За кого гласуват ромите

Обещаното не е като даденото. Затова ние предпочитаме пари!

Ключови думи: роми, гласуване, вот, избори, избирател, кебапчета

В някога китното българско село Тарикатово настъпи онова урожайно време, когато дори и комарите край реката жужат на изборни теми. Всяка четвърта година политиците се сещаха, че тук живеят избиратели. И се почваха едни обещания, едни ръкостискания, сякаш от жителите на Тарикатово зависеше световният мир. А с тая политическа криза от появяването на Ковид насам, изборите станаха доста по-чести. Предстоящите бяха различни.

Според предварителните проучвания няколко партии бяха близо до чертата за влизане в парламента. И по време на предизборната кампания в Тарикатово се изредиха повече ухажори от обикновено, правейки своите оферти. 

Днес ромите, представляващи 80 % от жителите на селото, бяха излезли на площада с ясната цел да изберат своята партия и своя любим кандидат-депутат. Стояха там, облечени в кой каквото намерил – един с джапанки, друг с фланелка на обратната страна, а някои боси, защото така било "по-природно". Децата тичаха наоколо, жените пушеха, а мъжете се почесваха между краката и цъкаха с език, сякаш обмисляха сложни политически стратегии.

Наблизо мина магазинерът бай Стамат, един от малкото българи в селото. Той се поспря при тях от любопитство. Начело на ромската делегация стоеше Амет – стар и хитър като лисица, облечен с костюм, виждал повече кметове, отколкото Тарикатово празници.

— Е, Амко, кой е вашият човек? — попита бай Стамат с усмивка, сякаш вече знаеше отговора.
Старият Амет се усмихна с щърба уста, в която се виждаха общо пет зъба, два от тях златни, свали шапката си и се почеса по тила, сякаш търсеше точните думи.

— Чакай, чакай, къде си се разбързал, Матьо-о-о-о? — проточи той, сякаш обмисляше нещо велико. – Кандидати много! Не сме избрали още. 
Бай Стамат се позасмя, но на Амет и делегацията не им беше до шеги. Те се бяха събрали на сериозно съвещание.

— Абе, Амко, даже и по 100 лева на човек да дадат, това ще ви оправи ли живота? Не е ли по-добре да пратим в парламента хора, дето да свършат истинска работа и с големите проблеми да се захванат? – продължи да пита магазинерът.

— Комшу, живял съм достатъчно дълго, за да зная как върви тоя свят. Някога един кандидат-депутат ни беше обещал чудеса: нови къщи, работа за всички. Избрахме го. Нищо не направи. Друг обеща стадион за селото, където децата да играят футбол. И него избрахме. Пак нищо. Трети пък се кълнеше, че ще оправи улиците и ще отвори пътя към съседния град, за да могат децата да ходят на училище. Нищо. Те всичко обещават, ама ние предпочитаме пари! Къщи може и да не ни дадат, ама по две кебапчета и по 50 лева на човек, това можеш да го вкусиш и пипнеш! Прости сме, необразовани, ама и ние вече разбрахме, че обещаното не е като даденото! 

Бай Стамат се подсмихна и отмина, оставяйки ги да изберат най-добрата оферта. На когото и да продадяха своите гласове, в крайна сметка доволен щеше да остане и той. Защото голяма част от предизборните подкупи рано или късно щяха да стигнат до касата на неговия магазин.