Как опитът с матурите и кандидат-студентските изпити може да спре войната „Машини срещу хартиени бюлетини”

И двете системи в сегашния им вид подлежат на манипулации на вота, но и има просто решение

Ключови думи: машинно гласуване, хартиен бюлетин, предложение, рандомизиране на бюлетините, коментар

Голямата дилема – машинно или хартиено гласуване,  стана поредна причина за раздори в Народното събрание на България. Едни настояват да се върне в секциите изцяло хартиената бюлетина, коментирайки, че чрез нея полето за манипулации е по-малко; други са категорични – машината не може да бъде излъгана.

И двете твърдения са еднакво неверни и обвързани с политическа игра. И двата процеса подлежат на машинации и това е вследствие на старо правило – щом е направено от човек, значи има начин да се манипулира. Припомняме, че в Германия хартиеният вот бе заменен за кратко от машини – практика, която се задържа за около 4 години и която, оказа се, доведе до сериозни проблеми.

Логиката с въвеждането на машините е, че веднъж се изсипват накуп сериозни суми, за да се закупят устройствата, но пък вложението се използва на всички следващи избори. Тук ще вметнем, че още когато предложението бе гласувано, стана ясно, че една частна фирма ще държи сорс кода на софтуера на машините – нещо, което на практика означава, че изходът от гласуването е поверен в ръцете на частник, който е и монополист при вноса им.
Аргументът против хартиените бюлетини е свързан в немалка степен с неграмотността на част от населението, което е и по-податливо да продаде гласа си.

Затова предлагам да приложим изпитана отдавна практика, която се използва на матури и кандидат-студентски изпити - разбъркването на бюлетините. Преди да се спрем върху причината, поради която тя може да се окаже най-сполучлива, да опитаме да разберем как най-често неграмотните в България гласуват за определен кандидат, след като получат финансов стимул.

Единият начин, за по-образованите, е да им се каже за кой номер да гласуват. Това е сравнително лесно, но е неприложимо при голяма част от избирателите. Затова се използва друг похват. На купения гласоподавател, който я не може да чете, я не може да брои, се дават инструкции – пръчка с определена дължина или подобно пособие, се поставя върху хартиената бюлетина. Краят на пръчката свършва там, където е номерът на кандидата, за когото е платено да се гласува.

И така, връщайки се на хартиените бюлетини стигаме до лесно заключение. Какво ще се случи, ако има 10 или 20 „изпитни варианта”, на всеки от които номерата на кандидатите са разбъркани в случаен ред? Например на вариант №1 от изборната бюлетина отгоре надолу номерата ще са 6, 1, 21, 15, 18, 3, 2, 13... и т.н. На вариант №2 те пък ще са например 4, 7, 12, 15, 24, 21, 16, 3... и т.н. Номерът с пръчката няма да сработи. При средно около 700 бюлетини в секция, ако вариантите на бюлетината са разпределени по равно, шансът за машинации става минимален.

Същата практика реално може да се приложи и за машинното гласуване и не би коствала огромни суми от джоба на данъкоплатеца – поне в един идеален свят. В същото време обаче в критика на машините остава проблемът с това, че софтуерът им се поддържа от една фирма и не е „Open source” – нещо, което е в рязко разминаване с демократичния принцип, когато става въпрос за избори.

Така реално се въвежда пасивен образователен ценз – такъв, какъвто от години повечето консервативни партии, недоволни от резултатите си на изборите, се опитват така или иначе да въведат. И вълкът сит, и агнето цяло.