На път сме да загубим възможността за смислена национална външна политика

Разчитаме някой някъде да свърши цялата работа, а ние да се присъединим към него, отчете зам.-председателят на БСП Кристиан Вигенин

Ключови думи: кристиан вигенин, интервю, външна политика, българия, взимане на решения, национална външна политика, бургас

Кристиан Вигенин е зам.-председател на БСП и към момента народен представител в 49-ото НС. Той бе министър на външните работи в кабинета на Пламен Орешарски в периода между май 2013 г. и август 2014 г. Вигенин пристигна в Бургас вчера, за да изнесе лекция пред младежите от БСП, свързана с предстоящите местни избори и стратегията, която партията трябва да следва по пътя към успеха. Разговаряме с него по различни теми, които преливайки една в друга, успяват да дадат поне някаква яснота на случващото се към момента в политически план у нас и да демонстрират произхода на продължаващата политическа криза.

-Г-н Вигенин, политическата криза в България вече продължава повече от две години. Сега успешно бе съставен кабинет, който изглежда малко странен. В тази ситуация изглежда БСП най-добре си изигра картите. Какъв е вашият поглед върху случващото се и как щяхте да реагирате, ако трябваше да се съберете с ГЕРБ в сегашната ситуация?

-Ние проведохме конструктивни разговори, но видяхме, че това не е възможно, защото очевдино представата на ГЕРБ за управлението се разминаваше диаметрално с нашата. Затова и се оттеглихме от преговорите, а те си намериха предпочитания партньор всъщност – те от самото начало казаха, че искат с „Продължаваме промяната”. Иначе кризата, според мен, продължава. Може би е временно поставен на пауза проблемът с редовното правителство и парламента, но честно казано от това, което виждам, във всеки един момент можем да се окажем пак в ситуация на разпад и нови парламентарни избори.

Партньорите видимо си нямат доверие, не обсъждат важните въпроси, трудно стигат до кадрови решения. Има някои съвпадения в политиката и може би това беше основата, върху която стъпиха. Но това събиране на несъбираеми партии, които всъщност са в изначално отрицание една на друга, няма как да даде дългосрочна стабилност. Ние от БСП заявихме – ще бъдем опозиция, но конструктивна. В тази ситуация обаче ние се очертаваме като единствената смислена алтернатива.

-Точно така изглежда. Впечатление прави в Народното събрание, че най-адекватните, сдържани и конструктивни изказвания от трибуната са именно на депутатите от БСП.

-И като виждания, и като подход към политиката, не виждам останалите формации. Едните станаха част от, както ние я нарекохме, „Коалицията на имунитетите и безпринципността”. Другите са до такава степен в плен на популизма и крайните изказвания и действия, че отблъскват хората, които все пак искат да има стабилност и придвидимост в страната. В тази ситуация БСП се откроява. Друг е въпросът, че в този парламент ние имаме само 23-ма народни представители, което ограничава възможностите ни да влияем реално на процесите. Но пък ни дава възможност да очертаем какво различно може да се случи и се надяваме хората да го подркрепят. Сега дали това ще ни помогне за местние избори, не знам – те са специфични.

-Можем ли да говорим за прироритети – местни срещу национални избори. Кои са по-важните в сегашната ситуация? Все пак до тук историята показва, че когато дадена партия спечели на местно ниво, после пътят ѝ към националната власт сякаш е по-лесен.

-Местните са много важни, но не едва ли бих казал, че са по-важни. Всъщност ние виждаме това, което тези последни две години помага на ГЕРБ да оцелее като партия и да продължава да печели избори. Това се дължи на факта, че те държат почти цялата местна власт и към момента управляват почти всички големи градове. Това е огромна армия от ресурси и избиратели, които те умело използват. Но местните избори трябва да са по-скоро избори, които да помогнат за по-доброто управление на местно равнище, а не толкова като още един тест за политическите партии.

Специфичното тук е, че сега, на този местен вот, ще участват 3 парламентарно представени партии, които досега не са участвали в избора на кметове и общински съветници – „Продължаваме промяната”, „Има такъв народ” и „Възраждане”. Това е безпрецедентно и усложнява ситуацията. От друга страна обаче моите впечатления от контактите ми по места са, че и трите партии нямат сериозни структури, нямат личности, нямат лидери. А в местните избори ролята на личността е доста по-голяма, отколкото на парламентарните, където националния лидер е доста по-важен. Затова смятам, че ние самите трябва да подходим с доста повече позитивизъм към местната власт.

-По време на вашата лекция обаче вие обяснихте нещо много важно пред младежите от БСП – че позитивизмът явно не носи толкова дивиденти, колкото негативизмът. Защо това е така и каква ще бъде кампанията на БСП за местния вот?

-Имаме на какво да стъпим, имаме добри пример. Вярно е, че 2019 г. не успяхме сериозно да се върнем на местно ниво след загубите от предишни избори. Но и сега имаме немалко успешни кметове, които се надяваме хората да оценят и да повторят мандатите си. Такъв е например Тихомир Янакиев в Созопол, който макар да е поспаднало доверието към партията, самият той като личност, като кмет, се радва на високо одобрение, защото се справя с проблемите. Така донякъде ще разчитаме на тези личности, които се доказаха в последните 4 години и вярваме, че могат да постигнат добри резултати и сега. Техните посещения са основа и за останалите.

Давам ви пример от областта, от която съм избран за народен представител – Ямбол. Там имаме двама кметове, избрани с листата на БСП – в общините Тунджа и Болярово, а съседни на тях общини се управляват от кметове на други партии. Понякога само да минеш границата между едната и другата община, е достатъчно да видиш разликата – като отношение към хората, към проблемите, като желание да обърнеш внимание на всяко нещо. А не както го правят някои, да бъде безчувствено ефективен. Кметът казва например „Защо да правя нещо по селата, като мен ме избират в града?” Сякаш в селата не живеят хора. А ако все пак се направи нещо там, то не е защото е имало желание, а защото такива са условията и трябва да се усвоят едни пари по европроект например. Национално не може да се види това, но по места хората знаят добре какво става да речем в община Тунджа и в община Елхово. От тази гледна точка ние имаме на какво да стъпим.

От друга страна и там, където сме в опозиция в местните парламенти, имаме активни общински съветници, които и към момента по места работят като коректив на властта. Докато ако погледнем останалите партии – новите да речем, не знам те на какво точно ще разчитат. В този смисъл местните избори са по-лесни за утвърдените партии. Тази „вълна”, която наблюдавахме преди година две, беше стъпка по стъпка ликвидирана. Първо от ИТН, после от ПП. В момента няма такава нагласа хората да заложат на нещо ново, различно и неизвестно, защото са разочаровани. Затова мисля, че предстоящият вот ще бъде по-успешен за утвърдените партии.

-Не връщаме ли така стрелката на времето назад?

-Не на времето, а по-скоро на нормалността в някаква степен. Видя се, че е хубаво да имаш идеи и желание, но трябва да знаеш и как те се реализират. Защото когато не знаеш, разочароваш хората и точно това се случи.

-Вие бяхте избран за министър на външните работи преди точно 10 години. Бяхте млад министър, а вчера изнесохте лекция пред младежите от БСП. Какъв съвет ще им дадохте?

-Хубаво е да си млад и да имаш мотивация. Тези избори, които предстоят, са важни, но те са само една стъпка от пътя им. Ако искат да бъдат съветници, кметове, трябва добре да си отговорят на въпроса „Защо?”. Те трябва да са добре наясно какви проблеми могат да решат, с какво могат да са полезни. Трябва да имат кауза, защото без такава не може да си ефективен в политиката и да помагаш на хората. В тази кампания приоритетът им не трябва да бъде това, че са млади, а каква е каузата им. Да изпъкнат с образование, професионален опит – да покажат, че са смислени хора, които са способни да решават проблемите.

А това, че са млади хора е само бонус към цялостната им визия и не може да се разчита само на това.

-Преди 10 години, когато вие бяхте министър в кабинета на Орешарски, сякаш външнополитическата обстановка не беше толкова обтегната, колкото сега. В Украйна все още нямаше конфликт, макар че такъв зрееше, с Македония сякаш имахме по-добри отношения. Ако сега бяхте министър на въшните работи как бихте променили посоката, в която се движим сега?

-Вече сме в ситуация, в която трудно може да се промени посоката. Но да ви кажа и тогава не беше толкова лесно. Просто глобалната конфронтация не беше достигнала такива мащаби. Но си спомням първата година ситуацията в Сирия, когато едва избегнахме военния конфликт там. След това Украйна. Индикациите започнаха още в края на 2013 г., Майданът през 2014 г. се случи по наше време. В една конфронтационна среда хората не винаги чуват това, което трябва да се чуе, а по-скоро наблягат на крайностите и е трудно да се вземе принципната и умерената позиция, при която се взима предвид мнението на едната и на другата страна.

Тогава се търсеще конфронтацията и това с времето продължи. Сега нещата ескалираха на едно още по-крайно равнище, но смята, че тогава и едната, и другата страна, направиха грешки, които вместо да бъдат преодоляни през годините, се задълбочиха допълнително и в крайна сметка доведоха до продължаващият все още военен конфликт. Мисля, че всеки управляващ в България трябва да отичта две неща. Първо, че България е член на ЕС и на НАТО и като такава има своите ангажименти към партньорите, и съответно не може драстично да се отклонява от тяхната политика, защото ако го прави, няма място в тези съюзи. Това е въпрос на избор, който вече е направен.

В същото време обаче всеки управляващ трябва да отчита особеното отношение на българския народ към Русия и нагласите. Не можеш да водиш политика, която се разминава драстично с очакванията и надеждите на българския народ. Вярвам, че България можеше да има и до голяма степен я постигна м.г., когато БСП бе в правителството, една малко по-различна, по-умерена позиция. И да се опита в рамките на ЕС и НАТО да промотира и да търси по-умереният подход. И до днес ние сме убедени, че да се търси решение на конфликт от такъв мащаб с военни средстава е задънена улица.

-А къде е дипломацията? И българската включително.

-Няма такава. Българската дипломация е болна тема. Всеки министър си мисли, че е направил много неща. Искам да припомня обаче каква беше ситуацията, която заварих във външно министерство след първото правителство на ГЕРБ. Когато бюджетът на МВнР бе намален рязко на половина, след това десетки български дипломати бяха обявени за доносници и върнати от посолствата. Когато влязох в МВнР, имах чувството, че влизам в гробница. Хората се бяха затворили по стаите си, никой не комуникираше с никого. Министърът работеше с тесен екип от няколко човек и това беше външната ни политика. Изразяваше се в това да се присъединяваме към европейски и натовски позиции. Опитахме са да го направим по различен начин – да имаме наша стратегия към основните партньори.

Тогава точно започнахме разработката на стратегия по отношение на Македония и региона – все пак Балканите са си нашият регион и тук именно можем да имаме някакво по-сериозно влияние. Но година и малко са недостатъчни да изградиш здрава основа и за съжаление това, което виждам в годините след това е едно продължаващо пързаляне надолу. Много хора и днес ще ви кажат, че ситуацията в МВнР е тежка и ние вече почти губим способността  да имаме адекватна смислена национална външна политика. Разчитаме всичко да бъде сформирано от някой някъде и ние просто да се присъединим.

-Таква изглежда е и ситуацията с Република Северна Македония.

-Проблемът в този случай не е само на Външно министерство. Актуална е и темата с решението на Бундестага, макар че значението му малко се преувеличава. За РСМ отношенията с България и тяхното бъдещо членство в ЕС е приоритетна. И те влагат огромни усилия да представят и наложат своята гледна точка пред когото трябва. За България има много други теми и това със РСМ е една от тях. Подценявахме въпросът – ние сме прави и затова всички трябва да споделят нашата гледна точка, защото тя е правилна. Оказа се, че съвсем не е така. В един момент властите осъзнаха какво се случва – че стъпка по стъпка в ЕС се налага различна гледна точка и че тази на Северна Македония изглежда по-убедителна за партньорите – защото я представят по-убедително, с всички средстава на институциите, разбрахме, че трябва да положим повече усилия.

Но все пак отново разчитахме на това, че сме в ЕС и че другите страни членки трябва да застанат по условие на наша страна. Да, ама политиката не работи по този начин. Спомням си второто правителство на Борисов, като опозиция, поставях на дневен ред нуждата да се осигури определен ресурс за културно и икономическо наше присъствие в РСМ. Да се опитаме да разясняваме пред партньорите това, което ние виждаме като проблем. Направи се нещичко, но както се вижда – твърде недостатъчно. И тези две години на безвремие, в които през 3 месеца имахме нов външен министър, също не помогнаха. За страна като нашата това е ключово. Ако си немския външен министър няма особено значение името, защото зад теб е Германия. Не е така с България.

Тук е много важно да бъдеш личност, която печели доверие, вдъхва уважение, когато говориш, да виждат смисъла в думите ти. Това изграждане на доверие отнема време. И така ситуацията, в която сме от две години и повече, допринася за външнополитическата нестабилност. За това, че нямаме силни външно-политически позиции.