Само във Флагман.бг: Млад мъж бе намушкан на работното си място, издъхна в болницата

Ключови думи: разкази Луи, дом за сираци, Серафим

Заглавието е поставено с цел да привлече вниманието ви към разказа „Серафим“, който завършва по изключително драматичен начин, но и носи много поуки. Съдържанието е художествена творба, представяща една човешка история, заслужаваща да отделите няколко минути, за да я прочетете.

СЕРАФИМ

– Не, твърдо не! – отсече Пламен. – Точно този няма да го взема на работа.

– Защо? – усмихна се лукаво Любомир, въпреки че знаеше отговора.

– Не се прави, че не разбираш. Първо, идва от дома за сираци. Не помниш ли какво стана с предния младеж? Държа се що-годе нормално, докато му пуснахме постоянен договор, после не спря да прави простотии. Сби се с колеги, пуска жалби, институциите ни побъркаха от проверки. Едва се отървахме! Да не говорим, че нарочно се хвърли от оная стълба… После плащай операции, глоби и какво ли не! Даже по едно време се говореше, че искал да ни запали. Знам, че искаш да помогнеш на това момче, обаче и моите нерви имат лимит. Счетоводителката заплаши да напусне, ако пак ѝ сервираме подобно приключение. И второ, но не и по важност. Младежът е на 18, няма никакъв опит, трудов стаж – нула. Трябва да го учим що е то работно време, трудова етика, уважение към колегите и така нататък, и така нататък. Кой бригадир ще се жертва да го обучи? И въобще, откъде този юнак научи, че търсим хора?

– Аз го доведох – отвърна Любомир и поклати тъжно глава. – Намерих го да рови в кофата за боклук отпред.

– Оттам и характерната миризма.

– Извади парче пица от кофата и преди да отхапе отчупи половината и я даде на куче, което стоеше редом до него.

– Ще повърна.

– Емпатичен е. Грижи се за животното, въпреки че животът го е смачкал. Ребрата му се броят, нали го видя? Трудно се намират такива хора.

– Направо не те знам как си станал един от най-големите работодатели в града ни с тая твоя мека душичка – на свой ред се усмихна Пламен. – Лична карта има ли поне, нищо не му разбрах от говоренето?

– Има.

– Пускаш го в най-тежката бригада, при Христо. Аз ще говоря с него да го понатисне малко. Ако издържи, ти печелиш. Ако не, махам го веднага. Хайде, извикай го и нека се изкъпе преди работа, иначе не знам как ще го изтраят колегите му!

– Няма да съжаляваш – отвърна Любо на съдружника си.

– Вече съжалявам – озъби му се Пламен. – Ще говоря със счетоводителката, стискай палци да не ме замери с нещо! Писна ѝ да назначаваме хора и те да се отказват на третия ден.

– Успех!

– Утре го искам изкъпан в базата, навреме! Христо, бригадирът му, ще ме информира ежедневно, да знаеш. Как се казва този образ?

– Серафим.

– Шантава работа. Шантав човек.

Серафим потропа на вратата на базата точно в 7 сутринта. Нощният охранител за малко да изгони неугледното опърпано човече, водещо вонящ помияр.

После се сети, че шефът му го бе предупредил за него и делово попита:

– Серафим, нали?

Непознатият кимна.

– Кучето вън, ти – веднага в мъжката битовка под душа. Оставил съм ти кат работни дрехи, изкъпи се и почисти двора, преди смяната ти да дойде. Шеф ще ти е Христо, той ще ти каже какво да правиш по-нататък. Разбрано?

Последва второ кимване, Серафим погали кучето и му посочи поляната зад базата. Животното послушно тръгна в оказаната му посока.

Когато Христо дойде на работа завари двора в изрядно състояние, а хилав младеж стоеше в средата му и се оглеждаше дали не е пропуснал нещо.

– Серафим, нали? – почеса се по главата бригадирът.

Последва поредното кимване.

– Дребен си. Изглеждаш ми физически слаб. При нас се бачка яко, да не ми се огънеш към обяд?

– Няма.

– А, можеш да говориш в крайна сметка. Тези следи по лицето ти от бой ли са?

Кимване.

– Челюстта ти е била чупена, нали? Затова говориш трудно.

Не последва отговор.

– Айде, с мен да ти направя инструктажа! Можеш ли да пишеш? Подпис поне?

– Мога.

До обед на Серафим му се наложи да свърши работа колкото на двама работници за цял ден. Когато спряха за обяд, единият от мъжете на линията прошепна на Христо:

– Защо го тормозиш толкова, не го ли гледаш, че носи душа под наем? Имам чувството, че ще припадне всеки момент.

– Заповеди отгоре – отвърна му бригадирът. – Нещо като бойно кръщение. Ако се оплаче, го махам на секундата. По-добре сега, отколкото след шест месеца, когато ще разчитаме на него. Трябват ми сигурни хора, не някой, който ще ревне, понеже се е изпотил малко.

Серафим си взе обеда от работническия стол и излезе пред базата. Свирна и единственият му приятел дойде след секунди. Двамата седнаха в прахта, опрели се на масивната ограда. Поделиха си храната поравно, както бяха правили винаги. Младежът свали горната си работна дреха, наистина бе целият потен. Ако някой се взреше по-внимателно в белезите по гърба му, щеше да види множество следи от колан, мил спомен от годините в дома за сираци. Не след дълго Серафим стана, облече се и се запъти към входа на базата. Чакаше го втората част от кръщенето.

Накрая на работния ден Христо се обади на началника си, както бе обещал:

– Добър вечер, удобно ли е господин Паскалев?

– Наричай ме Пламен, сто пъти съм ти казвал. Слушам те.

– Относно Серафим.

– Изпоти ли го?

– О, да, по едно време момчетата ме помолиха да спра да го тормозя. А те, както знаете, са дебелокожи.

– И?

– Първото ми впечатление е, че не е контактен. Според мен е бил много тормозен като дете. Каза ми три думи през целия ден. Веднъж посегнах към него, да взема нещо, а той приклекна и сложи ръце на главата си, все едно ще го ударя. Момчетата ахнаха. Това човече има сериозни психически проблеми.

– Да го махаме, а?

– Всъщност не, физически издържа. Нека видим дали ще дойде утре, става ли така?

– Става.

Серафим потропа на вратата на базата точно в седем на следващия ден. Охранителят го пусна, младежът се зае да шета по двора, имаше два часа до идването на другите. И този ден Христо не намери повод да го изгони.

Минаха няколко месеца, странният необщителен младеж успя да запази работата си. Идваше първи и тръгваше последен, говореше само когато го питат. Най-често с по една дума. Никой не го знаеше къде ходи вечер, в личната му карта като адрес бе даден домът за сираци, но Серафим отдавна го бе напуснал. Когато навърши 18, му показаха вратата. Правила!

Една вечер обаче Пламен разбра къде спи Серафим. Истината го удари здраво, реалността му заби шамар, който той никога нямаше да забрави.

Мъжът се прибираше пеша към къщи, двете му ръце бяха заети с огромни торби, бе накупил коледни подаръци за децата и съпругата си. Беше му весело, усещаше как ще зарадва близките си, мислеше си къде да скрие обемистите торби, имаше няколко дни до Коледа...

И тогава ги видя и замръзна. Нямаше никакво съмнение, че бяха те двамата. Серафим, още облечен в първите си работни дрехи с фирменото лого, се бе свил под стълбите на един вход. Прегръщаше кучето си, което се бе сгушило на кълбо и бе сложило глава в скута му. И двамата трепереха от студ, вятърът тази вечер бе пронизващ.

Пламен пусна торбите и приближи странната двойка.

– Какво правиш бе, момче? – провикна се той. – Затова ли ти плащам заплата и бонуси? Че и коледна добавка ви дадох. Как така ми стоиш тук? Пари поне за едно легло в някое общежитие имаш!

– Имам – отвърна Серафим и се сви, все едно Пламен щеше да го удари. – Съжа... лявам...

– Веднага марш в базата! Тази вечер ще си в будката на пазача, утре ще те мислим.

– Кучето?

– Уф! – изпъшка господин Паскалев. – Ще ме умориш с това куче. Вземи го и него! Какво да ви правя!

На следващия ден двамата съдружници разпалено коментираха странния си служител.

– Ти ми го натресе тоя! – озъби се Пламен. – Сега трябва да го мисля къде ще спи...

– Остави го на пътя! – лукаво се усмихна Любо.

– Любомире, разкарва ми се с фирмените дрехи и ми спи под стълбите. Излага компанията. Не мога да толерирам такова нещо.

– Знаеш ли какво си мисля аз – прекъсна го колегата му. – Мисля си, че Серафим те е променил към по-добро. Виждаш колко е лоялен към нас, как бачка за трима и така показва благодарността си. И го оценяваш. А сега ме баламосваш с някакви истории за фирмената чест.

– Друго да питам – смени темата Пламен, мразеше партньорът му да го мисли за слаб. Та той бе лошият в компанията. Любо лигавеше всички и затова му се бяха качили на главата. – Къде харчи парите си това идиотче?

– Тук ще те изненадам, приятелю – поклати глава Любомир. – Аз също се учудих като разбрах. Той бе изхвърлен от дома, нали знаеш! Понеже е пълнолетен.

– И?

– Мрази възпитателите, но е много привързан към децата, останали там.

– Да не би…?

– Ахам, всичко отива за тях. Купува им дрехи, храна, каквото ти дойде на акъла. С коледния бонус им е взел играчки. Мъничките им личица светеха, като ги видях.

– Емпатичен, ти в началото доста точно го определи. Или чисто луд.

– Може и двете. Дай да го настаним в старите битовки! И без това не ги ползваме. Имат си баня, стая за почивка, разтегателен диван.

– Доста са олющени.

– По-добре ще е там, отколкото под стълбите, не мислиш ли?

– Прав си.

И така, Серафим и кучето му заживяха в базата. Често нощните пазачи оставяха двамата приятели сами да пазят имота. Отскачаха до къщи или до кръчмата, а младият мъж и кучето му патрулираха съвестно из двора, осъзнавайки отговорността на поставената им задача. Една вечер обаче немислимото се случи.

Предният младеж, нает от дома, имаше зъб на Пламен и Любо, както и на повечето си колеги. Беше се бил с много от тях. Бе позорно уволнен и бе тръгнала мълвата, че е конфликтен. Той така и не успя да си намери читава работа. Затова една вечер източи резервоара на паркиран в тъмна уличка автомобил и се насочи към базата. Дебнеше в храстите, когато видя как охранителят скача в колата си и напуска обекта. Сега бе идеалният момент... Младежът нахлупи на лицето си скиорска маска, метна двете туби с бензин през оградата и пъргаво скочи в двора. Твърдо бе решил да изпепели цялото място. Знаеше много добре откъде да започне. Складът с кашоните щеше да направи пожарът неконтролируем.

В двора обаче го очакваше изненада. Кучето, верният приятел на Серафим, го подуши на секундата. После всичко се разви с адска бързина. Без да се двоуми, Серафим скочи срещу нападателя, който извади сгъваем нож от задния си джоб. Докато кучето се спускаше към крачола на агресора, онзи умело заби острието до дръжката в корема на момчето. После завъртя ножа, да остави отворена рана. Серафим се дръпна назад, но успя да хване шапката на нападателя, свали я от лицето му и изохка. Позна го. Нямаше как да не го познае, та те живяха под един покрив толкова много години. Следите от колана и счупената челюст не се забравяха толкова лесно.

Младежът се сви по навик и падна на колене, държеше с две ръце разпрания си корем. Кучето се дръпна назад и скочи отново, този път към ръката на нападателя. Захапа я с цяла сила и увисна на нея. Сега бе ред на апаша да изохка, изпусна ножа и хукна обратно към изхода...

Когато охранителят се върна, намери Серафим свит на кълбо, лежащ в огромна локва кръв. Кучето седеше до него и трепереше. От време на време близваше лицето на най-добрия си приятел, сякаш да му покаже, че не е сам. После всичко стана много бързо.

– Казах ти аз да платим застраховка на базата – озъби се за кой ли път Пламен. – Ти “не та не“. За малко да изгорим до основи!

Двамата гледаха записа на камерите от съдбовната нощ и клатеха невярващо глави.

– Виждаш ли как скочи да ни защити? – отвърна му Любо. – Кучето му също. Онзи изрод хвърли тубите и побегна. Добре че Серафим му махна маската от лицето, полицаите го познаха веднага. Сега е в ареста. Ще лежи, това е сигурно.

– А Серафим? Ще се оправи ли?

– Загубил е много кръв, докторите се борят. Знаеш ли, приятелю, понякога си мисля... Съдбата си играе с нас, показва ни разни неща, разни хора, разни съдби. Две деца, израснали при едни и същи условия. Единият – демон, другият – ангел. Единият до края на живота си ще си пати от делата си, другият ни показа, че можем да бъдем хора, дори и в най-тъмните мигове от битието си. Да протегнем ръка, дори когато собствените ни родители са се отрекли от нас. Обаче знаеш ли, Бог рано прибира тези души, иска да са до него, та те няма какво повече да научат тук...

Позна, разбира се. Младият храбрец се събра със Създателя още същата нощ. На погребението кучето легна на гроба. Нямаше сила, която да го помръдне от най-добрия му приятел.

– Знаеш ли – тихо промълви Пламен, загледан в преданото животно, – Серафим ни остави нещо като завет.

– Ти да не плачеш? – учудено го попита Любо. – Никога не съм те виждал да плачеш.

– Нещо ми влезе в окото – отвърна колегата му. – Кучето ще го взема аз. Децата и без това ми мрънкат за домашен любимец.

– За какъв завет говореше?

– Приеми го като мисия, задължение към верния ни служител. Ние му подадохме ръка, а той даде за нас живота си. Шантаво хлапе!

– Каква е мисията?

– Дома. Поемаме грижата за децата. Дължим му го.

– Серафим наистина те е променил, приятелю. Промени и двама ни.

Сега сигурно ни гледа отгоре и се усмихва.

*Коледните пакети с книгите на Луи можете да намерите тук: www.storieslui.com