Защо инфлацията в България продължава да е над средната за еврозоната?
Вече е ясно, че България няма да може да отговори на критерия за ценова стабилност за членство в еврозоната до лятото. За целите на оценката се отчита средногодишната инфлация, което предполага отчитане на натрупаната ценова динамика през дванадесет последователни месеца – огромен инерционен товар, който не може да се компенсира за месец-два. Само че и годишната инфлация – т.е. промяната в цените от март 2023 до март 2024 в България, продължава да надвишава средната за еврозоната.
И така, според хармонизирания индекс на потребителските цени годишната инфлация у нас е 3,1%, а в еврозоната – 2,4%; във Франция също 2,4%, в Германия – 2,3%, в Италия 1,2%. Видимо разликата се свива, но все пак остава. Трябва да кажем и, че ако разглеждаме само последните три месеца – т.е. от декември до март – повишаването на цените в България е с 0,7%, докато средно за еврозоната е 1%. Има ли разлики и защо инфлацията на българския пазар се задържа така упорито?
Дори бърз поглед върху данните разкрива някои очевидни разминавания в тенденциите. Докато при храните като цяло поскъпването е сходно и вече е по-слабо от общия индекс, в България свинското месо поскъпва с 6,4%, докато в еврозоната – средно с 2,5%. Режийните разходи за дома – вода, електричество, отопление – в еврозоната нарастват с 0,6%, у нас с 3,1%. В еврозоната цените на телекомуникациите спадат, в България поскъпват. При образованието и здравеопазването цените в еврозоната нарастват съответно с 4,1% и 2,9%, у нас – със 7,4% и 5,5%. При хотелите поскъпването за година в България е с 11,3%, или почти двойно по-високо, при ресторантите е със 7,5% – при 5,2% в еврозоната.
Може би е време да излезем от детински спорове на ниво шести клас по сравнение на индекси и когато дискутираме и приемането на еврото, а да помислим по-дълбоко какъв е смисълът на критерия за ценова стабилност и какво ни казва за състоянието на политиката, институциите и структурата на националния пазар неизпълнението му. Накратко – защо имаме различен темп на инфлация, и още повече, защо при някои стоки и услуги имаме противоположно движение?
За част от цените обяснението трябва да търсим в конкуренцията, производителността на участниците на пазара и държавните регулации. По-горе споменахме значително поскъпване на свинското месо, но от години например средните цени на категориите млечни продукти и яйца и растителни и животински мазнини в България са по-високи от средното за целия ЕС, и то с над 20-30%. На хартия – единен пазар, свободна търговия без мита, хармонизирани изисквания към стоките, отворен достъп до търговския сектор; в реалността – значителни разлики в крайните цени за потребителите. Другата разлика наблюдаваме в силно регулираните услуги в образованието и здравеопазването – там държавата привидно и според политически лозунги „пази“ гражданите, но в реалността легитимира повишаване на цените по настояване на влиятелни професионални гилдии или фармацевтични компании. В период на рязко поевтиняване на електроенергията и природния газ в Европа през последната година в много други страни, битовите потребители усещат спад на сметките или задържане; в България „Булгаргаз“ продава по-скъпо от цените на европейските борси, парното и електроенергията за домакинствата са по-скъпи от предходната година, и отделно – регулаторът допусна значително поскъпване на водата. Тези сравнения трябва да са сигнал за проблем и нужда от анализ, а в някои случаи – аргумент за промяна в политика.
Има и макро фактори, разбира се. Най-очевидният е продължаващият висок ръст на заплатите при рекордно ниска безработица. Сигурността за работното място, съчетана с устойчив ръст на доходите – удвояване на средната заплата за шест години – неизбежно влияят на поведението на потребителите и подкрепят растеж на вътрешното търсене. Ако в България средните разходи за труд растат с близо 12% за последните 12 месеца, в еврозоната ръстът е средно 3,1%, практически едва компенсиращ инфлацията. Отделно международният туризъм се възстановява напълно от пандемията. При нарастващи разходи за наеми и труд и увеличен разполагаем доход не бива да ни учудва, че хотелите и ресторантите поскъпват средно с близо двуцифрен темп, и то след над 20% увеличение на цените за предходната година.
Но може би най-подценяван е приносът на търговските банки. Кредитната експанзия вместо да се охлажда – както става в цяла Европа в резултат на затягането на монетарната политика на големите централни банки в развития свят – чупи нови рекорди. Към края на март ръстът на жилищните кредити към домакинствата достига 22,7% на годишна база, а на потребителските – 13,2%. Нетното нарастване на кредита за последните 12 месеца е 5,9 млрд. лева, 3,9 млрд. от които за покупка на жилище – това мащабира допълнителните разходи, финансирани чрез дълг. Само през март новоотпуснатите жилищни кредити без рефинансиранията достигат 630 млн. лева, за първите три месеца от началото на 2024 г. – общо над 1,6 млрд. лева. Българската народна банка следи в анализите си тази динамика и посочва натрупването на дисбаланси и рискове, но някак е твърде нерешителна да предприеме допълнителни мерки за ограничаване на кредита.
Освен раздуването на цените на недвижимите имоти, кредитната експанзия увеличава търсенето за свързаните икономически дейности – от строителството и посредниците през производителите на мебели, плочки за баня и дограма, до нотариусите и озеленителите – и допълнително ускорява ръста на доходите и печалбите на участниците. А този ресурс после излиза на пазара и подкрепя по-високи цени, особено в услугите.
Лъчезар Богданов
ИНСТИТУТ ЗА ПАЗАРНА ИКОНОМИКА
