Жертвите на комунизма за пореден път не успяха да ни обединят

Две фигури в деня на почит към жертвите на комунизма - Президент и Патриарх

Ключови думи: жертвите на комунизма, патриарх, президент

В условията на плурализъм и многопартийна парламентарна демокрация, единството на народ и нация често е под въпрос. В тези условия на конкуренцията обръщаме повече внимание на нещата, които ни разделят, отколкото на нещата, които ни обединяват; на онова, по което се различаваме един от друг, за сметка на онова, по което си приличаме. Затова е добре да има една или няколко големи идеи, по които да няма разногласия между политическите конкуренти. Обичта към родината и предците е една такава идея. Почитането на мъченици е друга, не по-малко силна.

Всяка година на 1 февруари почитаме жертвите на т.нар. „народен съд“ (20 декември 1944 – 2 април 1945), а заедно с тях и всички мъченици на безбожния комунистически режим. На тази дата почитаме последния акт на масово мъченичество в нашата история. Акт, съизмерим с ослепяването на Самуиловите войници, с изгарянето живи на 22-мата зографски монаси от латинците през 1276, задето остават верни на Църквата и отказват да се подчинят на Лионската уния, и с мъчениците от Батак, живи изгорени през 1876 от разбеснелите се подли помашки (българомохамедански) орди на Ахмет-ага Барутанлията. Т. нар. „народен“ съд век и половина по-късно е ужасяващо събитие от същата величина.

Паметта за такива смразяващи кръвта събития е именно онова, което може да се противопостави на разединението, логично налагано от демокрацията, плурализма и произтичащата от това конкуренция, и да послужи като повод, като знаме за обединение около по-непреходен идеал.

В деня на почит към жертвите на комунизма всички политически лидери трябваше да се съберат заедно, а не да се точат един по един и гузно да се озъртат да не би да се засекат с някого от опонентите си. Общото честване лесно би могло да се случи под егидата на Президента – това, дето се вика, е главната му функция – да излъчва церемониално обединяващи знаци, а не да сплетничи по кьошетата и да кове политически интриги. Румен Радев обаче пропусна да почете жертвите на комунистическото клане, но не пропусна да изкаже съболезнования на пострадалите в самолетната катастрофа във Вашингтон. Не че не заслужават, напротив!, но един дър(жа)вен глава е редно на има някакви макар и рудиментарни инстинкти за приоритетност.

Друга фигура с огромен обединяващ потенциал, даже по-голям и по-автентичен от този на Президента, е Патриархът. И точно той в момента е подложен на яростна медийна война (което доказва състоятелността на избора му). Нападат го за жалост не само умнокрасиви модерни леви либерали и атеисти, а и хора с генезис в „демократичните сили“, буржоазен произход и претенции за едва ли не аристократична консервативност. Защо го правят – хайде, за новите комсомолци-хунвейбини е ясно, – но за тях? Дали хулят Църквата, понеже имат за себе си същите протестантски кумири като жълтопаветниците? Вероятно е така, защото много хора, може би поради интелектуална неувереност, драматично объркаха антисъветизма с антиклерикализма.

Питах един такъв човек защо сравнява Патриарха с Велислава Дърева и защо твърди, че Патриархът „оневинява комунистическите престъпления“. Попитах го  публично, попитах го и лично – мълчание. Вероятно някъде по някакъв повод Патриархът е споменал в общ контекст жертвите на Септемврийския метеж и на т.нар. „народен“ съд, но не знаем контекста, аз поне не го знам. После все пак човекът се обади и ми прати връзка към „информационния повод“ за въпросното МЕМЕ „Дърева в расо“ и това се оказа не нещо друго, а проповедта на Даниил след панихидата в „Свв. Седмочисленици“, организирана от Царя най-вече в памет на чичо му, принц Кирил Преславски, но и за останалите жертви на безобразното комунистическо престъпление. Всъщност въпросното „оневиняване“ се състои в това, че Патриархът е заклеймил кланетата както по време на Септемврийски метеж през 1923, така и след Войната, извършени от т.нар. „народен“ съд. Направил го е със следните думи:

„През Септемврийското въстание и по-късно, с настъпването на комунистическия режим, често на противостоящите страни са заставали бащи и синове, близки и роднини. Противоборството, ненавистта и кръвопролитията до днес създават прегради и разделения в обществата. Причината за това човеците така лесно да се поддават на злобата и отрицанието е, че сме се отдалечили от вярата в Бога, забравили сме Христовите слова: без Мене не можете да вършите нищо [добро] (Йоан 15:5), доверили сме се на себе си, повярвали сме, че можем да създадем справедливо общество тогава, когато в нас живее несправедливостта“.

Кое не е така? Ето затова „оневиняване“ на комунистическите престъпления става дума. Можете да го намерите на видео, можете да го намерите и на официален текст. Прочетете го, чуйте го и сами си правете изводите, а не чакайте някой да ви казва.

Мой приятел богослов, автор на чудесна книга за комунистическите погроми над Църквата, се възмути от телевизионното участие на друг богослов, който представяше своя книга и каза, че протагонистът в нея не е бил подлаган на физически терор по време на комунизма, от което първият богослов бе заключил, че вторият отрича комунистическите извращения над Църквата. Такъв ли е случаят с Даниил, Септемврийския метеж и жертвите на комунизма? На такова ли своеволно тълкувание сме свидетели? И това достатъчна причина ли е Патриархът да бъде наричан „Дърева в расо“ от божем консервативен човек, който на всичкото отгоре ходи с броеница в джоба?

Не споменавам имена, защото, както много пъти съм казвал, ние мразим греха, но обичаме грешника. Обичаме го се и се молим на Бог да му прости греховете. А може би един от най-страшните грехове, единственият, от който ни е позволено да се гневим, е богохулството. И патриархохулството е на крачка от него, защото епископите, какъвто е и Патриархът, са Божии помазаници, които два пъти са минали през тайнството Свещенство.

Но, както казах, в ход е организирана „специална операция“, пропагандна кампания срещу патриарх Даниил още от момента на неговото избиране – види се, някой е очаквал да бъде избран друг, даже, дето се вика, и някой лев е инвестирал в това. Пък и Даниил е плашещ, защото най-вероятно няма да се поддаде на поредните икуменически напъни в линията на конюнктурната светска геополитика. И е видно как определени среди и техните публични представители се притесняват от Даниил и воюват срещу него, ако не за друго, то поне да очернят името му в очите на непредубедените миряни. Пак няма да казвам имена заради отношението ни към греха и грешника. Част от тази кампания е да се коментират изказвания на Патриарха и по-специално неща, които той не е казал в тези изказвания. Затова, ако аз бях PR на Синода или на Митрополията (не знам дели изобщо съществува такава длъжност), щях да го посъветвам да не отговаря искрено и добросъвестно на всичко, което го питат, защото често тези въпроси ще се окажат най-обикновена провокация и повод за „вдигане на топка“, върху който после да се правят всевъзможни интерпретации. Вече го заклеймиха като путинист, само защото не е казал на висок глас, че украинците за безгрешни, невинни и съвършени – нещо, което той впрочем не е казал и за руснаците.

И така. За поредна година пропуснахме деня на памет за страданието на мъчениците да се превърне в ден за покаяние, размисъл и единение. Една от фигурите способна (и длъжна) да направи това – Президентът, – се отказа сама. Другата фигура – Патриархът – се опита да го направи, но го освиркаха. И то го освиркаха големите граждани и демократи. Нищо. Ако не успяваме да намерим идеал, около който да се обединим, значи вероятно още не ставаме за обединение. Или все още има елементи, с които не е редно нормалните хора да се обединяват. Да се въоръжим с търпение и да чакаме. В краен случай всичко ще си дойде на място в Осмия ден, който е неизбежен. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.