Франция, се е чувствал, все едно ще умре.

„Аз не мога да живея на друго място. Искам да съм в Иран и да пиша за родината си и за истинските хора в нея!“, коментира Панаги пред един от съоснователите на 30-годишния филмов фестивал.

Пътят на Джафар Панахи на фона на репресивната действителност в Иран

Житейският път на Джафар Панахи е толкова вълнуващ, колкото и самото му творчество. Иранският режисьор е роден през 1960 година в гр. Мияне в северната част на страната, като произхожда от скромно семейство. Първоначално изучава графичен дизайн, но скоро страстта му към филмовото изкуство надделява и го отвежда във филмовото училище в Техеран. Там съдбата го среща с легендарния Абас Киаростами и става негов асистент.

Киаростами постави Иран на световната филмова карта и превърна неореализма в поезия. Киаростами довежда неореализма до съвършенство, като вярва, че най-големите истини се крият в обикновените разговори в една кола. Именно от него Джафар наследява любовта си към минимализма и работата с непрофесионални актьори, както и към ежедневието в което се разказват драмите на обикновения човек, именно като в последния му филм „Обикновен инцидент“.

Пътят към международното му признание той бележи още с първия си филм „Белия балон“, който е написан от Киаростами, но сниман от Панахи, което му печели наградата „Златна камера“ в Кан.

С времето той намира собствен почерк, като насочва погледа към действителността в съвременен Иран. През погледа на жените, бедните, маргинализираните и потиснатите хора, пример за това са филмите му „Огледалното“ (1997), „Кръгът“ (2000) и „Пурпурно злато“ (2003).

Образът на жената и на обикновения човек е разгледан и в последния му филм, който бе излъчен и пред бургаската публика снощи. Три образа на забрадената жена и два образа на съвременна модерна жена, която се бори за свободата си, но бива изтезавана и репресирана заради това си желание, но въпреки всички мъчения, успява да запази себе си и човечността си.

Филмът „Кръгът“ разглежда болезнената женска несвобода в една патриархална система. Лентата му носи поредна награда „Златен лъв“ във Венеция, но в родината му довежда до гнева на иранските власти. Именно тогава 10 години по-късно на Джафар му се поставя 20-годишна забрана да снима филми, да излиза от родината си и се осъжда на 6 години затвор. Присъдата му се превръща в  творческо подтисничество, но и го превръща в символ на културната съпротива в Иран.

И да тези забрани не го спират, а напротив го правят още по-креативен и несломим.

Година по-късно той създава продукцията „Това не е филм“ от 2011 година, като филмът е заснет в дома му и изнесен тайно от Иран на USB флашка, която е скрита в торта.

А през 2015 година създава филма „Такси“, където той сам играе. А сюжетната линия е за таксиметров шофьор, който разговаряйки с пътниците, разбира техните истории. Заснет е по улиците на Техеран, а разказите са от продавач на пиратски дискове до собствената племенница на главния герой. Те споделят своите виждания за иранското общество, засягайки теми като смъртното наказание, цензурата и правата на жените.

Макар и зареден със сериозна критика, филмът е изпълнен с топъл хумор и ирония към абсурдите на режима. Филмът печели голямата награда на Берлинале 2015. Тъй като Панахи не може да напусне Иран, статуетката е приета от неговата малка племенница Хана Саейди.

Джафар Панахи е подкрепян от международното кинообщество, което го защитава многократно. А причината е свободата на изразяването и до реално докосване до действителността в Иран, чрез историята на обикновените хора.

„Изкуството е единствената територия, която никой режим не може напълно да окупира.“

И да, такива тип фестивали, като „София филм фест на брега“, са ценни заради деликатния избор на филми и режисьори, които разкриват непретенциозно, без много ефекти. А по умел начин изразяват действителността, такава каквато е, без „много външен шум“, но с повече вътрешно докосване.

През тази година филмовият фестивал ще включва над 150 прожекции, а входът е безплатен с тясно сътрудничество с Община Бургас.