Турция иска да ни лапне и шкембе чорбата

Автор: Борис Цветанов
Източник: в. "Десант"


Турският институт по патентите вече спечели правата за 147 продукта, съдържащи в името си регионални географски наименования. Заветната му цел е да не позволи на България и Гърция да регистрират със свои марки традиционни турски продукти, обяви още в началото на годината вестник „Хюриет". Турските власти се опитват да защитят с патент общо 160 продукта. Крайното решение за това кой има право да ги произвежда и да печели от патента е на Европейската комисия, която разглежда исковете след предварително одобрение от местните патентни ведомства.

От Анкара полагат чутовни усилия да финализират одобрението на патента си за антеп – баклавата, която е известен турски десерт с произход провинция Газинтеп, както и на смокините адън. Комшиите ще се борят вдъхновено да регистрират като „свои“ освен шкембе чорбата и ракията, още и локума, дюнер кебапа и анасоновите напитки.

Господин Найденов, научавам за големи метани на аркадашите ви от Анкара пред ламтурниците от Брюксел за тапия за европейски сертификат за ракията и шкембе чорбата като национални традиционни турски продукти. Голяма дандания из турско вдига и влиятелният там „Хюриет“.

Като наивник малко над средна възраст, мисля си, че работа на вашето ведомство е освен да се прави на загрижено българинът да не дава грешни пари за хляб и салам, още и да удари по масата на Големия брат и да извоюва признаване за изконни български произведения.

Нищо турско няма, господине – нито в ракията, нито в шкембе чорбата. Даже наименованията са си от чисто български думи – не както по инерция се приема, че имало много турски слова в българския език. Всъщност имаме много думи от езика на старите българи, навлезли в турския (апропо старите българи са дали на различни народи над 2000 думи и понятия). Самата турска държава си е китка шарена от араби, кюрди, арменци, евреи, българи, гърци, сърби, албанци и един Бог знае още какви народности. А „турчин“ е била мръсна дума в Османската империя допреди около три века.

В броя си от 8 април 2011 г. „Десант“ се спря обстойно как българинът, откривател на виното, е направил и следващата крачка – откриването на ракията. После пак в нашия вестник на 14 октомври 2011 г. ударихме гърди, че единствени в медийното пространство успяхме да докажем онова, което месеци по-късно археолозите подкрепиха с артефакти – че българите са пили ракия  най-малко два века преди османските орди да се възползват от управническите ни междуособици и да ни се нахвърлят. Като отново българите са дали името на питието – ракия, съчетавайки три стари нашенски слова и влагайки в него смисъла на нещо, което „владее вътрешната енергия на слънцето“.  За никакво турско „раки“ и дума не може да става, както е общоприето иначе.

Е, вие, г-н министър, не сте длъжни да четете„Десант“. Нали вождът и учителят Борисов, освен да разпорежда кой от правителството кога да се жени, определя и кой какви вестници да чете. Но многолюдното ви земеделско ведомство е пълно с хранени хора, съветници, би трябвало да четат това-онова, па макар и както дяволът чете евангелието. За да спазват оня завет на отречения от вас Васил Левски „За отечеството работим, байо!“

Та позаинтересувайте се от публикациите в „Десант“ за ракията.
Междувременно нека видим как стои въпросът с шкембе чорбата. Нищо, че вероятно се срамувате от нея пред чиновниците в Брюксел по понятни причини.
Това е супа от телешки субпродукти. Логично е до нея да стигне народ, в който говедовъдството е силно развито.
Археологически разкопки на ранносредновековни обекти у нас сочат подчертан превес на говедата пред останалите домашни животни. Те са 35,52%, докато овцете и козите – 29,5%, свинете 24,7%, а конете и магаретата – 9,2%. Тези данни също са обнародвани в „Десант“ на 2 септември 2011 г. от археолога Милен Николов.

Връщам се векове назад още в предкубратова България – още в VІ век старите българи окончателно преминават към уседнал начин на живот и населението усилено се занимава със скотовъдство (Хазанов, А. „Характернцые чертых обществ евразийских степей). Този начин на живот на предците ни ясно е очертан в писмо на утигурския (разбирай български) вожд Санлидх до византийския император Юстиниян І от 522 г. Историческите извори сочат, че старите българи имат подчертани предпочитания към отглеждане на говеда. Сирийският писател Захарий Ритор пише, че българите живеят в юрти и се препитават с говеждо месо и риба (Пигулевская, Н. „Сирийские източники“). Говедовъдството е важно и като база за работна транспортна сила.

В българско вече всеки селянин е разполагал с чифт волове (зевгар), за да може да върши сезонната си работа. Говедовъдството е важно и за облекло – куртки от кожа са доста характерни за волжските българи, за обувки – много популярни и търсени на източния пазар са ботушите, наричани „булгари“.
Телешките кожи са използвани и за постеля. Най-сетне те намирали приложение и при изработването на книги. Едрият добитък е бил нужен и за военното дело.

Не може да отминем и факта, че кравата е била един вид разменна монета. Арабският писател Ал Масуди отбелязва, че българите заплащали своите покупки с крави и овце.
Така стигнахме до естественото при това положение включване на телешкото месо в менюто. Че телешкото е било обичайно за трапезата ни личи и от отговорите на папа Николай до княз Борис І. Там българите задават доста любопитни въпроси, които сочат, че мръвката е била чест гост на трапезата и домакинята трябва да й е обръщала достатъчно внимание.

Нужно е да се съобразим и с това, че поради многолюдността на домакинството често се е стигало до недоимък и в ежедневието готвачката в дома е трябвало да намери начин да направи от нищо нещо. За да не изхвърля нищо, което би могло да се използва, и с изобретателност да се стига и до по-голямо количество на храната, най-лесно се постигало  със супите. Това течно ястие е присъствало на трапезата на българите и сутрин, и на обяд, и вечер. Домакинята е разполагала с лук, чесън, лапад, бакла, пиперки, патладжани и най-различни подправки.

Доказателство за господството на супата в храната на българите може да е почти пълното й отсъствие от празничната трапеза, която задължително трябва да се различава от ежедневната. Само на Ивановден се готви супа боб, на Тодоровден супа леща и гъби, на Благовещение – рибена чорба.
След като се убедихме, че телешкото широко е застъпено в кухнята, стигаме и до необходимостта домакинята да даде наименование на продукта.

За „шкембе“ е повече от ясно. Това е персийската дума за стомах, а между езика на старите българи и персите има изключителна еднаквост, запазена в поне 400 думи и до ден днешен. Всеки, който знае кое-що за шкембе чорбата, ще се съгласи, че най-характерното за нея е разнообразието, пъстротата. Е, в езика на старите българи думата за пъстър е чоар. Тя е запазена и до днес в лексиката на етническите българи в Средна Азия и Кавказ, в Хиндокуш и Памир. Намерила е отражение и в старите български фамилии, навлезли в живота на Русия, за което пак „Десант“ писа преди време.

Чуфарови, Чубарови са пример за такива помешчически фамилии от ХV век. Думата чоар – пъстрота, удивително пък съвпада и с чор – персийската дума за мазнина, и с това смятаме, че кръгът се затваря. Още повече е твърде странно маалджиите от Анкара да смятат чорбата за турска дума, след като в езика на старите турци чоар е означавало... болест.

С това мисля, че приключихме. Но не съвсем. Супата е била господарят на българската трапеза (не само шкембе чорбата) и отношението на българина към нея е по-различно от това на другите народи – това също трябва да се знае. Ще спомена само малко от многото примери за това.

На Запад господар на трапезата е била кашата. Чорбицата не е ежедневие. Англичаните са я нарекли „суп“ (soup) , като произходът й идва от думата „сапър“ (supper) – вечеря. При германците думата е „соп“ (suppe) и означава хляб, залят с бульон. Там си сипват и бира в нея. Един стар приятел – поетът Усин Керим, си сипваше дори ракия, но това е друга тема. Все пак да подчертаем, че той не беше турчин, а циганин. Стигаме и до френската супа, която винаги се поръсва с настърган кашкавал. В Испания  пък това ястие задължително се яде студено. А традиционната за Корея чорба се приготвя от змии – така тя осигурява здраве и дълголетие.

Такива работи, господин министър. Хайде след като Европа ни призна сертификата за суджука (предложителите в пространните си изложения всъщност са пропуснали най-важното, че самата дума суджук също е от езика на старите българи и означава „чист“), да си го вземем за мезе с признат от Брюксел сертификат и за ракията. Като аперитив, след който идва шкембе чорбата. После и други български национални ястия.