Прочетете „Среднощен автостоп“ – един непознат сбъдва съкровено желание и изчезва с изгрева

Ключови думи: разказ на Луи, инвитро процедури, кредит, автостоп, история за чудеса

Теодор шофираше по магистралата в посока столицата. Караше със скорост около 140, когато мерна за секунди стопаджията от другата страна на пътя. После се загледа. “Леле – помисли си мъжът, – никой няма да му спре на този! Мяза на сектант.“

И наистина, непознатият беше облечен, меко казано, небрежно. Дълга риза, виждала и по-добри дни, покриваше голяма част от хилавото му тяло. Под нея се показваше прокъсан панталон. Косата му бе дълга и прошарена, вързана на плитка. Мъжът махаше вяло на колите и вървеше край пътя. Сякаш не очакваше някой да спре и бе решил да не губи време, а просто да върви. Не носеше никакъв багаж. За краткото време, през което минаваше край стопаджията, още две неща направиха впечатление на Теодор. Първото беше, че наблизо нямаше нито бензиностанция, нито отбивка. Явно непознатият вървеше от часове в летния пек. Второто нещо просто бодеше очите – мъжът крачеше бос...

“Съвсем пощуряха хората! – поклати глава Тео. – Кой ще му спре на това хипи? Кой го знае колко е шантав? Шофьорите се притесняват да качват такива индивиди. Може да носи нож, може да е луд, избягал от някоя клиника... От друга страна, от колко ли време крачи така наникъде? Кога ли ще стигне? Та най-близкият град е след има-няма 40 километра? Луд човек! Поне малко да се беше пооправил. Поне ризата да бе прибрал в панталона... Хайде, на връщане, ако още е тук, ще го кача! Хора сме все пак. Ще вземе да получи някой топлинен удар...“

Не след дълго Теодор стигна столицата и задачите му го завъртяха насам-натам. Той напълно забрави ходещия в прахта странник. Срещите бяха дълги и изтощителни и Тео напусна столицата привечер. Време му беше да се прибира у дома, в крайморския град. Не че нещо хубаво го чакаше там...

Сети се за странния непознат, когато бялата му риза светна в тъмното. Мъжът продължаваше да ходи край пътя и машинално махваше на колите. Бе минал половин ден, откакто Тео за пръв път го зърна. Непознатият бе извървял немалко разстояние, но въпреки това оставаха часове ходене до най-близкото населено място. Теодор натисна спирачките, колата изскърца и послушно намали скорост, шофьорът отвори прозореца и поздрави:

– Добър вечер! Накъде така?

– Добра да е! – спря се непознатият и се обърна към колата. – Тръгнал съм към морето.

– Аз също. Да те закарам ли?

– Ако може.

Босият странник седна на предната седалка в автомобила и чинно си сложи колана.

– Случайно да ти се намира вода?

– На задната седалка.

– Благодаря!

Пи дълго, на големи глътки. После се облегна назад и затвори очи.

– Знаеш ли – каза Теодор, – видях те днес, като минавах от другата страна на пътя. Беше обяд и се чудех как издържаш в жегата. Че и бос. Това са много часове...

– Аз тръгнах доста отдавна – отвърна му непознатият. – Пътят не ме плаши. Хората, виж, са друго нещо.

– В смисъл?

– Днес ме замеряха с бутилки и кенове три пъти, от коли в движение. На паркингите два пъти ми се случи да засека хора, спрели за малко. И двата пъти помолих за вода. Изгониха ме все едно съм прокажен. Даже единият път получих и шут отзад.

– Изнервени са хората тия дни – въздъхна Тео. – Покрай тоя вирус взехме да изперкваме. Многото стоене вкъщи, несигурността, проблеми откъде ли не. Държавата се клати, всички са настръхнали.

– Homo homini lupus est.

– Човек за човека е вълк? Да. Предполагам, че може и така да се каже.

– От много време ходя така край пътя. Досега не ми се е случвало толкова да чакам някой да се спре. Явно хората наистина са се променили! – каза мъжът, затвори очи и се облегна назад. Личеше си, че иска да си почине след дългия преход.

– На стоп ли си все? Ами не спират, страх ги е.

– А ти защо спря?

– Вече не ми пука. Днес получих толкова шамари от съдбата, че за мен няма значение дали ще излезеш психопат-убиец, или не. Кризата ме удари здраво, както е модерно да се казва тези дни. Съпругата ми нещо не е добре напоследък, пък и ние с нея... Както и да е. Аз съм Теодор между впрочем, а ти си?

– Ангел.

– Откога не си ял, Ангеле? Изглеждаш ми доста мършав, пък и днес си изхабил много енергия.

– От доста време.

Не след дълго двамата спряха на бензиностанция. Теодор зареди, а непознатият се запъти към тоалета. Седнаха на една от масите и странникът се нахвърли на купения му от Тео сандвич. Като се нахрани, разговорът продължи:

– Какво те мъчи? – попита непознатият. – Днес в големия град се е случило нещо. Нещо, което те е разтърсило из основи.

– Какво те кара да мислиш така?

– Спря да ме вземеш, въпреки риска. Спомена нещо за шамари от съдбата, после за проблеми със съпругата ти. На мен можеш да кажеш.

– Откъде да започна – изпъшка Теодор. – Покрай кризата имам усещането, че всичко около мен се руши. Изгубих голямата част от клиентите си, хората просто не работят. Чуждите туристи не дойдоха, а много от нас по морето разчитаха на тях. Останах практически без работа, а днес в столицата един мазен банкер ми се изсмя, като му поисках кредит.

– Защо е реагирал така?

– Понеже не поисках пари за бизнеса си, поисках ги за Наталия. За процедурите инвитро.

– Разбирам.

– Едва ли! За нея е много тежко. Тя осъзнава, че не можем да си позволим повече опити и обвинява себе си. А толкова иска дете!... Наближаваме 40 и нямаме много време, ако ме разбираш.

– Ти каза ли ѝ за отказа на банкера?

– Не смея. Излъгах я, че му трябва време, за да прегледа документите. Обаче тя ще разбере, никога не съм могъл да скрия от нея каквото и да е. Още щом ме погледне и ще осъзнае, че ние никога няма да имаме собствено дете. Това е. Счупени хора в счупена държава. Направо не мога да събера смелост да я погледна в очите.

– Странен човек си ти, Теодоре! Странен човек с хубаво име, от гръцки Божи дар. От една страна, светът ти се сгромолясва. От друга – взимаш да возиш напълно непознат. Че го и храниш, въпреки че не ти стигат парите.

– Все за един сандвич пари ще се намерят. Може би подсъзнателно съм имал нуждата да излея мъката си на някой, най-добре на непознат.

– Може и така да е – усмихна се странникът.

Тогава за пръв път Теодор се взря в очите му. Бяха небесносини. Лицето му бе леко сбръчкано, времето бе сплело бели кичури в косата му, но очите бяха бистри като планински извори.

– Знаеш ли, скъпи ми спътнико – продължи непознатият, – съдбата си има начин да отсее зърното от плявата. Всеки, когато е на върха, може да е съпричастен, милостив и великодушен. И много хора са. Иска се обаче да имаш нещо много специално в себе си, щом си готов да помогнеш, когато си долу. Когато животът те е притиснал.

– Не ми се иска да се прибирам вкъщи, – прекъсна го Тео, – затова седя посред нощите в празна бензиностанция и се оплаквам на непознат. А ти сигурно си имаш по-големи проблеми от моите, като те гледам.

– Проблеми? – не спираше да се усмихва непознатият. – Всички имаме проблеми, важното е как ще се отнесем към тях. Да се притесняваме не е помагало никога, нали? Всъщност изборът е много прост – да се изправим срещу тях или да се свием в някой ъгъл. Давам себе си за пример – вървях дълги часове, и видях само злоба. Не се отказах от човеците и срещнах теб. Ти върна вярата ми в хората. Понеже без вяра всички сме изгубени, не мислиш ли?

– Аз в какво да вярвам? – наведе глава Теодор. – За мен изход няма.

– Винаги има изход, приятелю. Както казват, светът е голям и спасение дебне отвсякъде. Просто трябва да вярваш, да си убеден, че там зад ъгъла те чака нещо добро и ти го заслужаваш. Понеже в основата си ти си добър човек, успя да намериш достатъчно от човешкото в себе си и да спреш да помогнеш на луд непознат, въпреки шамарите от съдбата. Рано или късно нещо хубаво ще пресече и твоя път. Искаш ли да тръгваме? Ще ми се призори да съм на брега на морето. Обожавам изгревите.

         Развиделяваше се, когато Тео спря на каменистия бряг.

– Харесва ли ти тук? Идеално място е да посрещнеш слънцето – обърна се той към спътника си. – Точно тук се запознах с Наталия. Беше просто непознато момиче с лека лятна рокля, събираше мидички, помня. В момента, в който вдигна глава и ме погледна, времето сякаш спря. Изгубих се в пъстрите ѝ очи. Тя е първата ми и единствена голяма любов, а аз сега ще я разочаровам. Често идваме на това място, когато имаме нужда да избягаме от сивото ежедневие. Днес може тук да я доведа. Даже още сега ще ѝ събера малко мидички, тя ги държи на една лавица в спалнята. Още пази мидите от деня, в който се запознахме. Можеш ли да си представиш? А ти искаш ли моите обувки? И без това до час ще съм вкъщи, да не те мисля как ходиш бос.

– Не ми трябват обувки натам, накъдето съм тръгнал. Вече намерих това, което търсех. Няма да ходя скоро по пътищата ви. Страхотно местенце си имате с Наталия – весело извика непознатият и изскочи от колата. – Място с огромна енергия. Виж, чудото започва!...

И наистина, от морето бавно започна да изплува огромният диск. Червените му лъчи погалиха водната повърхност и се заиграха с малките вълни, прииждащи към брега.

– Животът, скъпи ми приятелю, винаги намира път – не спираше да вика непознатият, докато тичаше към морето. – Ето, виж! Тук на камъните е паднало семенце и е поникнало. Сега растението е вкопчило корени в скалата и чака слънцето да го погали с лъчите си, въпреки негостоприемната среда. Децата са дар от вселената и винаги те си избират при коя двойка да отидат. Понякога става неочаквано, понякога отнема време, а понякога просто не се получава. За всичко си има причина. Обаче при вас ще поникне цветенце. Даже струва ми се вече е станало, понеже го заслужаваш.

Хилавият мъж съблече протърканата си риза, докато бягаше, и се насочи към най-близката скала.

– Ангеле, скалата е висока! Да не скочиш оттам? Може да има подводни скали, пази се! – извика Тео по посока на тичащия мъж.

– Не се казвам Ангел, Теодоре – отвърна му другият. Беше вече стъпил накрая на скалата и гледаше надолу. – Аз не ти казах кой съм, казах ти какво съм – и се хвърли към синята бездна. Потъна безшумно, с главата напред, без да вдигне и една пръска. Тео изтича след него само за да види малките вълни, порещи бистрата синя вода. От спътника му нямаше и помен.

Мобилният телефон на Теодор тихо изсъска и мъжът прие разговора:

– Ало, Наталия, извинявай, щях да ти се обадя – предпазливо каза той. – Случиха се толкова много неща. Току-що пред мен изчезна човек…

– Млъкни и ме изслушай – чу се от другата страна на линията. – Повръщах цяла нощ. По съвет на личната лекарка си купих тест за бременност от денонощната аптека, въпреки че няма кой знае какъв шанс, както знаеш.

– И? – попита Теодор и сърцето му се сви. Беше му омръзнало да гледа отрицателни тестове и потъналите в сълзи очи на любимата си.

– Ще ставаш баща.

Кръстиха момиченцето Ангелина, понеже имаше бистри сини очи като на странния непознат. Все едно гледаш безоблачно небе след летен дъжд или дълбините на чисто пролетно море. Стори им се странно, понеже никой и в двата рода нямаше сини очи. Казват, че било възможно, макар и малко вероятно. Забравен скрит ген, останал от отдавна потънали в плаващите пясъци на миналото поколения. Прищявка на съдбата.

*Коледните пакети с книги на Луи тук: www.storieslui.com