Георги Калоянчев: Лъжовен е тоя свят, господа, лъжовни са хората, но най-лъжовно е времето

Ключови думи: георги калоянчев, калата, флагман

12 години минаха от смъртта на един от най-добрите български актьори - Георги Калоянчев - Калата. Той почина на днешния 18 декември през 2012 година, по-малко от месец преди да навърши 88 годишна възраст

Той е роден на 13 януари 1925 година в Бургас. Веднага след завършването на ВИТИЗ Калата е приет в трупата на Народния театър.

През 1951 г. играе за първи път в киното в ролята на циганчето Сали във филма „Утро над Родината“.

През 1956 г. Калата се снима за втори път в киното във филма „Димитровградци“. Малко след това преминава от трупата на Народния театър в новосъздадения Сатиричен театър.

Тогава започва и поредицата от незабравими образи в незабравими филми като „Специалист по всичко“ от 1962 г., „Езоп“ от 1970 г., „Бон шанс, инспекторе“ от 1983 г. и още много много други.

През 1991 г. снима най-известния си филм и може би ролята, в която всички най-ясно го помним. Тогава се превъплащава в героя на Алеко Константинов – Бай Ганьо, в „Бай Ганьо заминава за Европа“, който се превръща в най-гледания български филм на 90-те години.

В славната му творческа биография са записани близо 200 запомнящи се роли.
Отива си от този свят на 18 декември 2012 г.

„Аз съм земен актьор, моята игра мирише на земя. Всяка една роля е като нова любов. Нова любов, която почваш. Нали знаеш – в новата любов се хвърляш с главата надолу.“

За него може да се каже, че е самият театър и самото кино. Той просто въплъщава духа на театъра. Незабравими остават драматичните му персонажи в Старчето и стрелата, „Езоп“, „Вълчицата“ и „Галилео Галилей“.

„Благодаря ви, хора, които мислите за мен, които ме обичате. Трябва да знаете, че за да ме обичате и аз ви обичам. Обичам публиката. Няма лоша публика. Има лоши актьори, има лоша драматургия. Но лоша публика няма. Обичам ви, от сърце ви казвам, че ви обичам. Това е.“

Монологът на един артист:
„Кога се срещнат две пчели, те танцуват разни танцове, за да си съобщят, къде има повече цвете и прашец. А ние, людете, твари уж умни и разумни, все тичаме нанякъде, все не ни остава време за человешка приказка, за крехката радост от окуражителния поглед, за един единствен лъч на взаимно разбирание и топлинка.“

А колко разумно може да бъде, дами и господа, ако се поспрем за малко от тая непрекъсната гонитба на наивна слава, власт, богатства, ако проумеем пропилената на това неписано ръг насам, ръг натам, ако си спомним, че тичащият человек не само трудно диша, но и трудно се смее, че дори и влюбените, когато се целуват, се спират на място.

Лъжовен е тоя свят, господа, лъжовни са хората, но най-лъжовно е времето. Чака то человека да се захласне в нещо красиво, във влюбени очи, румен залез и хоп, тури му бръчка на лицето, резка на душата, бяло му плисне в косите, залепи му печално устни.

Какво си викате, а? Калата какви ги приказва, колко е нещастен?!?

Нищо подобно, млади хора! У мене няма боязън!

В тялото на всеки един от нас има толкова много фосфор, че от него могат да се направят 2000 клечки кибрит. Представяте ли си, какъв огън ще бъде това? А ние какво? Тук драснем клечка, там драснем клечка и накрая последната догаряща клечка лекичко пада в премръзналите ръце на стария човек…

Мой беден български народ, в душата ти препускат хладни ветрове, в нивята ти кълнят бурени, в домовете ти кълне безверие.

Мой нежен и раним български народ, надарен и търпелив, лъган и ограбван, от светове и интереси, от чужди съветници и свои безбожници, мой нещастен български народ!

Ний, твоите чеда, където и да се намираме, граничим с България, и на тая граница митничари няма. На тая граница стои нашата съвест, нашата доблест, нашата толерантност, гробовете на тия, които са били преди нас и люлките на тия, които идват след нас.

Мой нещастен български народ, заради страданието ти – поклон!

Уважаеми дами и господа, когато няма хляб, има една стара приказка: „Имало едно време един дядо и една баба…”, когато няма сол, има сълзи и от тях ще добием, но когато няма вяра, тогава е страшно. И когато нямате хляб, аз ще ви обичам, и когато нямате работа, аз ще ви обичам, и когато се чудите, как да свържете двата края, аз ще ви обичам.

Спомнете си, че някой някъде ви обича, че тази страна ви обича – слънцето, небето, цветята, горите, полята, морето. Че България ви обича. Млади хора, дано във вашите спомени звъни понякога и моят гласец. Дано във вашия път напред се гушне някъде и моя милост. Дано когато ви е доста тъжничко, или веселичко, си спомните за оня стар господин…

*Монологът е откъс от спектакъла „Кукер Кабаре“, по текст на Любчо Пеевски.