Отива ли си Шенген?

Австрия е една от страните в Шенген, която върна граничния контрол със съседите си.

Ключови думи: Шенген, мигрант, Николай Денков, Виена, Австрия, граници, Хамас, Палестина, Израел

Докато България продължава по инерция да настоява за членство в Шенгенското пространство, тази организация сякаш се руши пред очите ни. Една след друга държавите членки въвеждат граничен контрол, чиято липса е основният смисъл на съществуването ѝ. Първа това направи в края на септември Полша, с което задвижи ефекта на доминото. Само за броени дни контрола по границите върнаха Австрия, Чехия, Словакия, Германия, Словения и Унгария. Вярно, всички те настояват, че това е временна мярка. Въпросът обаче е кое е временното събитие, което я е наложило.

Подобно масово връщане на граници имаше и преди три години, когато коронавирусът започна своето шествие по света. Тогава мярката наистина изглеждаше временна – докато всяка страна успее да реши проблемите си с това заболяване. В момента, в който то отмина, границите паднаха.

Случаят сега съвсем не изглежда такъв. Държавите се пазят не от заразна болест, която в един момент ще отшуми. Те обявиха, че въвеждат граници заради мигрантските потоци. А мигрантските потоци никак нямат свойството да са временни и краткотрайни. Затова този път може да се направи обосновано предположение, че „временната“ мярка има всички изгледи да се окаже твърде постоянна.

Не би могло да има по-лош момент от този, в който Австрия възстановява граничния контрол, българският премиер Николай Денков да лети до Виена, за да моли властите там да ни пуснат в Шенген. Ако във вторник сутринта, докато г-н Денков излиташе от София, само хората, които следят пряко случващото се в тази организация, бяха наясно, че еднодневната визита е безсмислено харчене на държавни пари за полет и съпровождащите разходи, то вечерта това бе вече и народен факт. Логично австрийският канцлер Карл Нехамер отговори твърде категорично с „не“.

В края на септември все пак оправданието с мигрантите може и да е звучало за някои малко обобщено и размито. В края на октомври то вече има своите ясни очертания. Буквално в деня, след като терористичната организация „Хамас“ извърши клането в Израел, при което бяха убити най-много евреи от Втората световна война насам, Западна Европа бе залята от масови митинги в подкрепа на „Хамас“. Не на Палестина и каузата ѝ, а конкретно на „Хамас“, тоест – на тероризма.

Управляващите в различните западноевропейски държави изглеждаха стреснати, дори уплашени. Даже правителства, съставени само от либерал-глобалистки партии, каквото е германското, за които масовата миграция на Азия и Африка в собствените им страни е най-важната точка в програмите им, не крият, че са сериозно смутени от наличието на толкова много хора, които от сърце приветстват тероризма. Сякаш не са предполагали, че като отворят широко границите за всеки, пожелал да пристигне, любителите на главорези, а и самите главорези, няма да се възползват от тази възможност.

Тези митинги поразиха до такава степен управляващите, че френският вътрешен министър Жералд Дерманен използва нов политически термин, за да онагледи ситуацията: „Европа е обхваната от атмосфера на джихадизъм“. Специално Франция бе поразена двойно. Освен знамената на „Хамас“ и масовата радост от извършените от ислямистите кланета на евреи, излели се по френските улици, на 13 октомври в гр. Арас, пред собственото му училище, където е учил, чеченец с викове „Аллах акбар“ закла поредния учител християнин. Медиите бързо извадиха на бял свят нещо, за което властите дълги години са си затваряли очите – умишлено или не. В Тулуза се е образувал цял чеченски квартал, където има организирани банди от чеченци и те воюват по между си.

Би било логично самата Франция също да затвори своите граници. Но засега точно от настоящите френски власти подобна постъпка няма как да се очаква, предвид това, че президент на страната е най-пламенният либерал-глобалист в Европа, отгледан при това лично от застаряващите бизнесмените от Давос в техните банки. Но именно събитията във Франция още повече стъписаха останалите държави. Като добавим и консервативните антиимигрантски партии, които постепенно си пробиват път към властта в континента, затварянето на границите в Шенген никак не предполага да е с „временен“ характер.

Ако има нещо странно във всичко това, то е на какво отгоре България продължава да се надява, че ще станем част от тази организация. Всеки, който е бил в граничната зона около Турция и Гърция, знае, че тя е като ханджийска порта.

Навсякъде е пълно с мигранти. Да вземем дори само една Странджа. Тръгваме по който и да е от малките тесни пътища из планината. Няма да минат и пет минути и ще срещнем мигранти. Те са все млади брадати момчета, очевидно от ислямския свят, вървят по двама-трима. Чувстват се толкова спокойни, че ако им махнеш, ще ти се усмихнат. Все едно не са преминали преди малко нелегално полосата. Влизат в обезлюдените странджански села, просят си храна и вода, а местните им дават.

Ако човек обикаля цял ден из Странджа и си направи труда да преброи свободно разхождащите се мигранти, които е срещнал, бройката ще надхвърли 20-30. И това само за няколко часа, само в една малка зона от границата ни. Ясно е, че българската граница не се охранява. Ако се охраняваше, никога нямаше да губим млади полицаи, като Йордан Илиев и Атанас Градев, загинали миналата година насред Бургас, за да ловят мигранти, които би следвало да са засечени още на границата.

Можем да сме благодарни, че сме бедна страна, в която мигрантите нямат желание да се задържат. Те нямат за цел да попадат в български затвор. Тяхната цел е Западна Европа, включително Австрия. Затова, колкото и да шарят из граничните ни селца, не се стремят да създават проблеми тук, поради което рехаво живеещите баби и дядовци по тези места са живи и здрави и не са пропищели от тях. Едната бедност ни спасява от проблеми с тази напаст.

 Практически неохраняваната българска граница, пропускаща всеки, пожелал да мине нелегално през нея, не е само някакъв наш си проблем. За нея много добре знаят и държавите членки на Шенгенското пространство. Същите, които сега затварят своите граници, за да се пазят от последствията, причинени от широко отворената българска. Затова всеки, който продължава да вярва, че на целия този фон ние ще влезем в тази организация, е просто наивник. Друг въпрос е дали тя ще продължи да съществува в първоначално замисления си вид, а и защо искаме непременно да влезем там. Та ние и сега едностранно сме въвели Шенген. Всеки мигрант, пресичащ полосата ни с Гърция и Турция, го знае.